Агата Кристи
Анонимният подател (4)

II

Същата сутрин бях решил да предприема едно смело начинание — да отида до центъра на селото (Джоана и аз винаги го наричахме село, въпреки че Лимсток имаше официално статут на град и жителите му биха ни се обидили ужасно, ако ни чуеха).

Слънцето грееше, въздухът беше хладен и свеж, наситен с аромата на пролет. Взех си патериците и се приготвих да потегля, като категорично не разреших на Джоана да дойде с мене.

— Не искам ангел хранител, който да се суети около мене и да надава окуражителни възгласи. Спомни си — човек пътува най-бързо, когато пътува сам. Трябва да свърша доста работа. Ще отида до кантората на „Галбрейт, Галбрейт и Симингтън“, за да подпиша прехвърлянето на акциите, ще се отбия при пекаря, за да му се оплача за сладкиша със стафиди, и ще върна книгата, която взехме. Трябва да отида и до банката. Хайде, остави ме да вървя, защото сутринта е прекалено кратка.

Бяхме се разбрали с Джоана да ме вземе с колата по обяд, за да не изкачвам хълма към къщи.

— Ще имаш възможност да се видиш с всички в Лимсток.

— Не се и съмнявам, че ще срещна по-видните личности — отвърнах аз.

Сутрин главната улица беше нещо като сборно място за пазаруващите, където се разменяха всякакви новини.

Въпреки всичко до центъра на селото не отидох сам. Бях изминал около двеста метра, когато зад себе си чух звънец на колело, после изскърцване на спирачки и накрая в краката ми се стовари и самата Метан Хънтър.

— Здравейте — каза тя, останала без дъх, докато се изправяше и изтупваше праха от себе си.

Харесвах Меган и някак си ми беше жал за нея.

Тя беше доведената дъщеря на адвоката Симингтън, дете на мисис Симингтън от първия й брак. Никой не говореше за мистър (или капитан) Хънтър и явно беше най-добре да бъде забравен. Знаеше се, че се е отнасял много зле с мисис Симингтън. Бяха се развели една-две години след сватбата. Тя разполагаше със собствени доходи и заедно с малката си дъщеря се беше установила в Лимсток, за „да забрави“, а после се беше омъжила за единствения приемлив ерген, Ричард Симингтън. От този брак имаше две момчета, към които двамата бяха много привързани, и аз предполагах, че Меган понякога се чувства излишна. Тя никак не приличаше на майка си — дребна анемична жена, с повехнала красота, която говореше с тънкия си меланхоличен глас за проблемите с прислужниците и здравето си.

Меган беше високо, непохватно момиче и макар навършила двайсет години, изглеждаше като шестнайсетгодишна ученичка. Имаше гъста, рошава, кестенява коса, зеленикавокафяви очи, слабо кокалесто тяло и изненадващо чаровна, леко крива усмивка. Дрехите й бяха безцветни и грозни и обикновено носеше памучни чорапи, целите на дупки.

Тази сутрин си помислих, че тя прилича повече на кон, отколкото на човешко същество. Всъщност с малко ресане би се получил много хубав кон.

Както обикновено Меган говореше бързо и задъхано.

— Бях горе, във фермата, знаете я, на Лашър, за да купя пачи яйца. Имат страшно много прекрасни малки прасенца. Обичате ли прасенца? На мене ми харесва дори миризмата им.

— Добре гледаните прасета не би трябвало да миришат — отвърнах аз.

— Така ли? Тук всички прасета миришат. До центъра ли отивате? Видях, че сте сам, и реших да сляза и да повървя с вас, само че спрях малко рязко.

— Скъсали сте си чорапа — казах аз.

Меган погледна унило десния си крак.

— Да, наистина. Но на него вече има две дупки, така че е без особено значение, нали?

— Никога ли не кърпите чорапите си, Меган?

— Кърпя ги, разбира се, когато мама ме накара. Но тя не ми обръща особено внимание, така че съм късметлийка, нали?

— Изглежда, не осъзнавате, че вече сте пораснала — отбелязах аз.

— Искате да кажете, че трябва да приличам на сестра ви? Толкова натруфена?

Това описание на Джоана никак не ми хареса.

— Тя е чиста, спретната и радва окото — отвърнах аз.

— Много е красива — заяви Меган. — Никак не прилича на вас. Защо?

— Невинаги братята и сестрите си приличат.

— Не, разбира се. Аз не приличам на Брайън, нито на Колин. Брайън и Колин също не си приличат особено. — Тя направи пауза, а после добави: — Много са странни, нали?

