Серия
Госпожица Марпъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moving Finger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)
Сканиране
analda (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Анонимният подател

Преводач: Моника Христова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-101-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13889


Първа глава

I

Когато най-после ми свалиха гипса и според лекарите състоянието ми беше добро, сестрите ме придумаха да започна внимателно да раздвижвам краката си, а на мене вече ми беше писнало да ме третират като бебе, Маркъс Кент ми препоръча да отида и да поживея известно време в провинцията.

— Чист въздух, спокойствие, никаква работа — ето моята рецепта. Сестра ви ще се грижи за вас. Яжте, спете и почивайте, колкото е възможно повече.

Не го попитах дали отново ще мога да летя. Има въпроси, които човек не задава, защото се бои от отговорите. По същата причина през последните пет месеца нито веднъж не попитах дали ще бъда прикован към леглото за цял живот. Страхувах се от едно лицемерно, оптимистично уверение от страна на сестрата: „Е, хайде сега, що за въпроси! Ние никога не разрешаваме на пациентите си да говорят по този начин!“

Така че не се бях интересувал и досега всичко беше наред. Нямаше да бъда безпомощен инвалид. Можех да движа краката си, да стоя на тях, а напоследък и да правя по няколко крачки. И ако се чувствах като престрашило се бебе, което се учи да щапука, с треперещи колене и ватени терлички — това беше просто, защото усещах слабост и бях отвикнал да ходя, но всичко щеше да премине.

Маркъс Кент, точно от този тип лекар, който ми трябваше, отговори на незададените ми въпроси.

— Ще се възстановите напълно — каза той. — Не бяхме сигурни до миналия вторник, когато беше последният ви цялостен преглед, но сега вече у мене няма никакво съмнение. Ще отнеме обаче доста време. Ще бъде продължителна и мъчителна работа. Когато става дума за лекуване на нерви и мускули, мозъкът също трябва да помогне на тялото. Дори и най-малкото нетърпение, най-лекото вълнение ще унищожи постигнатото. Каквото и да правите, не се „насилвайте да се оправите бързо“. Всяко нещо от този род може да ви върне отново в болницата. Навлизайте в живота бавно и спокойно, темпото трябва да бъде „легато“. Не само тялото ви се нуждае от възстановяване. И нервите ви са отслабнали поради това, че дълго време сте приемали лекарства. Ето защо ви съветвам да отидете в провинцията, да си наемете къща и да започнете да се интересувате от местната политика, от местните скандали и клюки. Проявявайте любознателност и подчертан интерес и към съседите си. Предлагам ви да отидете някъде, където нямате никакви приятели.

Кимнах и отговорих:

— Вече съм мислил по въпроса.

Не можех да си представя нищо по-непоносимо от непрекъснатите тълпи от приятели, изпълнени със съчувствие и носещи със себе си собствените си проблеми.

— Джери, изглеждаш чудесно, нали така? Абсолютно. Скъпи, трябва да ти разкажа… Какво, мислиш, е направил Бъстър?

Не, подобно нещо не е за мене. Кучетата са мъдри. Те пропълзяват в някое тихо ъгълче, ближат раните си и не се показват, докато не оздравеят напълно.

Ето как стана така, че Джоана и аз, след като прегледахме в обявите на агенциите за наемане на имоти хиляди блестящи възхвали на различни къщи из Британските острови, избрахме Литъл Фърз, Лимсток, като една от „приемливите“, които заслужават да им бъде обърнато внимание. Най-вече защото никога не бяхме стъпвали в Лимсток и не познавахме никого в околността.

Когато Джоана видя Литъл Фърз, тя веднага реши, че точно това е къщата, която ни е нужна.

Беше на около километър от Лимсток, нагоре по пътя към хълма. Спретната, ниска бяла къща, с наклонен навес над викторианската веранда, боядисан в светлозелено. Имаше хубав изглед към покрит с ниски храсти склон, а долу вляво се виждаше кулата на църквата в Лимсток.

Къщата беше собственост на семейство стари моми, госпожиците Бартън, от които беше останала само една, най-младата, мис Емили.

