Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moving Finger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Анонимният подател

Преводач: Моника Христова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-101-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13889

История

  1. — Добавяне

II

Събуди ме звъненето на телефона. Много настойчиво звънене.

Изправих се в леглото и си погледнах часовника. Беше седем и половина. Никой не дойде да ме повика. Във вестибюла на първия етаж телефонът продължаваше да звъни.

Скочих от леглото, наметнах си халата и хукнах надолу. С няколко секунди изпреварих Партридж, която се задаваше от кухнята. Вдигнах слушалката.

— Моля?

— О… — някой облекчено изхлипа. — Ти ли си! — беше гласът на Меган, неописуемо отчаян и изплашен. — О, моля те, ела веднага, непременно ела. О, моля те! Ще дойдеш ли?

— Идвам веднага. Чуваш ли? Веднага.

Вземайки стъпалата по две, аз се качих горе и нахлух в стаята на Джоана.

— Слушай, Джо, отивам у Симингтън.

Джоана вдигна къдравата си, руса глава от възглавницата и разтърка очите си като малко дете.

— Защо, какво се е случило?

— Не зная. Обади се детето — Метан. Беше ужасно разстроена.

— Според тебе какво е станало?

— Ако не се лъжа, нещо се е случило с Агнес.

Когато излизах, Джоана извика след мене:

— Чакай. Ще стана и ще те закарам.

— Няма нужда. Аз ще шофирам.

— Не можеш да караш кола.

— Напротив, мога.

И наистина успях. Болеше ме, но не много. За половин час се измих, избръснах се, облякох се, после се качих на колата и отидох в дома на Симингтън. Бях се справил доста добре.

Меган сигурно беше наблюдавала улицата, защото тичешком излезе от къщата и се хвърли в прегръдките ми. Милото й дребно личице беше пребледняло и сгърчено от уплаха.

— О, ти дойде, наистина дойде!

— Стегни се, смешничето ми. Да, дойдох. Сега ми кажи какво се е случило.

Тя затрепери и аз я прегърнах.

— Аз… аз я намерих.

— Намерила си Агнес? Къде?

Треперенето й се засили.

— Под стълбището. Където е шкафът. Там има въдици, стикове за голф и разни други неща, знаеш.

Кимнах. Беше шкаф, в който обикновено се държат подобни предмети.

Меган продължи.

— Тя беше там, сгърчена и… и студена, ужасно студена. Тя… тя е мъртва.

Не можах да сдържа любопитството си и попитах:

— Какво те накара да погледнеш там?

— Аз… не зная. Снощи ти се обади и я потърси. Зачудихме се къде може да е Агнес. Чакахме я известно време, но тя не се прибра, и ние си легнахме. Не спах добре и станах рано. Само Гиуз (готвачката) беше будна. Беше много ядосана на Агнес, че не се е върнала. Каза, че на предишната й работа също е имало едно момиче, което е избягало. Закусих в кухнята с мляко, хляб и масло и изведнъж се появи Роуз със странен израз на лицето и заяви, че дрехите на Агнес са в стаята й. Най-хубавите й дрехи, тези, с които излизаше. Почудих се дали изобщо е напускала къщата и започнах да се оглеждам, накрая отворих шкафа под стълбището и… и тя беше там…

— Предполагам, че някой се е обадил в полицията?

— Да, те вече са тук. Вторият ми баща им позвъни веднага. И тогава аз… почувствах, че не мога вече да издържам и ти се обадих. Нали нямаш нищо против?

— Не. Нямам нищо против.

Погледнах я внимателно.

— Някой да се е сетил да ти даде бренди, кафе или чай след… след като си я намерила?

Меган поклати глава.

Проклех цялото домакинство на Симингтън. Това нищожество Симингтън не се беше сетил за нищо друго, освен за полицията. Нито Елси Холанд, нито готвачката се бяха замислили за ефекта от страшното откритие върху чувствителното момиче.

— Хайде, слабачето ми. Да отидем в кухнята.

Заобиколихме къщата и влязохме в кухнята през задната врата. Роуз, пълна четирийсетгодишна жена с тъпа физиономия, пиеше силен чай до печката. Тя ни посрещна с порой от думи, притискайки ръка към сърцето си.

Обясни, че никак не й е добре и има силно сърцебиене. Помислете си само, тя или някой друг от тях също е можел да бъде убит в леглото си.

— Дайте чаша силен чай на мис Меган — прекъснах я аз. — Изживяла е шок. Все пак тя е открила тялото.

Самото споменаване на тялото отново разстрои Роуз, но аз потуших изблика й, като я погледнах строго, и тя напълни една чаша с тъмната течност.

— Заповядай, млада госпожице — казах аз на Меган. — Изпий това. Предполагам, Роуз, че нямате бренди?

Роуз отвърна колебливо, че от коледните пудинги е останала някоя капка от брендито за готвене.

— Ще свърши работа.

Сипах малко от него в чашата на Метан и по погледа на Роуз разбрах, че одобрява идеята ми. Помолих Меган да остане при Роуз.