— Кои?

— Семействата — кратко отвърна Метан.

— Предполагам — отбелязах замислено. Чудех се какво ли й минава през ума.

Известно време повървяхме мълчаливо, после Метан каза доста срамежливо.

— Вие сте пилот, нали?

— Да.

— По време на полет ли пострадахте?

— Да, самолетът ми се разби.

— Никой тук не лети — отбеляза Метан.

— Предполагам, че е така — отвърнах аз. — А вие, Метан, искате ли да летите?

— Аз? — Метан изглеждаше изненадана. — Господи, не. Ще ми стане лошо. Става ми лошо дори и във влак. — Млъкна за малко, а после попита с чисто детска прямота: — Ще можете ли да летите отново или завинаги ще останете инвалид?

— Лекарят ме увери, че ще оздравея напълно.

— Да, но дали не ви е излъгал?

— Не мисля — отговорих аз. — Всъщност съм напълно сигурен в него. Имам му доверие.

— Тогава всичко е наред. Но много хора лъжат.

Не отвърнах нищо на неоспоримото й твърдение.

Тогава Меган отбеляза безпристрастно и критично: — Радвам се, че е така. Страхувах се, че сте в лошо настроение, защото сте осакатен за цял живот, но щом сте такъв по природа, това вече е нещо различно.

— Не съм в лошо настроение — студено възразих аз.

— Добре де, раздразнителен сте.

— Раздразнителен съм, защото искам по-бързо да вляза във форма, а с тези неща не бива да се бърза.

— Тогава защо бързате?

Разсмях се.

— Мило мое момиче, никога ли не ви се е искало някой неща да стават по-бързо?

Меган помисли върху въпроса и каза:

— Не. И защо? Няма закъде да се бърза. Никога нищо не се случва.

Думите й прозвучаха отчаяно. Попитах я нежно:

— С какво се занимавате тук?

Тя сви рамене.

— С какво трябва да се занимавам?

— Нямате ли хоби? Не играете ли на някакви игри? Не сте ли си намерили приятели?

— Твърде глупава съм за игри и освен това не ми допадат особено. В града няма много момичета, а и тези, които са тук, не ги обичам, защото мислят, че съм ужасна.

— Глупости. Защо ще мислят така?

Меган поклати глава.

— Въобще ли не сте ходили на училище?

— Ходих. Върнах се преди една година.

— Харесваше ли ви?

— Не беше лошо. Въпреки че ни преподаваха по много глупав начин.

— Какво имате предвид?

— Ами, оттук-оттам. Непрекъснато скачаха от едно нещо на друго. Училището не беше реномирано и учителите не бяха особено добри. Никога не можеха да отговорят както трябва на въпросите ми.

— Много малко учители могат.

— Защо? Те са длъжни да отговарят.

Съгласих се с нея.

— Разбира се, аз съм доста глупава — заяви Меган. — И много неща ми изглеждат пълна щуротия. Например историята. Та тя е различна в различните книги.

— Точно затова е интересна — отвърнах аз.

— И граматиката — продължи Меган. — Да не говорим за тъпите съчинения, за всичките празни приказки на Шели за разни лястовици, за Уърдзуърт, който се е побъркал по някакви тъпи нарциси. А и Шекспир.

— Какво му има на Шекспир? — попитах заинтригуван.

— Ами напъвал се е да казва нещата по толкова сложен начин, че човек не може да разбере какво има предвид. Все пак донякъде харесвам Шекспир.

— Сигурен съм, че щеше да бъде поласкан, ако го знаеше.

Тя обаче изобщо не усети сарказма и продължи със светнало лице:

— Харесват ми например Гонерила и Регана.

— Защо точно те двете?

— О, не знам, но някак си са поносими. Според вас каква е причината да станат такива?

— Какви?

— Каквито са. Имам предвид, че нещо трябва да ги е направило такива.

За първи път се замислих над този въпрос. Винаги бях възприемал двете по-големи дъщери на Лир като отвратителни жени и никога не бях отивал по-далече в разсъжденията си. Но желанието на Меган да знае причината ме заинтересува.

— Ще си помисля.

— О, това всъщност няма значение. Просто се чудех. И не само в английската литература е така, нали?

— Да, права сте. Имахте ли любим предмет?

— Математиката.

— Математиката? — повторих изненадан.

Лицето на Меган светна.