Мис Емили Бартън беше очарователна дребна дама, която се съчетаваше с къщата по невероятен начин. С мек и извинителен глас тя обяснила на Джоана, че никога преди не е давала къщата си под наем и никога не би помислила за това, но „вие разбирате, скъпа, нещата са толкова различни днес — данъците от една страна, а от друга, аз винаги съм мислила, че акциите и ценните ми книжа са сигурни вложения и дори някои от тях ми препоръча самият управител на банката, но те, изглежда, не носят никакви доходи днес — от чужди компании, разбира се! И нещата много се усложняват. На никого (вярвам, че ще ме разберете, мила моя, и няма да ми се обидите, вие изглеждате толкова добра) не му харесва идеята да даде къщата си на непознати, но трябва да се направи нещо и всъщност сега, след като се запознах с вас, наистина ще ми бъде много приятно да знам, че вие ще живеете тук, защото в къщата е добре да има млади хора. И трябва да си призная, никак не ми се нравеше мисълта, че тук могат да се настанят мъже.“

В този момент се наложило Джоана да й разкаже за мене. Мис Емили бързо се окопитила.

— О, скъпа, разбирам. Колко тъжно! Самолетна катастрофа? Младите мъже са толкова смели. И все пак брат ви на практика ще бъде инвалид…

Мисълта като че ли е била утешение за любезната малка дама. Вероятно аз нямаше да се отдавам на онези неприлични дейности, присъщи на мъжете, от които Емили Бартън се страхуваше. Тя нерешително попитала дали пуша.

— Като комин — отвърнала Джоана. — Обаче и аз пуша много.

— Да, разбира се, разбира се. Колко глупаво от моя страна. Страхувам се, че съм изостанала от времето. Сестрите ми бяха по-възрастни от мене и, представете си само, майка ми доживя до деветдесет и седем годишна възраст и беше много строга. Да, да, днес всички пушат. Единственият проблем е, че в къщата няма никакви пепелници.

Джоана я успокоила, че ние ще донесем много пепелници, и добавила с усмивка:

— Мога да ви обещая, че няма да оставяме фасовете си по хубавите ви мебели. Аз самата полудявам, когато видя някой да го прави.

И така всичко беше уредено и ние наехме Литъл Фърз за шест месеца, като съществуваше вероятност да останем още три. Емили Бартън обяснила на Джоана, че тя самата щяла да се устрои много добре, защото отивала да живее при старата си прислужница, „моята вярна Флорънс“, която се омъжила, „след като прекара при нас петнайсет години. Такова мило момиче, съпругът й е в строителния занаят. Имат хубава къща на главната улица с две прекрасни стаи на горния етаж, където ще ми бъде много удобно, а и Флорънс толкова се радва, че ще живея при тях“.

Всичко изглеждаше наред, договорът беше подписан и когато му дойде времето, Джоана и аз се настанихме в къщата. Прислужницата на мис Емили Бартън се съгласи да остане и се грижеше добре за нас с помощта на едно „момиче“, което идваше всяка сутрин и изглеждаше малоумно, но беше много дружелюбно.

Партридж, мършава, мрачна жена на средна възраст, готвеше прекрасно и въпреки че беше против късните вечери (мис Емили обикновено вечеряла леко с едно варено яйце), тя се приспособи към навиците ни и дори заяви, че ще се погрижи да възстановя силите си.

Когато вече се бяхме настанили и бяхме прекарали една седмица в Литъл Фърз, мис Емили Бартън дойде официално и остави картичката си. Примерът й беше последван от мисис Симингтън, съпругата на адвоката, мис Грифит, сестрата на лекаря, мисис Дейн Калтроп, съпругата на викария, и мистър Пай от Прайърс Енд.

Джоана беше страшно впечатлена.

— Не знаех, че хората все още се отбиват и оставят визитните си картички — отбеляза тя с глас, изпълнен с благоговение.

— Защото, ти, моето дете — отвърнах аз, — не знаеш нищо за провинциалния живот.

— Глупости. Била съм много пъти в провинцията с различни хора.

— Това не е същото — заявих аз.