— Мога да разчитам на вас да се грижите за мис Меган, нали?

— О, да, сър — отвърна поласкана Роуз.

После влязох в къщата. Ако добре познавах Роуз и изобщо този тип хора, скоро тя щеше да намери за необходимо да подкрепи силите си с малко храна, а това щеше да се отрази добре на Меган. Дяволите да ги вземат, какво им пречеше да се погрижат за детето?

Когато се натъкнах на Елси Холанд във вестибюла, все още бях вбесен. Тя не изглеждаше изненадана, че ме вижда. Предполагам, че възбудата от страшното откритие я караше да забравя кой идва и кой си тръгва. Бърт Ръндъл, полицаят, стоеше до входната врата.

Елси Холанд задъхано прошепна:

— О, мистър Бъртън, не е ли ужасно? Кой може да е извършил това потресаващо нещо?

— Значи е било убийство?

— О, да. Ударена е отзад, по главата. Цялата е в кръв и коса — о, ужасно е! Беше натъпкана в онзи шкаф. Кой може да извърши толкова отвратително нещо? И защо? Горката Агнес, сигурна съм, че на никого не е причинила зло.

— Не е. Някой се е погрижил навреме да не й даде възможност да го направи — казах аз.

Тя се втренчи в мене. Не схващаше особено бързо, но пък имаше здрави нерви. Лицето й, както обикновено, беше леко зачервено от възбудата. Макар и да ми се струваше ужасно, помислих си, че независимо от доброто си сърце, тя дори се наслаждаваше на трагедията.

— Трябва да отида при момчетата — извини се тя. — Мистър Симингтън се притеснява да не би да получат шок. Иска да ги държа далече от всичко това.

— Чух, че Меган е открила тялото. Надявам се, че някой се е погрижил за нея?

В защита на Елси Холанд ще кажа, че тя изпита угризения на съвестта.

— О, Боже мой! — възкликна тя. — Съвсем забравих за нея. Дано всичко да е наред. Бях толкова притеснена с полицията и всичко останало, но, разбира се, проявих и голяма небрежност. Бедното момиче, сигурно се чувства зле. Веднага ще отида да видя как е.

Смилих се над нея.

— Добре е. Роуз се грижи за нея. Отидете при децата.

Благодари ми, при което белите й зъби проблеснаха, и после побърза да се качи горе. Все пак работата й беше да се грижи за момчетата, а не за Меган. Никой не се интересуваше от Меган. На Елси се плащаше, за да гледа проклетите зверчета на Симингтън. Едва ли някой можеше да я обвинява, че го прави.

Докато бързо завиваше зад стълбите, аз затаих дъх. За секунда ми се стори, че виждам Богинята на победата, безсмъртна и невероятно красива, а не просто една съвестна гувернантка.

Вратата се отвори и комисарят Наш влезе във вестибюла, а след него и Симингтън.

— О, мистър Бъртън. Тъкмо щях да ви телефонирам. Радвам се, че сте тук.

За момента той не ме попита защо съм в къщата. Обърна се към Симингтън:

— Ще използвам тази стая, ако е удобно.

Беше малка дневна в предната част на къщата с прозорец, който гледаше към улицата.

— Разбира се, разбира се.

Симингтън се владееше, макар че изглеждаше ужасно уморен. Комисарят Наш каза меко:

— На ваше място, мистър Симингтън, бих хапнал нещо. Вие, мис Холанд и мис Меган ще се почувствате много по-добре, ако закусите яйца с бекон и изпиете по едно кафе. На гладен стомах убийствата изглеждат още по-отвратителни.

Говореше мило и утешително, както би постъпил лекарят на семейството.

Симингтън направи опит да се усмихне и отвърна:

— Благодаря ви, инспекторе, ще се вслушам в съвета ви.

Последвах Наш в дневната. Той затвори вратата и чак тогава каза:

— Дойдохте много бързо. Как научихте?

Обясних му, че Меган ми е позвънила. Бях добре настроен към полицейския комисар. Той поне не беше забравил, че Меган също има нужда от закуска.

— Разбрах, че снощи сте телефонирали, мистър Бъртън и сте питали за момичето? Защо?

Сигурно наистина изглеждаше странно. Разказах му за обаждането на Агнес и за това, че не се е появила у нас.

— Да, разбирам… — отвърна той бавно и замислено, като потъркваше брадичката си. Въздъхна и продължи:

— Е, в случая вече определено е убийство. С явни следи от насилие. Въпросът е — какво е знаело момичето? Казала ли е нещо на тази Партридж? Нещо конкретно?

— Не мисля. Но можете да я попитате.

— Да. Ще дойда да поговоря с нея, след като приключа тук.

— Какво точно се е случило? Или все още не сте наясно?

— Долу-горе сме наясно. Било е почивният ден на прислужниците…

— И на двете ли?

— Да, преди тук работили две сестри, които искали да излизат заедно и мисис Симингтън уредила нещата по този начин. След като дошли новите прислужници, тя не променила практиката. Обикновено са сервирали в трапезарията студена вечеря, а мис Холанд е приготвяла чая.