— Обичах математиката, въпреки че не ни я преподаваха добре. Иска ми се някой да ме научи. Божествена е. Не мислите ли, че в числата има нещо божествено?

— Не съм го почувствал досега — отвърнах искрено аз.

Вече бяхме в началото на главната улица. Меган каза рязко:

— Ето я мис Грифит. Ужасна жена.

— Не я ли харесвате?

— Ненавиждам я. Непрекъснато ме преследва да се присъединя към нейните противни занимания на „Гърл Гайдс“^[1]. Мразя ги. Защо трябва да се докарваш, да обуваш обувки с дебели подметки и да си слагаш значка, за да покажеш, че се занимаваш с нещо, което дори не знаеш как се прави? Мисля, че това са глупости.

Като цяло бях съгласен с Меган, но преди да успея да го изразя гласно, мис Грифит вече се беше присъединила към нас.

Сестрата на лекаря, която носеше съвсем неподходящото име Еме^[2], притежаваше цялата самоувереност, която липсваше на брат й. Беше красива жена със загоряло лице и дълбок, гръден глас.

— Здравейте — излая тя. — Прекрасна сутрин, нали? Точно тебе исках да видя, Меган. Нужна ми е помощ при адресирането на писмата за Консервативното дружество.

Меган измърмори нещо уклончиво, опря колелото си на бордюра и хлътна целеустремено в универсалния магазин.

— Странно дете — отбеляза мис Грифит, като продължаваше да гледа след нея. — Мързеливо до мозъка на костите си. Цялото си време прекарва в шляене. Сигурно е голямо изпитание за мисис Симингтън. Зная, че майка й няколко пъти се е опитвала да я накара да се захване с нещо — със стенография или готварство, или с развъждането на ангорски зайци. Трябва да има някакво занимание.

Вероятно беше права, но и аз на мястото на Меган щях да се противопоставя на всяко предложение, дошло от Еме Грифит, по простата причина че нейната агресивност щеше да ми дойде до гуша.

— Безделието е лошо нещо — продължаваше мис Грифит. — Особено що се отнася до младите хора. Меган дори не е красива, нито привлекателна. Понякога си мисля, че момичето е малоумно. Голямо разочарование е за майка си. А бащата, знаете — тя леко сниши глас — определено беше негодник. Страхувам се, че детето прилича на него и това е доста неприятно за майка й. Е, все пак хората са различни, нали така?

— За щастие — отвърнах аз.

Еме Грифит се разсмя весело.

— Да, нищо не би се получило, ако всички бяхме направени по един калъп. Но не обичам да виждам хора, неспособни да извличат всичко от живота. Аз се наслаждавам на живота и искам и останалите да му се наслаждават. Много хора ме питат дали не се отегчавам до смърт, като живея в провинцията през цялата година. Ни най-малко, кълна се. Непрекъснато съм заета и щастлива! В провинцията винаги се случва нещо. Времето ми е изцяло запълнено — със заниманията с момичетата, с Женското дружество^[3] и с различните комитети. Да не говорим, че се грижа и за Оуен.

В този момент мис Грифит видя на отсрещния тротоар някакъв познат, нададе вик, прекоси улицата и ме остави да продължа към банката.

Намирах мис Грифит за доста досадна жена, въпреки че се възхищавах от енергията и жизнеността й и се радвах на задоволството от собствената й съдба, което винаги се излъчваше от нея. Поведението й приятно контрастираше с унилото оплакване и мърморене на толкова много жени.

След като свърших добра работа в банката, се отправих към кантората на „Галбрейт, Галбрейт и Симингтън“. Не знаех дали Галбрейт изобщо съществуват. Поне аз не ги бях виждал. Бях поканен във вътрешния кабинет на Ричард Симингтън, приятно овехтял като всяка стара правна кантора.

Огромният брой чекмеджета, пълни с различни дела и означени Госпожа Хоуп, Сър Евърард Кар, Мистър Уилям Йетсби-Хорс, покойник, и прочие придаваха на стаята нужната атмосфера, напомняща за благопристойни провинциални семейства и законна, отдавна утвърдена кариера.

Докато мистър Симингтън се беше навел над документите, които му бях донесъл, аз го наблюдавах и си мислех, че ако първият брак на мисис Симингтън е бил нещастен, то с втория е случила. Ричард Симингтън беше самата порядъчност — от онези мъже, които никога не биха причинили тревоги на съпругите си. Дългият врат с изпъкнала адамова ябълка завършваше с мъртвешки бледо лице и тънък нос. Приятен човек, без съмнение, добър съпруг и баща, но не от хората, които могат да накарат сърцето ти да забие лудо.

