Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moving Finger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Анонимният подател

Преводач: Моника Христова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-101-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13889

История

  1. — Добавяне

II

Маркъс Кент беше доволен от мене и каза, че съм надхвърлил и най-смелите му очаквания.

— Човек трябва да има организъм на слон, за да се възстанови толкова бързо. Ето какви чудеса могат да направят провинциалният въздух, ранното лягане и липсата на вълнения, ако човек се придържа към тях.

— С първите две съм съгласен, но не мисля, че в провинцията няма вълнения. Там, където съм аз, ги има в изобилие.

— Какви по-точно?

— Убийство.

Маркъс Кент подсвирна.

— Някоя селска любовна трагедия ли? Момък убил изгората си?

— Ни най-малко. Ловък и безскрупулен убиец лунатик.

— Не съм чел нищо за случая. Кога са го арестували? — Все още никой не е арестуван и освен това е жена! — Ами! Не съм съвсем сигурен, че Лимсток е най-подходящото място за вас, старче.

— Напротив. Не можете да ме помръднете оттам — твърдо отговорих аз.

Маркъс Кент имаше богата фантазия. Веднага заяви: — А, така значи! Намерили сте си някоя блондинка? — Ни най-малко — отвърнах аз, леко гузен заради Елси Холанд. — Просто психологията на престъплението ме интересува много.

— Е, добре. Досега не ви се е отразило зле, но внимавайте убиецът лунатик да не унищожи и вас.

— Няма страшно.

— Какво ще кажете да вечеряме заедно? Тъкмо ще ми разкажете по-подробно за отвратителното убийство.

— Съжалявам, зает съм.

— Среща с дама ли? Да, определено се оправяте.

— Предполагам, че може да се каже и така — отвърнах аз, доста развеселен от мисълта за Меган в ролята на дама.

Пристигнах в Миротен в шест часа, когато беше краят на работното време на модната къща. Мери Грей ме посрещна на стълбите пред залата, където излагаха експонатите за продажба, и ми даде знак с пръст на устните да мълча.

— Ще бъдете шокиран! Трябва да отбележа, че свърших доста добра работа.

Влязох в голямата зала. Меган стоеше и се оглеждаше пред едно голямо огледало. Честна дума, едва я познах! За момент останах без дъх. Висока и стройна като върба, с тънки глезени и изящни стъпала, обути във фини копринени чорапи и красиви обувки. Да, прекрасни крака и ръце, дребни кости — всяка нейна черта се отличаваше с елегантност и изисканост. Косата й беше подстригана късо и прическата чудесно подхождаше на формата на главата й, бляскава като лъскав кестен. Бяха проявили достатъчно разум и не оставили на мира лицето й. Нямаше грим или пък беше толкова лек и умело сложен, че не се забелязваше. Устните й не се нуждаеха от червило.

Освен това за първи път видях една нова, неосъзната гордост в стойката й. Погледна ме замислено, с лека срамежлива усмивка, после попита:

— Доста добре изглеждам, нали?

— Добре? „Добре“ не е точната дума! Сега ще те заведа на вечеря и ако всеки втори мъж не се обърне след тебе, ще бъда много изненадан. Ще сложиш всички други момичета в джоба си.

Меган не беше красива, но имаше необикновена и удивителна външност. Притежаваше индивидуалност. Влезе преди мене в ресторанта. Когато оберкелнерът се насочи към нас, почувствах трепета на идиотската гордост, която един мъж изпитва, когато притежава нещо необикновено.

Първо бавно изпихме по няколко коктейла, а после вечеряхме. По-късно танцувахме. Меган много настояваше да танцуваме и аз не исках да я разочаровам, макар че по една или друга причина смятах, че не танцува добре. Тя обаче танцуваше прекрасно. Беше лека като перце в прегръдките ми, а тялото и краката й следяха ритъма съвсем точно.

— Боже мой! Та ти можеш да танцуваш!

Тя изглеждаше леко изненадана.

— Разбира се, че мога. Всяка седмица в училище имахме час по танци.

— За да стане добър танцьор, на човек му е нужно много повече от часовете по танци в училище.

