Агата Кристи
Анонимният подател (6)

II

Два дни по-късно отидохме да играем бридж в семейство Симингтън.

Беше събота следобед — семейство Симингтън винаги уреждаха бриджа в събота, защото тогава кантората беше затворена.

Имаше две маси. Играчите бяха семейство Симингтън, ние двамата, мис Грифит, мистър Пай, мис Бартън и полковник Апълтън, с когото все още не се бяхме запознали. Той живееше в Кумейкър, селище, отдалечено на около единайсет километра от Лимсток. Идеален образец на ограничен човек, той беше на близо шейсет години и както сам се изразяваше, обичаше да играе „смело“ (което обикновено означаваше, че противниците му печелеха огромни суми) и беше толкова заинтригуван от Джоана, че не свали очи от нея през целия следобед.

Трябваше да призная, че сестра ми сигурно беше най-красивата жена, която се е появявала в Лимсток от доста време насам.

Когато пристигнахме, Елси Холанд, гувернантката на децата, търсеше в писалището, богато украсено с орнаменти, няколко допълнителни карти‡. Когато ги намери, тя се плъзна по пода по същия божествен начин, който бях забелязал и първия път, но магията не можеше да бъде възстановена. Дразнех се от факта, че идеалните форми и красивото лице бяха пропилени напразно. Но сега ясно забелязах твърде големите й зъби, подобни на надгробни плочи, както и това, че венците й се виждаха, когато се смееше. За съжаление тя беше едно обикновено бъбриво момиче.

— Тези ли са нужните карти, мисис Симингтън? Глупаво е, че съм забравила къде ги сложих миналия път. Страхувам се, че вината е моя. Бях ги взела и точно тогава Брайън ме повика, защото локомотивчето му се беше заклещило, и аз излязох, а после се захванах с нещо друго и сигурно просто съм ги пъхнала някъде. Сега виждам, че не са тези, които ви трябват, малко са пожълтели по краищата. Да кажа ли на Агнес да приготви чая за пет часа? Аз ще изведа децата на разходка до Лонг Бароу, така че няма да бъде шумно.

Приятно, мило, жизнено момиче. Срещнах очите на Джоана. Те се смееха. Погледнах я студено. Да я вземат дяволите, Джоана винаги разбираше какво си мисля.

Започнахме бриджа.

Много бързо научих какво е равнището на жителите на Лимсток по отношение на бриджа. Мисис Симингтън беше изключително добра бриджорка, истински запалена по играта. Подобно на много жени, които не са интелектуалки, тя не беше никак глупава, а напротив — природно интелигентна. Съпругът й беше добър, разумен играч, понякога прекалено предпазлив. Мистър Пай можеше да бъде описан с една дума — брилянтен. Той притежаваше свръхестествената дарба да блъфира успешно. Тъй като събирането беше в наша чест, Джоана и аз играехме с мисис Симингтън и мистър Пай. Симингтън имаше за задача да успокоява и тактично да сдобрява останалите трима играчи на своята маса. Както вече споменах, полковник Апълтън беше склонен да рискува. Дребничката мис Бартън със сигурност беше най-слабия играч на бридж, който някога съм срещал, но много се забавляваше. Успяваше да анонсира, когато й дойдеше редът, но нямаше никакво понятие за силата на картите си, никога не знаеше резултата, непрекъснато играеше карта от мора, когато трябваше да играе отгоре, беше напълно неспособна да брои козовете и често забравяше дори кои са те. Стилът на Еме Грифит можеше да се обобщи със собствените й думи: „Обичам добрата игра на бридж без глупости и не признавам никакви конвенции. Казвам точно всичко, което мисля. И после никакви разбори! Все пак, това е само игра!“ Така че домакинът ни имаше доста тежка задача.

Играта вървеше, без да възникват каквито и да било проблеми, само от време на време полковник Апълтън забравяше по нещо, защото непрекъснато се заглеждаше по Джоана.

Чаят беше поднесен в трапезарията на една голяма маса. Когато привършвахме с него, в стаята се втурнаха две разгорещени и развълнувани момчета, които ни бяха представени. Мисис Симингтън излъчваше майчина гордост, както и баща им.

