Агата Кристи
Анонимният подател (26)

III

В църквата се натъкнах на мистър Пай, който разговаряше с възбудената и зачервена Емили Бартън.

Мистър Пай ме поздрави с очевидна радост.

— А, Бъртън, добро утро, добро утро! Как е очарователната ви сестра?

Отговорих му, че Джоана е добре.

— Но няма да се присъедини към парламента на нашето малко общество? Всички сме възбудени от новината. Убийство! Истинско убийство тук, сред нас, подобно на онези, за които се съобщава в неделните вестници! Е, не е от най-интересните престъпления. Доста гнусно е. Брутално убийство на една най-обикновена прислужница. Около престъплението няма никакви изтънчени детайли, но не може да се отрече, че е разтърсваща новина.

Треперещата мис Бартън се намеси:

— Ужасно е, просто е ужасно!

Мистър Пай се обърна към нея.

— Но се забавлявате, нали, мила моя, забавлявате се. Признайте си. Не одобрявате, възмущавате се, но тръпката я има. Твърдя, че тръпката съществува!

— Такова мило момиче — отвърна Емили Бартън. — Дойде у нас от дома за сираци „Света Клотилда“. Беше съвсем неопитна, но много възприемчива. Превърна се в любезна и симпатична прислужница. Партридж беше много доволна от нея.

Бързо се намесих:

— Вчера следобед щеше да идва да пие чай с Партридж. — Обърнах се към Пай: — Предполагам, че Еме Грифит ви е казала.

Думите ми прозвучаха съвсем небрежно. Пай ми отвърна, без очевидно да подозира нещо:

— Да, спомена ми. Спомням си думите й, че е нещо съвсем ново прислужниците да звънят по телефоните на работодателите си.

— Партридж никога не би посмяла да направи подобно нещо и аз съм искрено изненадана, че Агнес е постъпила така — заяви мис Емили.

— Изоставате от времето — отбеляза мистър Пай. — В дома си имам двама, които са истинска напаст. Непрекъснато използват телефона ми и дори пушеха из цялата къща, докато не им направих забележка. Но човек не смее да протестира прекалено много. Прескот е божествен готвач, въпреки че е доста раздразнителен, а мисис Прескот е възхитителна прислужница.

— Да, наистина всички смятаме, че сте късметлия.

Намесих се, тъй като не исках разговорът да се насочи към домакински проблеми.

— Новината за убийството се разпространи много бързо.

— Разбира се, разбира се — потвърди мистър Пай. — Има всякакви хора. Влиза Мълвата, в дреха с нарисувани по нея езици^[1]. Уви, Лимсток отива по дяволите.

Анонимни писма, убийства, най-различни криминални прояви.

Емили Бартън се намеси нервно:

— Не мислят… не предполагат, че двете са свързани, нали?

Мистър Пай веднага прегърна идеята.

— Интересна хипотеза. Момичето е знаело нещо и затова е било убито. Да, да, много вероятно. Колко умно от ваша страна, че се сетихте.

— Аз… не мога повече да издържам — рязко заяви Емили Бартън, обърна се и бързо се отдалечи.

Пай се загледа след нея и върху херувимското му лице се появи насмешливо изражение. После се обърна към мене и поклати глава.

— Чувствителна душа. Очарователно създание, не мислите ли? Абсолютна отломка от старите времена. Тя не принадлежи към своето поколение, а към предишното. Майката трябва да е имала изключително силен характер. Все едно че часовникът на семейството е спрял през 1870 година. Всичките му членове са били под стъклен похлупак. Обичам да попадам на подобни случаи.

Не исках да говоря за отломки от старите времена.

— Какво мислите за целия този случай?

— За какво по-точно?

— Анонимни писма, убийство…

— Местната вълна от престъпления ли? А вие?

— Аз попитах първи — отговорих му любезно.

— Знаете, че изучавам отклоненията. Те живо ме интересуват. Най-невероятни хора вършат фантастични неща. Вземете случая с Лизи Бордън. Няма разумно обяснение за това. По конкретния повод съветът ми към полицията би бил — запознайте се с характера. Зарежете отпечатъците, изследването на почерка и микроскопите. Обърнете внимание на хората — какво правят с ръцете си, малките трикове в поведението им, начина, по който се хранят, защо понякога се смеят без очевидна причина.

Учудено повдигнах вежди:

— Луд?

— Много, много луд — заяви мистър Пай. После добави: — Но все пак човек никога не може да бъде сигурен.

— Кой?

Погледите ни се срещнаха. Той се усмихна.

— Не, Бъртън, това ще бъде клевета. Не можем да прибавим към всичко останало и клевети.

И той бързо продължи надолу по улицата.