Джоджо Мойс
Един + един (30)

Двадесет и девета глава
Танзи

Танзи бе седяла в стаята почти час, опитвайки се да направи картичка на мама. Не можа да измисли какво да напише на нея. Мама уж беше болна, но Ники каза, че всъщност не е точно така, затова тя не виждаше смисъл да напише „Оздравявай бързо“. Помисли си да напише „Бъди щастлива!“, но това звучеше малко като заповед. Или дори обвинение. А после й хрумна просто да изрисува едно „Обичам те“, но искаше да го направи в червено, а всичките й червени флумастери бяха изсъхнали. Затова реши да купи картичка, понеже мама винаги казваше, че татко нито веднъж не се е сетил да й подари, освен онази сълзлива подплатена картичка за „Свети Валентин“, когато я ухажвал. И избухваше в смях при думата „ухажвал“.

Танзи просто искаше да я разведри. Една майка трябва да се грижи за децата си и постоянно да е заета на долния етаж, а не да лежи горе в тъмното, сякаш е отдалечена на милион километри. Това плашеше Танзи. Откакто господин Никълс си бе заминал, къщата изглеждаше прекалено тиха, а тя постоянно беше напрегната, защото очакваше да се случи нещо лошо. Сутринта, след като се събуди, се промъкна в стаята на мама и се мушна в леглото при нея. Мама я прегърна и я целуна по косата.

— Болна ли си? — попита тя.

— Просто съм уморена, Танзи. — Гласът й звучеше ужасно тъжно и отпаднало. — Скоро ще стана. Обещавам.

— Заради мен ли си такава?

— Какво?

— Понеже не искам повече да се занимавам с математика, затова ли си толкова тъжна?

И тогава очите на мама се напълниха със сълзи, а Танзи се почувства така, сякаш по някакъв начин бе влошила нещата.

— Не, Танзи — отвъртя тя и я притисна още по-силно. — Не, миличка. Това няма абсолютно нищо общо с теб и математиката. Изобщо не бива да си го мислиш.

Но не стана от леглото.

Затова сега Танзи вървеше по улицата с две лири и петнайсет пенса в джоба, които Ники й бе дал, макар да й беше ясно, че според него картичката е глупава идея. Чудеше се дали не е по-добре да вземе по-евтина картичка и един шоколад, но съобрази, че евтината картичка ще развали изненадата. Тогава до нея спря една кола. Тя помисли, че някой ще я пита как се стига до Бийчфронт, тъй като непознатите постоянно питаха за тази посока, ала забеляза, че беше Джейсън Фишър.

— Ей, откачалке! — извика той, но тя продължи да върви. Косата му беше на пръчки, оформени с гел, и гледаше с присвити очи, сякаш нарочно се бе упражнявал да го прави, когато вижда неща, които не му харесват.

— Ей, откачалке, на теб говоря!

Танзи се стараеше да не гледа към него. Сърцето й заби силно. Започна да върви малко по-бързо.

Той потегли и тя си помисли, че може би ще си отиде. Но Джейсън спря колата, слезе и тръгна към нея с полюшваща се походка, така че тя не можеше да продължи, без да го избута, за да мине. Той се наведе леко и я изгледа пренебрежително.

— Невъзпитано е да мълчиш, когато някой ти говори. Майка ти не ти ли го е казвала?

Танзи беше толкова уплашена, че не можеше да обели дума.

— Къде е брат ти?

— Не знам. — Гласът й прозвуча като шепот.

— Напротив, знаеш, очилата откачалко. Брат ти се мисли за много умен, понеже е влязъл в страницата ми във Фейсбук.

— Не е — възрази тя. Но наистина никак не я биваше да лъже и още щом го каза, усети, че се издаде.

Джейсън направи две крачки към нея.

— Кажи на това наперено малко лайно, че ще го пипна. Мисли се за голям умник. Предай му, че ще му смачкам истинския профил.

Другият Фишър, братовчедът, чието име Танзи не можеше да си спомни, му каза нещо, което тя не чу. Сега всички бяха излезли от колата и приближаваха бавно към нея.

— Брат ти трябва да разбере — продължи Джейсън — че щом той си играе с нещо мое, ние също ще си поиграем с нещо негово. — Той вдигна брадичка и се изхрачи шумно на тротоара. Храчката му пльосна пред нея.

Тя се чудете дали виждат колко е ужасена.

— Влизай в колата.

— Няма.

— Влизай в проклетата кола!

— Не. — Тя започна да отстъпва назад. Огледа се наоколо, за да види дали по улицата не се задава някой. Сърцето й се блъскаше като птичка в кафез.

— Влизай в проклетата кола, Констанца! — Той произнесе името й като нещо противно. Тя реши да побегне, но не я биваше в тичането и знаеше, че ще я хванат. Реши да пресече улицата и да хукне към къщи, но беше много далеч оттам. А после върху рамото й легна една ръка.

— Погледни й косата.

— Имаш ли си гадже, очилатке?

— Разбира се, че няма. Виж я как изглежда само!

— Малката уличница си е сложила червило. Но си е същата грозотия!

— Е, няма нужда да й гледаш лицето, нали? — Избухнаха в смях.

Гласът й прозвуча така, сякаш не беше неин.

— Оставете ме на мира! Ники не е направил нищо. Просто искаме да ни оставите на мира.

— Много искаш… — Гласовете им бяха подигравателни.

Фишър пристъпи още по-близо. Гласът му беше тих:

— Качвай се в колата, Констанца!

— Няма…

И тогава той посегна към нея и я сграбчи за дрехите. Обзе я паника, ледена вълна премина през цялото й тяло. Опита се да изблъска Джейсън. Възможно бе да е извикала, но никой не се отзова. Двамата я сграбчиха за ръцете и я задърпаха към автомобила. Тя чу как сумтят от усилието, лъхна я дезодорантът им, докато краката й търсеха опора в тротоара. Беше й повече от ясно, че не бива да влиза вътре. Защото, докато вратата се разтваряше пред нея като челюстите на някакво огромно животно, тя изведнъж си спомни една американска статистика за момичета, които се качват в колите на непознати мъже. Още щом кракът ти докосне пода на колата, шансовете да оцелееш намаляват със 72 процента. Тази статистика сякаш се превърна в нещо живо и Танзи се вкопчи в нея.

Започна да удря, риташе и хапеше. Чу как някой изруга, когато кракът й потъна в нещо меко, а после я удариха по тила, тя се олюля и нещо изпращя, когато се строполи на земята. Всичко се наклони на една страна. Отекнаха стъпки, разнесе се далечен вик… Танзи вдигна глава, виждаше всичко като в мъгла, но й се стори, че Норман лети през улицата към нея като истинска ракета, с оголени зъби и изцъклени очи, изобщо не приличаше на нейното куче, а на същински демон.

Изведнъж проблесна червена светлина, изсвистяха спирачки и всичко, което Танзи успя да види, бе как нещо космато излетя във въздуха като топка. Чу писък, пищене, което не спираше, като звук от края на света, най-лошия звук, който можеше да чуеш.

И осъзна, че беше тя, че това бе собственият й глас.