В този момент мистър Симингтън заговори. Изричаше думите бавно и ясно, а нещата, които казваше, бяха разумни и изключително прозорливи. Уредихме въпроса и когато се готвех да си тръгна, отбелязах:

— Слязох до града заедно с доведената ви дъщеря.

За миг мистър Симингтън сякаш не можеше да се сети коя е доведената му дъщеря, а после се усмихна.

— О, да, разбира се, Меган. Тя, ъъъ… преди известно време се върна от пансиона. Мислехме да й намерим някаква работа… Да, някаква работа. Но, разбира се, тя все още е много млада. И, доколкото разбирам, доста изостанала за възрастта си. Или поне така ми казват.

Тръгнах си. В предната стая имаше някакъв доста възрастен мъж, който пишеше бавно и усърдно, дребно момче с нагло лице и жена на средна възраст със ситно накъдрена коса и пенсне, тракаща бързо на машината.

Ако това беше мис Гинч, бях напълно съгласен с Оуен Грифит, че между нея и работодателя й не можеха да съществуват никакви нежни чувства.

После отидох при пекаря, където изрецитирах репликите си за сладкиша със стафиди. Оплакването ми беше прието с подходящите за случая възклицания на недоверие и ми беше връчен нов сладкиш „току-що изваден от фурната“. Твърдението се оказа самата истина, защото, притиснат до гърдите ми, той беше неподобаващо горещ.

Излязох от фурната и се огледах надолу-нагоре по улицата с надеждата да видя Джоана с колата. Бях се поуморил доста от разходката, а и ми беше неудобно да вървя с патериците и сладкиша.

Все още нямаше никаква следа от сестра ми. Изведнъж очите ми се разшириха от приятна изненада. По тротоара се задаваше истинска богиня. Не можех да я охарактеризирам по друг начин.

Идеални черти, къдрава руса коса, високо тяло с прекрасни форми. Вървеше наистина като богиня — плавно и без никакво усилие. Божествена, невероятна, спираща дъха жена!

В този момент на силна възбуда нещо трябваше да се случи. Така и стана. Сладкишът със стафиди се изплъзна от ръцете ми. Наведох се да го хвана и изпуснах патерицата, тя изтрополи на тротоара, а аз се подхлъзнах и едва не паднах.

Задържа ме силната ръка на богинята. Започнах да пелтеча:

— Бла-благодаря ви много, уж-ужасно съжалявам.

Тя беше вдигнала сладкиша и ми го подаде заедно с патерицата. Усмихна ми се мило и каза:

— Моля. Не се притеснявайте — и изведнъж при звука на този равен, обикновен глас цялата магия изчезна.

Хубаво, здраво и добре сложено момиче, но нищо повече.

Започнах да размишлявам какво би се случило, ако Бог беше дал на Елена от Троя точно този безизразен глас. Колко странно е как някоя жена е в състояние да те разтърси до дъното на душата ти, преди да си е отворила устата, а в момента, в който заговори, цялата прелест изчезва, като че ли никога не е съществувала.

Знаех обаче, че може да се случи и точно обратното. Познавах една дребна жена с тъжно маймунско лице, която никой не би погледнал втори път. След като си отвореше устата, тя обаче така очароваше хората, сякаш пленителната Клеопатра беше възкръснала.

Джоана беше паркирала до тротоара, без да я усетя. Попита ме какво се е случило.

— Нищо — отвърнах аз, докато се опитвах да се съвзема. — Размишлявах за Елена от Троя и за някои други жени.

— Смешно място си избрал да го правиш — отбеляза Джоана. — Изглеждаше доста странно, застанал с широко отворена уста и здраво притиснал сладкиша към гърдите си.

— Бях шокиран. Пренесох се в Илион^[4] и се върнах обратно. Знаеш ли коя е онази жена? — попитах аз, посочвайки грациозно отдалечаващата се фигура.

Като се взираше след момичето, Джоана отвърна, че е гувернантката на семейство Симингтън.

— Тя ли те зашемети така? Изглежда много добре, но е доста студенокръвна.

— Зная. Просто приятно момиче. Взех я за Афродита — казах аз.

Джоана отвори вратата на колата и аз се качих.

— Смешно е, нали? — отбеляза тя. — Някои хора са много красиви, но не са сексуално привлекателни. Точно като това момиче. Колко жалко.

Отвърнах, че така е може би по-добре за една гувернантка.