Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moving Finger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Анонимният подател

Преводач: Моника Христова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-101-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13889

История

  1. — Добавяне

II

Когато се върнах вкъщи, намерих Меган да седи на стъпалата на верандата, подпряла брада на коленете си. Поздрави ме с обичайната си безцеремонност.

— Здрасти. Мога ли да остана за обяд?

— Разбира се.

— Ако са пържоли или нещо друго, което няма да стигне за всички, просто ми кажете — извика Меган, докато заобикалях къщата, за да уведомя Партридж да сервира за трима.

Партридж не беше възхитена. Без да спомене нещо, даде да се разбере, че мнението й за Меган не е особено високо.

Върнах се на верандата.

— Всичко наред ли е? — попита Метан.

— Напълно. Задушено по ирландски.

— О, това е нещо като каша, нали? Имам предвид, че се състои главно от картофи и подправки.

— До известна степен, да.

Извадих табакерата си и предложих цигара на Меган. Тя се изчерви.

— Колко мило от ваша страна!

— Няма ли да си вземете?

— Не, не мисля, че ще си взема, но беше много мило от ваша страна да ми предложите — като на човек.

— А вие не сте ли човек? — попитах развеселен.

Меган поклати глава и внезапно смени темата, като протегна дългия си прашен крак, така че да мога да го видя.

— Закърпих си чорапа — гордо обяви тя.

Не съм специалист по кърпене на чорапи, но ми се стори, че грубата плетеница от видимо неподходящия вълнен конец, не е най-доброто постижение в тази област.

— Много по-грозно е от дупката — продължи Меган.

Съгласих се, че е така.

— Сестра ви добре ли кърпи?

Замислих се дали някога съм виждал Джоана да върши подобно нещо. Трябваше да си призная, че не знам.

— Добре де, какво прави, като си скъса чорапите?

— Смятам, че просто ги изхвърля и си купува нов чифт.

— Много разумно. Но аз не мога да си го позволя. Сега ми се отпускат четирийсет лири годишно. Не е възможно да направя кой знае какво с тях.

Трябваше да се съглася с нея.

— Ако носех черни чорапи, можех да си боядисвам краката с мастило. Така правех в училище. Мис Батуърти[1], която следеше за облеклото ни, отговаряше на името си — беше сляпа като прилеп. Номерът вършеше добра работа.

— Не се съмнявам.

Между нас се възцари тишина. Пушех лулата си и си мислех, че мълчанието е доста дружелюбно, когато Метан внезапно го наруши.

— Предполагам и вие ме смятате за ужасна, както всички останали?

Така се стреснах, че лулата ми изпадна от устата. Беше от морска пяна и тъкмо беше започнала да се оцветява приятно. Разбира се, тя се счупи. Обърнах се ядосано:

— Видяхте ли какво направихте?

Това невероятно дете, вместо да се разтревожи, просто се ухили широко насреща ми.

— Аз наистина ви харесвам.

Забележката беше съвсем успокояваща. Повечето хора смятат, макар и погрешно, че ако кучето им можеше да говори, би изрекло точно тези думи. Помислих си, че независимо от външността си на кон, Меган имаше нрава на куче. Със сигурност не приличаше много на човешко същество.

— Какво говорехте, преди да стане белята? — попитах аз, докато внимателно събирах останките от ценната си лула.

— Казах, че сигурно ме мислите за ужасна — повтори Меган, но вече с променен тон.

— Защо трябва да мисля така?

Меган заяви със сериозен вид:

— Защото съм такава.

— Не бъдете глупава — отвърнах рязко.

Меган поклати глава.

— Точно така е. Не съм съвсем тъпа. Хората мислят, че съм. Но те не знаят, че ги познавам много добре и през цялото време ги мразя, без да го показвам.

— Мразите ги?!

— Да — потвърди Меган.

Меланхоличните й очи, в които нямаше нищо детско, се взираха в мене, без да трепват. Беше настойчив, тъжен поглед.

— И вие сигурно щяхте да мразите хората, ако бяхте на мое място. Ако винаги бяхте нежелан.