И тогава, точно когато бяхме свършили, върху чинията ми падна някаква сянка. Вдигнах поглед и видях Меган, която стоеше до френския прозорец.

— О, ето я и Меган — каза майка й.

В гласа й прозвуча нотка на изненада, като че ли беше забравила за съществуването й. Момичето влезе и се здрависа непохватно и без всякаква грация.

— Страхувам се, че забравих за чая ти, мила — заяви мисис Симингтън. — Мис Холанд и момчетата излязоха и ще пият чая си навън, така че днес не се приготвя чай за детската. Забравих, че ти не си с тях.

Меган кимна.

— Няма нищо. Ще отида в кухнята.

Тя се измъкна от стаята. Както обикновено беше небрежно облечена и двата й чорапа бяха скъсани на петите.

С леко извинителен смях мисис Симингтън каза:

— Моята бедна Меган. Тя е точно в пубертета. Момичетата винаги са срамежливи и непохватни, когато току-що са напуснали училище и все още не са пораснали достатъчно.

Забелязах как Джоана отметна светлокосата си глава назад. Това беше сигурен признак за нападение.

— Меган не е ли навършила двайсет години? — попита Джоана.

— О, да, да. Така е. Тя е малко изостанала за възрастта си. Все още е дете. Мисля, че е чудесно, когато момичетата не израстват прекалено бързо — тя отново се разсмя. — Предполагам, че всички майки искат децата им да останат бебета.

— Не мога да разбера защо — отбеляза Джоана. — Все пак ще бъде доста странно, ако умственото развитие на детето спре на шест години, а тялото му продължи да расте.

— О, не бива да приемате нещата толкова буквално, мис Бъртън — каза мисис Симингтън.

В този миг разбрах, че пет пари не давам за мисис Симингтън. Зад фасадата на тази анемична, слаба жена и повяхващата й красота се криеше егоистична и алчна същност. Следващите й думи засилиха неприязънта ми към нея:

— Бедната ми Меган. Опасявам се, че тя е доста трудно дете. Опитвах се да й намеря някакво занимание — мисля, че има няколко неща, които човек може да научи чрез задочни курсове. Шев и кройка или стенография и машинопис.

Погледът на Джоана все още блестеше опасно. Докато отново сядахме на масата за бридж, тя отбеляза:

— Предполагам, че ще ходи на гости, на събирания и така нататък. Ще направите ли празненство в нейна чест?

— Празненство? — мисис Симингтън изглеждаше искрено изненадана и развеселена. — О, ние не правим такива неща тук.

— Разбирам. Просто тенис или нещо подобно.

— Нашият тенискорт не е използван от години. Нито аз, нито Ричард играем. Предполагам, че когато момчетата пораснат… О, Меган ще намери с какво да се занимава. Тя е щастлива дори и когато само се разхожда. Нека да видя, аз ли раздавах? Две без коз.

Докато се прибирахме вкъщи, натискайки педала на газта толкова силно, че колата подскочи напред, Джоана отбеляза:

— Страшно ми е мъчно за онова момиче.

— За Меган ли?

— Да. Майка й не я обича.

— О, я стига, Джоана, нещата не стоят чак толкова зле.

— Напротив. Много майки не обичат децата си. Предполагам, че Меган е доста странно същество и за тях е тягостно да живее в къщата им. Тя разваля модела — модела на Симингтън. Без нея той е завършено цяло, а това е доста неприятно за една чувствителна личност.

А тя е чувствителна, нали?

— Да, и аз мисля така.

После замълчах. Изведнъж Джоана се разсмя дяволито.

— Извади лош късмет с гувернантката.

— Не разбирам какво имаш предвид — отвърнах с достойнство аз.

— Глупости! Мъжкото ти разочарование се изписваше на лицето ти всеки път, когато я погледнеше. Съгласна съм с тебе. Каква загуба!

— Не разбирам за какво говориш.

— Въпреки всичко аз съм очарована. Това е първият знак на възраждащия се живот. Доста се бях разтревожила за тебе в болницата. Дори и веднъж не погледна онази невероятно красива сестра, която се грижеше за тебе. Привлекателна палавница, истински Божи дар за един болен мъж.

— Намирам думите ти за доста непристойни, Джоана.

