Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moving Finger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Анонимният подател

Преводач: Моника Христова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-101-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13889

История

  1. — Добавяне

Десета глава

I

Следващата седмица беше един от най-необичайните периоди, които съм преживявал. Приличаше на странен сън. Нищо не изглеждаше реално.

Любопитните жители на Лимсток присъстваха масово на следствието за смъртта на Агнес Уодел. Не бяха разкрити никакви нови факти и беше повторено единственото възможно заключение: „Убиецът или убийците са неизвестни“.

И след като периодът, през който беше център на вниманието в селото, бедната Агнес Уодел беше погребана в тихия двор на старата църква, а животът в Лимсток си продължи постарому.

Не, последното твърдение не е вярно. Не постарому…

В очите на повечето хора проблясваше смесица от страх и възбуда. Съседите се дебнеха един друг. При следствието едно нещо беше установено със сигурност — беше малко вероятно непознат да е убил Агнес Уодел. Никакви скитници или чужди хора не бяха забелязани в района. Следователно по главната улица в Лимсток вървеше, пазаруваше и поздравяваше останалите жители човекът, смачкал черепа на беззащитната девойка и забил острия шиш в мозъка й.

И никой не знаеше кой е този човек.

Както казах, дните преминаваха като сън. Вече всеки срещнат ми се представяше в нова светлина — в него виждах вероятния убиец. Усещането не беше никак приятно!

А вечер, след като се спуснеха завесите, двамата с Джоана непрекъснато спорехме и обсъждахме различните възможности, които все още изглеждаха фантастични и невероятни.

Джоана твърдо се придържаше към теорията си за мистър Пай. След кратко колебание аз се върнах към първоначалната си версия за мис Гинч. И въпреки това отново и отново обсъждахме вероятните престъпници.

Мистър Пай?

Мис Гинч?

Мисис Дейн Калтроп?

Еме Грифит?

Емили Бартън?

Партридж?

И през цялото време нервно и неспокойно чакахме нещо да се случи.

Но нищо не се случваше. Доколкото знаехме, никой не беше получавал ново писмо. Наш се появяваше от време на време, но аз нямах представа какво правеше той и какви капани залагаше полицията. Грейвс отново си беше заминал.

Емили Бартън ни идваше на гости. Меган обядваше с нас. Оуен Грифит продължаваше да се занимава с пациентите си. Понякога пиехме шери у мистър Пай. Ходехме на следобеден чай у викария.

Бях доволен да видя, че мисис Дейн Калтроп вече не проявяваше войнствената си ярост, която беше демонстрирала при последната ни среща. Мисля, че беше забравила за нея.

Сега беше изцяло погълната от унищожаването на белите пеперуди, за да запази карфиола и зелето си.

Следобедът, който прекарахме у викария, беше един от най-спокойните досега. Старата къща беше много приятна, а занемарената дневна, със завеси и мебели, тапицирани с избелял розов кретон, беше голяма и удобна. Семейство Дейн Калтроп имаше гостенка — симпатична, възрастна дама, която плетеше нещо от бяла, пухкава прежда. С чая ни бяха поднесени топли кифлички, после дойде и самият викарий, който ни се усмихваше ведро, докато водеше увлекателен, ерудиран разговор. Беше много приятно.

Не искам да кажа, че не обсъждахме убийството, защото говорихме и за него.

Гостенката, мис Марпъл, естествено беше много заинтригувана от случая. Както се изрази тя, извинявайки се: „Толкова малко са нещата, за които можем да говорим в провинцията!“ Беше решила, че мъртвото момиче е приличало точно на нейната Едит.

— Толкова мила прислужница, готова винаги да услужи, но понякога малко бавно схваща.

Мис Марпъл разказа и за снахата на племенницата на една нейна братовчедка, която имала доста неприятности и тревоги с някакви анонимни писма, така че писмата също бяха изключително интересни за симпатичната възрастна дама.

— Но кажете ми, драга — обърна се тя към мисис Дейн Калтроп, — какво говорят хората от селото… имам предвид жителите на градчето? Какво мислят те?

— Предполагам все още подозират мисис Клийт — отбеляза Джоана.

— О, не. Вече не — отвърна мисис Дейн Калтроп.

Мис Марпъл попита коя е мисис Клийт и Джоана й обясни, че е местната вещица.

— Нали така, мисис Дейн Калтроп?

Викарият тихо изрецитира дълга латинска сентенция, мисля, че беше за злата сила на вещиците, която ние изслушахме в почтително и неразбиращо мълчание.

— Тя е много глупава жена — заяви съпругата му. — Обича да се перчи. Ходи да събира билки и други неща при пълнолуние и се старае всички да научат за това.

— И предполагам, че разни глупави момичета се съветват с нея? — попита мис Марпъл.

Видях, че викарият е готов да ни поговори отново на латински и бързо се намесих:

— Защо сега вече не я подозират в убийството? Нали смятаха, че писмата са нейно дело.

Мис Марпъл отговори:

— О! Момичето е било убито с шиш, както разбирам (изключително неприятно!). Естествено това сваля всички подозрения от тази мисис Клийт. Защото тя би могла да я прокълне, момичето да залинее и да умре все едно от естествена смърт.

— Странно е как старите поверия продължават да се ширят — отбеляза викарият. — В периода на ранното християнство местните суеверия мъдро са били свързвани с християнската доктрина и по-неприятните им черти постепенно са били отстранени.

