Агата Кристи
Анонимният подател (43)

V

Откъде се появяват страховете на човек? Къде се оформят? Къде се крият, преди да излязат наяве?

Просто една кратка фраза. Чута, запомнена и не успяла да избледнее:

— Отведете ме, тук е ужасно… Чувствам се толкова виновна…

Защо беше казала това Меган? Защо се чувстваше виновна?

Нищо в смъртта на мисис Симингтън не можеше да накара Метан да се чувства виновна. Тогава защо детето смяташе така? Защо? Защо?

Може би се смяташе отговорна за нещо?

Меган? Невъзможно! Меган не би могла да има нищо общо с онези писма, онези отвратителни, непристойни писма.

Оуен Грифит се беше сблъсквал с подобен случай на Север — някаква ученичка…

Какво беше споменал инспектор Грейвс?

Нещо за мисленето на младежите…

Праведни жени на средна възраст, които изричат думи, почти непознати за тях. Малки момчета драскат с тебешир разни неща по стените.

Не, не и Меган.

Наследственост? Омраза? Обременена от нещо патологично? Нещастна не по нейна вина, а потомка на прокълнат род?

„Не съм подходящата жена за вас. По-лесно намразвам, отколкото обиквам човека.“

О, милата ми Меган, моето малко момиче. Не това! Всичко друго, но не и това. А и тази свадлива стара клюкарка сигурно подозира и те преследва. Казва, че си смела. Смела да направиш какво?

Беше само нервен пристъп. И ми мина. Аз обаче все още исках да видя Меган, страшно много исках да я видя.

В девет и половина вечерта излязох от къщи и тръгнах към селото и към къщата на Симингтън.

И тогава ми хрумна съвсем нова идея. Сетих се за жената, която до момента никой не беше подозирал.

(Или Наш я беше включил в списъка на заподозрените?)

Налудничаво и невероятно, налудничаво и неправдоподобно, а до момента смятах, че е и напълно невъзможно. Но не беше така. Не, не беше невъзможно.

Ускорих крачка. Защото сега беше още по-наложително да видя веднага Меган.

Отворих портата на Симингтън и отидох до къщата.

Нощта беше черна и непрогледна. Започваше да ръми. Почти нищо не се виждаше.

От единия прозорец се процеждаше сноп светлина. Може би това беше малката дневна?

За секунда се поколебах, после, вместо да отида при входната врата, аз се обърнах и много тихо допълзях до прозореца, като заобиколих наведен някакъв голям храст.

Светлината се процеждаше през процепа между завесите, които не бяха дръпнати докрай. Оттам можех лесно да наблюдавам стаята.

Беше необикновено спокойна семейна сцена. Симингтън беше седнал в голямо кресло, а Елси Холанд, навела глава, енергично кърпеше скъсаната риза на някое от момчетата.

Чуваше се ясно, защото горният прозорец беше отворен.

Говореше Елси Холанд.

— Аз наистина смятам, мистър Симингтън, че момчетата вече са достатъчно пораснали, за да отидат в пансион. Не искам да кажа, че няма да ми липсват, напротив. Обичам и двамата.

— Може би сте права за Брайън, мис Холанд — отвърна Симингтън. — Реших есента да започне в Уинхейс — старото ми начално училище. Колин обаче все още е малък. Предпочитам да изчакаме една година.

— Да, разбирам какво имате предвид. А и Колин може би изглежда прекалено малък за годините си…

Спокоен семеен разговор, спокойна семейна сцена и една златиста глава, наведена над ръкоделието.

После вратата се отвори и влезе Меган.

Тя застана изправена до вратата и веднага пролича, че е напрегната и възбудена. Лицето й беше опънато и изпито, но погледът й беше бляскав и решителен. В държанието й тази вечер нямаше неувереност и нито следа от детското й изражение.

Обръщайки се към Симингтън, но без да го назовава по име (изведнъж се сетих, че никога не съм я чувал да прави това. Дали го наричаше татко или Дик, или нещо подобно?), тя каза:

— Бих искала да разговарям с тебе, моля те. Насаме.