— Не мислите ли, че гледате доста мрачно на живота? — попитах аз.

— Да, винаги така се казва, ако някой говори истината. И е вярно. Не съм желана и разбирам защо. Мама въобще не ме обича. Мисля, че й напомням за баща ми, който е бил жесток към нея. А и от това, което съм чувала, разбирам, че е бил доста ужасен човек. Само че майките не могат да кажат, че не искат децата си и просто да ги изоставят. Или да ги изядат. Котките изяждат котенцата, които не харесват. Смятам, че е доста разумно. Нищо не се губи, нито пък се получава бъркотия. Но при човешките същества майките трябва да задържат при себе си своите деца и да се грижат за тях. Не беше толкова лошо, докато бях в пансиона. Но както сам виждате, мама би искала да бъдат само тя, вторият ми баща и момчетата.

Бавно казах:

— Мисля, че сте много черногледа, Меган. Но ако приемем, че част от това, което казвате, е вярно, защо не заминете и не заживеете отделно?

Тя ми се усмихна съвсем не по детски.

— Имате предвид да започна някаква работа. Да си изкарвам хляба?

— Да.

— С какво?

— Предполагам, че можете да се научите да правите нещо. Стенография, машинопис или библиотекарство.

— Едва ли. Не умея да върша нищо. Пък и…

— Да?

Тя беше обърнала лицето си настрани, но сега отново ме погледна. Беше зачервена и в очите й имаше сълзи. Когато заговори, гласът й беше възвърнал детските си нотки.

— Защо да се махам? И защо трябва да ме карат да се махна? Те не ме искат, но аз ще остана. Ще остана и ще накарам всички да съжаляват. Ще ги накарам да съжаляват. Отвратителни свине! Мразя всички тук, в Лимсток. Всички мислят, че съм грозна и глупава. Ще ги науча аз тях. Ще видят те. Ще…

Гневът й беше детински и странно трогателен.

Чух стъпки, които се приближаваха по чакълената пътека зад ъгъла на къщата.

— Ставайте — казах аз неумолимо. — Влезте вкъщи през гостната. Качете се на първия етаж и отидете в банята. Тя е в дъното на коридора. Измийте си лицето. По-бързо.

Тя се изправи тромаво и се втурна към френския прозорец, в момента, когато Джоана се появи иззад ъгъла на къщата.

— Господи, колко е горещо! — възкликна тя. Седна до мене и започна да си вее с тиролския шал, който беше на главата й. — Все пак мисля, че започвам да свиквам с тези проклети обувки. Извървях няколко километра. Разбрах обаче едно нещо — обувките ти не трябва да имат дупки, защото бодлите на храстите се провират през тях. Знаеш ли, Джери, мисля, че трябва да си вземем куче.

— И аз съм на същото мнение. Между другото, Меган ще обядва с нас.

— Така ли? Чудесно.

— Харесваш ли я? — попитах аз.

— Мисля, че е дете, сменено от феите — отвърна Джоана. — Дете, което феите са оставили на стълбището, а са взели истинското. Много интересно е да срещнеш такъв човек. Уф, трябва да отида да се измия.

— Не може. Меган се мие в момента.

— О, сигурно и тя е ходила на разходка?

Джоана извади огледалото си и внимателно и дълго разглежда лицето си. След малко заяви:

— Това червило не ми харесва.

Отвътре се появи Меган. Беше спокойна, горе-долу се беше измила и от скорошното й избухване нямаше и следа. Погледна неуверено към Джоана.

— Здравейте — поздрави я Джоана, все още твърде заета с лицето си. — Радвам се, че ще останете за обяд. Боже мой, имам луничка на носа. Трябва да направя нещо. Луничките са толкова упорити.

Партридж излезе и студено обяви, че обядът е сервиран.

— Хайде — каза Джоана, изправяйки се. — Умирам от глад.

Тя прегърна Меган през раменете и двете влязоха в къщата.

Бележки

[1] Bat (англ.) — прилеп. — Б.пр.