Аз съм с пет години по-възрастен от Джоана. Когато бях дете, живеехме в голяма, бяла, порутена и мръсна къща, близо до която имаше ниви, стигащи чак до реката. Спомням си как пълзях под преплетените стебла на малините, невидим за градинаря, спомням си мириса на белия прах в двора на конюшнята и оранжевата котка, която притичваше през него, и звука на конски копита, ритащи в конюшнята.

Но когато бях на седем години, а Джоана на две, отидохме да живеем в Лондон при една наша леля и оттогава коледните и великденските празници прекарвахме по пантомими, театри и кина, ходехме на екскурзии с лодки до Кенсингтън Гардънс, а по-късно на ледени пързалки. През август отсядахме в някой хотел на морския бряг.

Когато си спомних това, с разкаяние осъзнах какъв своенравен и егоцентричен инвалид съм станал и внимателно казах на Джоана:

— Страхувам се, че ще прекараш ужасно. Всичко така ще ти липсва!

Джоана беше много красива и весела, обичаше танците и коктейлите, любовните афери и препускането с мощни коли.

Тя се разсмя и отвърна, че няма нищо против.

— Всъщност аз се радвам, че избягах от всичко. Наистина ми беше дошло до гуша от цялата тази тълпа и въпреки че ти не проявяваш никакво състрадание, аз наистина бях доста разстроена заради Пол. Ще ми е нужно известно време, за да го преживея.

Бях доста скептично настроен по този въпрос. Любовните афери на Джоана винаги протичаха по един и същи начин. Тя се влюбваше безумно в някой напълно безгръбначен млад мъж, който беше непризнат гений. Изслушваше безкрайните му оплаквания и работеше като луда, за да му извоюва признание. После, когато той се проявеше като неблагодарник, тя се чувстваше дълбоко наранена и казваше, че сърцето й е разбито, докато не дойдеше следващият мрачен млад мъж, което обикновено ставаше след три седмици!

Ето защо не приемах сериозно разбитото сърце на Джоана. Но виждах, че животът в провинцията изглежда на привлекателната ми сестра като нова игра.

— Все пак — каза тя, — изглеждам добре, нали?

Разгледах я внимателно и не можах да се съглася с твърдението й.

Джоана беше облечена в спортен тоалет, ушит в модна къща Миротен. Носеше пола на ексцентрични и нелепи карета, опъната по нея, а от кръста нагоре беше намъкнала смешна малка блуза с къси ръкави, която приличаше на тиролска. На краката си имаше фини, копринени чорапи и някакви съвсем нови груби обувки с дебели подметки.

— Не — отвърнах й аз, — изобщо не е така. Трябва да носиш много стара вълнена пола, за предпочитане в мръсно зелено или избеляло кафяво. Освен това трябва да си с хубава кашмирена блуза, която да подхожда на полата, може би с жакет, с мека шапка, дебели чорапи и стари обувки. Тогава и само тогава ще се слееш с хората по главната улица в Лимсток и няма да се открояваш, както сега. — И добавих: — Лицето ти също не е наред.

— Какво не му е наред? Сложила съм си руж №2, „Провинциален загар“.

— Именно. Ако живееш в Лимсток, би трябвало да носиш само малко пудра, която да премахне блясъка от носа ти, и може би леко червило, не особено добре нанесено, а и задължително да бъдеш с целите си вежди, а не само с една четвърт от тях.

Джоана се разсмя. Изглеждаше страшно развеселена.

— Дали ще ме сметнат за ужасна?

— Не, просто за странна.

Джоана отново започна да изучава визитните картички, оставени от посетителите ни. Само съпругата на викария беше имала щастието или може би нещастието да завари Джоана у дома.

Джоана промърмори:

— Прилича на „Щастливите семейства“, нали? Госпожа Законност, съпругата на адвоката, госпожица Доза, дъщерята на доктора, и така нататък. — После добави ентусиазирано: — Аз наистина мисля, че мястото е много приятно, Джери! Толкова приветливо, смешно и старомодно. Не мога изобщо да си представя, че е възможно нещо лошо да се случи тук, а ти?

И макар и да знаех, че думите й са напълно абсурдни, аз се съгласих с нея. В място като Лимсток нищо лошо не можеше да се случи. Странно е като си помисля, че само след една седмица получихме първото писмо.