Сестра ми продължи, без да обръща ни най-малко внимание на забележката ми.

— Ето защо се зарадвах, когато видях, че все още си в състояние да забележиш една красива жена. Тя наистина изглежда добре. Смешно е, че няма никакво сексуално излъчване. Наистина е странно, Джери. Кое е това нещо, което някои жени имат, а други — не? Кое прави жената, дори когато казва само „Какво гадно време“, толкова привлекателна, че всеки мъж наоколо да иска да се приближи и да поговори с нея за времето? Мисля, че Провидението понякога прави грешки, когато изпраща колетите. С лице и пропорции на Афродита и с подобен темперамент. Но нещо се обърква и някоя незабележима жена, с невзрачно лице, получава темперамента на Афродита и кара всички други жени да беснеят и да си казват: „Не мога да разбера какво виждат мъжете в нея. Та тя дори не изглежда добре!“

— Джоана, свърши ли?

— Съгласен си, нали?

Ухилих се.

— Да, макар че съм разочарован.

— А и не виждам коя друга е подходяща за тебе тук. Може би ще трябва да се задоволиш с Еме Грифит.

— Пази Боже!

— Тя изглежда доста добре.

— Прекалено войнствена е, за да става за мене.

— Изглежда, че се наслаждава на живота — каза Джоана. — Толкова искрено го прави, че чак е отблъскващо, нали? Няма да се изненадам, ако всяка сутрин си прави студена баня.

— А ти самата какво смяташ да правиш?

— Аз?

— Да, ти. Доколкото те познавам, ще ти е нужно някакво развлечение тук.

— А сега да ти кажа ли, че твоите думи са непристойни? Освен това ти забравяш за Пол — и Джоана въздъхна, но не особено убедително.

— Няма да го забравя толкова бързо, колкото ти. След около десет дни ще казваш: „Пол? Кой Пол? Не познавам никакъв Пол“.

— Мислиш ме за съвсем непостоянна.

— Когато става дума за хора като Пол, направо се радвам, че си такава.

— Никога не си го харесвал. Но той наистина беше гениален.

— Възможно е, въпреки че искрено се съмнявам. Но няма значение. От досегашните си наблюдения съм се уверил, че гениите не са хора, които се харесват. Добре е, че тук няма гении.

Наклонила глава, Джоана помисли малко върху думите ми.

— Страхувам се, че е така — съгласи се със съжаление тя.

— Ще трябва да се задоволиш с Оуен Грифит. Той е единственият свободен мъж в околността. Ако, разбира се, не броим стария полковник Апълтън. През по-голямата част от следобеда той те гледаше като гладно куче.

Джоана се разсмя.

— Нали? Беше доста смущаващо.

— Не се преструвай. Никога не си се смущавала.

Джоана премина през портата в мълчание и вкара колата в гаража. После каза:

— Може би си заслужава да обмисля идеята ти.

— Коя идея?

— Не виждам защо някой мъж трябва нарочно да прекосява улицата, за да ме избегне. Освен всичко друго, не е и учтиво — отвърна Джоана.

— Разбирам. Ще започнеш хладнокръвно да преследваш човека.

— Е, не обичам да ме избягват.

Бавно и внимателно излязох от колата и се опрях на патериците. После предложих един съвет на сестра си.

— Нека да ти кажа нещо, моето момиче. Оуен Грифит не е някой от твоите опитомени, хленчещи, артистични младежи. Ако не внимаваш, не е изключено да си създадеш големи неприятности. Този мъж може да бъде опасен.

— О, наистина ли мислиш така? — настоятелно попита Джоана, а в гласа й се усещаха нотки на предвкусвано удоволствие.

— Остави бедния човек на мира — твърдо отвърнах аз.

— Как смее да пресича улицата, след като вижда, че се приближавам?

— Всички жени сте еднакви. Непрекъснато повтаряте едно и също. Ако не се лъжа, сестра му Еме също ще се бори срещу тебе.

— Тя вече е настроена срещу мене — каза Джоана замислено, но с известно задоволство.

— Дойдохме тук, за да сме на тишина и спокойствие, и смятам да ги получа — решително заявих аз.

Тишината и спокойствието бяха последното нещо, което получихме.