Симингтън изглеждаше изненадан и според мене не особено доволен. Намръщи се, но Меган продължи да упорства с решителност, неприсъща за нея.

Обърна се към Елси Холанд и попита:

— Имаш ли нещо против, Елси?

— О, не разбира се — Елси Холанд се изправи. Изглеждаше изненадана и леко смутена.

Тя се отправи към вратата, а Меган се приближи напред, така че Елси мина покрай нея.

За момент Елси застана неподвижна на прага и погледна през рамо. Устните й бяха стиснати, стоеше като закована, протегнала едната си ръка, а с другата стискаше ръкоделието си.

Затаих дъх, покорен от красотата й. Когато си мисля за нея, винаги се сещам за този момент — застанала неподвижна, с несравнимото, безсмъртно съвършенство, характерно за жените от древна Гърция.

После затвори вратата зад себе си.

Симингтън попита доста раздразнено:

— Е, Меган, какво има? Какво искаш?

Меган се приближи съвсем близо до масата. Стоеше там и наблюдаваше Симингтън. Отново бях поразен от решителността, изписана на лицето й, и от някаква необичайна жестокост, която досега не бях забелязал.

След това отвори уста и каза нещо, което съвсем ме изненада.

— Искам пари.

Изявлението й не подобри настроението на Симингтън. Той рязко отвърна:

— Не можеше ли да почакаш до утре? Какво има, да не мислиш, че сумата, която ти отпускам периодично, не е достатъчна?

Безпристрастен човек, помислих си тогава, склонен да проведе разумен разговор, но не и да се разчувства.

— Искам много пари — заяви Меган.

Симингтън се изправи в креслото и студено отвърна: — След няколко месеца ставаш пълнолетна. Тогава парите, оставени от баба ти, ще ти бъдат прехвърлени от попечителя.

— Май не разбираш — отвърна Метан. — Искам пари от тебе. — И после продължи по-бързо: — Никой не ми е разказвал за баща ми. Не искаха да зная за него. Известно ми е обаче, че е бил в затвора и защо са го осъдили. За изнудване!

Тя направи пауза.

— Е, аз съм негова дъщеря. И може би приличам на него. Както и да е, сега искам пари от тебе, защото ако не ми дадеш — тя спря и после продължи по-бавно и безизразно, — ако не ми дадеш, ще разкажа какво видях да правиш с капсулата в стаята на майка ми през онзи ден.

Настъпи мълчание. После Симингтън изрече с напълно безстрастен глас:

— Не зная какво имаш предвид.

— Мисля, че знаеш.

И Меган се усмихна. Не беше никак хубава усмивка.

Симингтън се изправи и отиде до бюрото. Извади от джоба чековата си книжка и написа чек. Старателно го попи, върна се и го подаде на Меган.

— Вече си пораснала — каза той. — Разбирам, че сигурно имаш нужда от нещо по-специално като дрехи например. Не схващам за какво говориш. Всъщност нямам намерение да обръщам внимание на приказките ти. Но ето ти чек.

Меган го погледна и заяви:

— Благодаря. Засега ще свърши работа.

Тя се обърна и излезе от стаята. Симингтън се вторачи в затворената врата, после се обърна и когато видях лицето му, без да мога да се контролирам, скочих напред.

Бях спрян по най-невероятен начин. Големият храст, който бях забелязал до стената, престана да бъде храст. Ръцете на инспектор Наш се сключиха около мене и аз го чух да казва в ухото ми:

— Тихо, Бъртън. За Бога, тихо.

Оттегли се назад изключително внимателно, заставяйки ме да го придружа.

Зад къщата се изправи и си избърса челото.

— Не можеше да мине без вас, разбира се — отбеляза той.

— Момичето е в опасност — настойчиво казах аз. — Видяхте ли лицето му? Трябва да я измъкнем оттам.

Наш ме хвана здраво за ръката.

— Мистър Бъртън, трябва да ме послушате.