Агата Кристи
Анонимният подател (13)

III

По-късно срещнах Симингтън.

— Имате ли нещо против Меган да остане у нас за известно време? — попитах аз. — Тя прави компания на Джоана, която понякога е самотна, тъй като приятелите й не са тук.

— О, ъъъ… Метан ли? О, да, разбира се, много мило от ваша страна.

Тогава за първи път изпитах неприязън към Симингтън, която не можах да преодолея и до края. Очевидно той съвсем беше забравил Меган. Не бих имал нищо против, ако не харесваше момичето, понякога мъжът ревнува детето от първия съпруг, но не беше така — той просто почти не я забелязваше. Отнасяше се към нея както човек, който има куче в къщата си, но не обича особено кучетата. Сещаш се за него, едва когато го настъпиш и го наругаеш, потупваш го разсеяно по гърба, когато то иска да го погалиш. Пълното безразличие на Симингтън към доведената му дъщеря ме вбесяваше.

— Какво смятате да правите с нея? — попитах аз.

— С Меган ли? — той изглеждаше много изненадан. — Ами, тя ще продължи да живее вкъщи. Естествено, това е нейният дом.

Баба ми, която аз много обичах, често пееше стари песни и си акомпанираше на китара. Спомням си, че една от тях завършваше така:

„Не виждаш ли ме ти, че, о, свидно момиче,

без място съм вече и даже без име,

без покрив, недраг, по море и по бряг,

единствено твойто сърце приюти ме.“^[1]

На път към къщи си пеех тихичко тези думи.