Агата Кристи
Анонимният подател (16)

I

Когато се върнах вкъщи, заварих мисис Дейн Калтроц да разговаря с Джоана. Помислих си, че изглежда посърнала и болна.

— Беше ужасен шок за мене, мистър Бъртън — каза тя. — Горката жена, горката жена.

— Да, ужасно е, когато човек е докаран до такова състояние, че да се самоубие.

— О, вие имате предвид мисис Симингтън?

— А вие нямахте ли нея предвид?

Мисис Дейн Калтроп поклати глава.

— Разбира се, на всеки му е жал за нея, но така или иначе това щеше да се случи, нали?

— Наистина ли? — сухо попита Джоана.

Мисис Дейн Калтроп се обърна към сестра ми.

— О, според мене е така, скъпа. Ако самоубийството е твоето средство за бягство от неприятностите, тогава няма особено значение какви са неприятностите. Пред какъвто и шок да беше изправена, тя би постъпила по същия начин. Беше точно от този тип жени. Въпреки че никой не би предположил подобно нещо. Винаги съм я смятала за егоистична, глупава жена, която обаче си е стъпила здраво на краката. Не мислех, че е от хората, които лесно изпадат в паника. Сега си давам сметка колко малко познавам хората.

— Все още съм любопитен да разбера кого имахте предвид, когато казахте „горката жена“.

Тя ме погледна втренчено.

— Жената, която е писала писмата, разбира се.

— Не смятам, че заслужава съжаление — сухо отбелязах аз.

Мисис Дейн Калтроп се наведе и сложи ръка на коляното ми.

— Не разбирате ли, не можете ли да го усетите? Използвайте въображението си. Помислете си колко нещастен и отчаян трябва да е човек, за да седне и да напише подобни неща. Колко самотен, колко изолиран от човешкото общество се чувства. През целия си живот е бил тровен и сега отровата се излива по този начин. Ето защо имам угризения на съвестта. Някой в този град се терзае и е безкрайно нещастен, и аз не съм разбрала. А трябваше. Човек не може да се меси в действията на останалите, аз поне никога не го правя. Но представете си огромната черна мъка, приличаща на гангренясал крайник, целият подут и посинял. Ако можеше да се разреже и да се остави отровата да изтече навън, без да се причини вреда. Да, бедната душа, бедната душа!

Мисис Дейн Калтроп се приготви да си тръгва. Изобщо не бях съгласен с нея. Не изпитвах никакво съжаление към анонимната авторка на писмата, обаче не можах да сдържа любопитството си и я попитах:

— Имате ли някаква идея коя е тази жена, мисис Калтроп?

Тя ме погледна с красивите си, учудени очи.

— Ами имам едно предположение, но е възможно и да греша, нали?

После бързо излезе от стаята, но изведнъж се обърна и попита:

— Кажете ми, мистър Бъртън, защо не сте се оженили?

Ако някой друг ми беше задал подобен въпрос, щях да го сметна за проява на непростимо нахалство, но мисис Дейн Калтроп създаваше впечатлението, че идеята току-що й е дошла наум и тя наистина би искала да знае отговора.

— Да предположим, че досега не съм срещнал подходящата жена — отвърнах аз, след като се окопитих.

— Наистина може да се каже така, макар че не е най-добрият отговор, защото толкова много мъже очевидно са се оженили за неподходящи жени.

След тези думи тя си тръгна. Джоана отбеляза:

— Знаеш ли, мисля, че е доста луда, но все пак ми харесва. Хората тук се страхуват от нея.

— Аз също малко се страхувам от нея.

— Защото никога не знаеш какво ще последва ли?

— Да. И защото предположенията й са изказани небрежно, но обикновено са точни.

Джоана бавно отвърна:

— Мислиш ли, че жената, която пише писмата, наистина е нещастна?

— Нямам представа какво мисли или чувства проклетата вещица! И не ме интересува. Съжалявам жертвите й.

Сега ми се струва странно как в нашите предположения относно Злостната драскачка бяхме пропуснали най-основното. Грифит я беше описал като тържествуваща. Аз си я представях като изпълнена с разкаяние и ужасена от резултата от действията си. Мисис Дейн Калтроп смяташе, че тя страда.

Но не се бяхме сетили за най-очевидната и неизбежна реакция или по-скоро аз не го бях направил. И тази реакция беше страх.

Защото със смъртта на мисис Симингтън писмата бяха преминали в друга категория. Не знаех каква беше юридическата постановка (на Симингтън, предполагам, му беше известно), но беше ясно, че положението на автора на писмата се беше утежнило след последвалата смърт. Не съществуваше никаква вероятност случката да бъде приета като шега, ако авторът бъдеше разкрит. Полицията работеше активно по въпроса, беше повикан и експерт от Скотланд Ярд. За анонимния автор беше жизненоважно да остане анонимен.

Ако страхът беше основната движеща сила, от това следваха и много други неща. Но аз бях сляп за тях, въпреки че сигурно са били очевидни.