Когато се върнахме на масата, Меган възкликна:

— Храната е чудесна! Както и всичко останало!

Тя въздъхна доволно.

— И моето мнение е такова — отвърнах аз.

Вечерта беше приказна. Все още не бях на себе си.

Меган ме върна на земята, когато колебливо попита:

— Не трябва ли да се прибираме?

Челюстта ми увисна. Да, определено бях откачил. Бях забравил всичко! Намирах се в свят, откъснат от реалността, заедно със съществото, което бях създал.

— Боже господи! — възкликнах аз, като осъзнах, че сме изпуснали последния влак.

Обадих се в Луелин — фирма за наемане на коли — и поръчах да докарат колкото се може по-бързо най-голямата и бърза кола, която имат.

Върнах се обратно при Метан.

— Последният влак е заминал. Ще се приберем с кола.

— Наистина ли? Колко забавно!

Какво мило дете беше тя. Толкова се радваше на всичко, не задаваше въпроси, приемаше всичките ми предложения, без да се двоуми или суети.

Колата дойде. Беше голяма и бърза, но все пак пристигнахме в Лимсток доста късно.

Внезапно обхванат от угризения, казах:

— Сигурно вече са тръгнали да те търсят!

Но Меган беше спокойна и разсеяно отвърна:

— О, не мисля. Често излизам и не се връщам вкъщи за обяд.

— Да, но сега, мило дете, не си се връщала нито за чая, нито за вечерята.

Както и да е, Меган явно беше родена под щастлива звезда. Къщата беше тъмна и тиха. По съвета на Меган минахме отзад и започнахме да хвърляме камъчета по прозореца на Роуз.

След малко Роуз се показа и със сподавени възклицания и въздишки слезе да ни отвори.

— Браво на вас, а аз мисля, че вече спите. Господарят и мис Холанд (при произнасянето на името на мис Холанд тя леко се намуси) — вечеряха рано и излязоха на разходка с колата. Аз ги успокоих, че ще наглеждам момчетата. Стори ми се, че ви чух да се връщате, когато бях в детската и се опитвах да приспя Колин, който си играеше. После слязох долу, не ви открих и реших, че сте си легнали. Това казах и на господаря, когато се прибра и попита за вас.

Прекъснах разговора и заявих, че е най-добре Меган да си ляга.

— Лека нощ — обърна се към мене Меган. — Страшно много ти благодаря. Беше най-прекрасният ден в живота ми.

Все още бях доста лекомислено настроен, когато се прибрах вкъщи. Дадох голям бакшиш на шофьора и дори му предложих ако иска да преспи у нас. Но той предпочете да се върне обратно.

Докато разговаряхме, вратата на вестибюла се отвори и след като той се отдалечи, Джоана излезе и каза:

— А, ето те и тебе най-накрая!

— Да не би да си се притеснила? — попитах аз, след като влязох и затворих вратата.

Джоана отиде в дневната и аз я последвах. На трикраката масичка имаше чайник и Джоана си приготви кафе, а аз си налях уиски със сода.

— Да съм се притеснила? Не, разбира се. Помислих си, че си решил да останеш в града и да погуляеш.

— Аз всъщност наистина се позабавлявах.

Ухилих се и после избухнах в смях. Джоана ме попита защо се смея и аз й разказах.

— Но, Джери, ти трябва да си полудял, съвсем полудял!

— Сигурно.

— Скъпи мой, не можеш да постъпваш по този начин, не и на такова място. Утре целият Лимсток ще научи.

— Убеден съм. Но все пак Метан е още дете.

— Не е. На двайсет години е. Не можеш да заведеш едно момиче до Лондон и да му купиш дрехи, без да избухне ужасен скандал. Боже господи, Джери, вероятно ще трябва да се ожениш за нея.

Джоана говореше полусериозно, полушеговито.

В този момент направих изключително важно откритие.

— По дяволите. Нямам нищо против. Всъщност идеята ми харесва.

На лицето на Джоана се появи много смешно изражение. Тя се изправи и иронично заяви, докато отиваше към вратата:

— Да, подозирах го от известно време насам…

И ме остави да стоя прав, с чаша в ръка, поразен от откритието си.