— Тук нямаме работа със суеверия, а с факти — твърдо заяви мисис Дейн Калтроп.

— И то много неприятни — добавих аз.

— Така е, мистър Бъртън — намеси се мис Марпъл. — Извинете ме, ако забележката ми е прекалено лична, но вие сте чужденец тук, познавате света и различните страни на живота и аз смятам, че сте способен да разрешите този неприятен проблем.

Усмихнах се.

— Най-доброто решение, което ми хрумна, беше насън. В съня ми всичко си пасваше и завършваше чудесно. За нещастие, когато се събудих, цялата история ми се стори пълна глупост!

— Колко интересно все пак. Разкажете ми каква беше тази глупост!

— О, онази глупава фраза „Няма дим без огън“. Хората я повтаряха до втръсване. После тя се смеси с разни военни термини. Димни завеси, парче хартия, телефонни съобщения… Не, това беше от друг сън.

— И какъв беше той?

Възрастната дама беше много настоятелна и аз си помислих, че сигурно тайно чете Книгата на сънищата на Наполеон, която беше главната опора на старата ми бавачката.

— О! Елси Холанд, гувернантката на семейство Симингтън, която щеше да се омъжва за доктор Грифит, викарият, който четеше проповед на латински („Много подходящо, скъпи“ — прошепна мисис Дейн Калтроп на съпруга си) и после мисис Дейн Калтроп, която стана и се противопостави на извършването на бракосъчетанието, заявявайки, че всичко това трябва да бъде спряно! Последната част беше вярна — добавих усмихнат аз. — Когато се събудих, вие стояхте пред мене и изричахте същите думи.

— И бях съвсем права — заяви мисис Дейн Калтроп, но този път го каза доста меко, както със задоволство забелязах.

— Но откъде идваше телефонното съобщение? — попита мис Марпъл, присвивайки вежди.

— Страхувам се, че е доста глупаво. То не беше по време на съня ми, а точно преди него. Когато минах през вестибюла, забелязах, че Джоана е оставила съобщение, което трябваше да се предаде, ако някой позвънеше…

Мис Марпъл се наклони напред. И двете й бузи бяха леко зачервени.

— Ще ме сметнете ли за прекалено нахална и груба, ако попитам какво гласеше съобщението? — тя хвърли поглед към Джоана. — Извинете ме, скъпа.

Джоана обаче се забавляваше много.

— О, нямам нищо против — увери тя възрастната дама. — Аз самата вече съм забравила, но може би Джери го помни. Едва ли е било нещо особено.

Повторих важно съобщението, доколкото успях да си го спомня, макар че доста се забавлявах от съсредоточеността на старата дама.

Страхувах се, че действителните думи ще я разочароват, но може би тя беше сантиментално настроена по повод на някаква любовна история, защото просто кимна с глава, усмихна се и изглеждаше напълно доволна.

— Разбирам. Помислих си, че е нещо подобно.

— Подобно на какво, Джейн? — рязко попита мисис Дейн Калтроп.

— Нещо съвсем обикновено.

За секунда-две тя се втренчи замислено в мене и после неочаквано заяви:

— Виждам, че сте изключително умен мъж, но нямате достатъчно доверие в себе си. А би трябвало!

Джоана избухна в силен смях.

— За Бога, не го окуражавайте така. И без това има прекалено високо мнение за себе си.

— Млъкни, Джоана. Мис Марпъл ме разбира много добре.

Мис Марпъл отново се беше заловила с плетивото си.

— Знаете ли — замислено отбеляза тя, — извършването на убийство сигурно прилича на успешното изпълнение на фокус.

— Където бързината на ръката заблуждава погледа ли?

— Не само. Карате хората да гледат не там, където трябва, мисля, че го наричат „преднамерено насочване“.

— Е, явно досега сме търсили нашия лунатик не там, където трябва — отбелязах аз.

— Аз самата бих издирвала някой съвсем нормален — заяви мис Марпъл.

— Да, точно така каза и Наш — замислено обясних аз. — Спомням си, че той наблегна и на доброто социално положение.

— Да, това също е много важно — съгласи се мис Марпъл.

Май всички бяхме съгласни.

Обърнах се към мисис Дейн Калтроп.

— Наш смята, че ще има още анонимни писма. Вие какво мислите?

— Предполагам, че ще има.

— Ако полицията смята, че ще има, значи ще има, няма никакво съмнение — отсече мис Марпъл.

Упорито продължих да питам мисис Дейн Калтроп.

— Все още ли съжалявате авторката?

— Защо не? — изчерви се тя.

— Не съм съгласна с тебе, скъпа. Не и в този случай — възпротиви се мис Марпъл.

— Една жена е доведена до самоубийство, причинена е неописуема мъка и болка — разгорещено заявих аз.

— Мис Бъртън, вие получихте ли писмо? — попита мис Марпъл.

— О, да! В него се твърдяха ужасни неща — изхили се Джоана.

— Страхувам се, че младите и красиви хора са избраниците на автора — изрази мнението си мис Марпъл.

— Именно затова се чудя защо Елси Холанд не е получила нито едно — намесих се аз.

— Почакайте, тази жена не е ли гувернантката на Симингтънови, онази, която сте сънували, мистър Бъртън?

— Да.

— Вероятно и тя е получила, но не иска да си признае — заяви Джоана.

— Не. Аз й вярвам, както и Наш.

— Боже мой. Това наистина е много интересно. Най-интересното нещо, което съм чула до този момент — възкликна мис Марпъл.