— Разбирам.

— До момента вече е изяснено почти всичко. Готвачката, Роуз, е от Недър Микфорд и за да стигне дотам в почивния си ден, трябва да хване автобуса в два и половина. Така че Агнес е прибирала масата след обяда, а Роуз е миела чиниите след вечерята, за да си поделят поравно задълженията.

— Същото се е случило и вчера. Роуз хванала автобуса в два и половина, Симингтън тръгнал за кантората си в три без двайсет и пет. Елси Холанд и децата напуснали къщата в три без петнайсет. Меган Хънтър излязла на разходка с колелото си пет минути по-късно. Точно тогава Агнес е останала сама. Доколкото разбирам, обикновено тя е напускала къщата между три и три и половина.

— И жилището е оставало празно?

— О, тук не се притесняват от подобни неща. В тази част на страната хората не се заключват толкова старателно. Както казах, в три без десет Агнес е останала сама в къщата. А това, че изобщо не я е напускала, се вижда съвсем ясно, защото когато я открихме, все още беше с престилката и бонето си.

— Предполагам, че можете приблизително да определите часа на смъртта й?

— Доктор Грифит не иска да се ангажира с точен час. Официалното му заключение е, че смъртта е настъпила между два и четири и половина.

— Как е била убита?

— Първо е била ударена отзад по главата и е била зашеметена. После в основата на черепа й е бил забит обикновен, добре заострен шиш за печене на месо, който незабавно е причинил смъртта.

Запалих цигара. Картината не беше никак приятна.

— Доста хладнокръвно.

— О, да, да, това е явно.

Поех си дълбоко въздух.

— Кой го е извършил? И защо?

— Предполагам, че никога няма да разберем точно защо — бавно отвърна Наш. — Можем обаче да предположим.

— Знаела е нещо ли?

— Да, знаела е нещо.

— Не е ли намекнала на някого тук?

— Доколкото разбирам, не. Готвачката твърди, че след смъртта на мисис Симингтън е била доста разстроена и според Роуз все повече и повече се тревожела и повтаряла, че не знае какво да направи — той въздъхна ядосано. — Винаги става така. Никога не идват при нас. Предразсъдъкът, че „не трябва да се забъркват с полицията“ се е загнездил дълбоко в тях. Ако беше дошла да ни разкаже какво я тревожи, днес щеше да е жива.

— Все пак не е ли намекнала нещо на другата жена?

— Не, или поне така казва Роуз и аз съм склонен да й вярвам. Ако й беше намекнала нещо, Роуз веднага щеше да го изтърси, разбира се, доста разкрасено.

— Да се пукне човек от яд, че няма как да узнаем.

— Все пак можем да предполагаме, мистър Бъртън. Първо, едва ли е нещо точно определено. Трябва да е било нещо, което човек премисля по няколко пъти и безпокойството му нараства непрекъснато. Разбирате ли какво имам предвид?

— Да.

— Всъщност мисля, че зная какво е това нещо.

Погледнах го с уважение.

— Добра работа, комисарю.

— Всъщност, мистър Бъртън, вие не знаете една подробност, която ми е известна на мене. На теория следобеда, когато мисис Симингтън се е самоубила, и двете прислужници е трябвало да са извън къщата. Бил е свободният им ден. Но на практика Агнес се е върнала.

— Сигурен ли сте?

— Да. Агнес има приятел, младият Рендъл от рибния магазин. В сряда затварят по-рано и обикновено той посреща Агнес, а после отиват на разходка или на кино, ако вали. Онази сряда те са се скарали почти веднага, след като са се срещнали. Авторът на писмата точно тогава е действал, предполагайки, че Агнес си има по-важна работа, но младият Фред Рендъл бил раздразнен и те се скарали. Агнес се втурнала обратно към къщата като заявила, че няма да излезе, докато Фред не й се извини.

— Е, и?

— Ами, мистър Бъртън, кухнята гледа към задния двор, но от килера се вижда точно това, което виждаме и в момента. Има само една порта. Човек трябва да мине през нея и оттам да влезе през входната врата или по пътеката край къщата да стигне до задната врата.

Той направи пауза и после продължи:

— Ще ви кажа още нещо. Писмото, което е получила мисис Симингтън онзи следобед, не е пристигнало по пощата. На него е била залепена използвана марка, а печатът е бил фалшифициран доста убедително със сажди, за да изглеждало така, че все едно е било донесено от раздавача със следобедната поща. Но всъщност не е пристигнало с пощата. Разбирате ли какво означава това?

— Означава, че е било доставено от друг човек, пуснато е в пощенската кутия, малко преди да пристигне следобедната поща, за да бъде намерено заедно с другите писма.

— Точно така. Следобедната поща пристига към четири без петнайсет. Моята теория е следната. Момичето е било в килера и е гледало през прозореца (той се закрива от храстите, но през тях се вижда много добре), за да следи дали приятелят й няма да дойде да й се извини.

— И е видяла този, който е донесъл писмото? — попитах аз.

— Така предполагам, мистър Бъртън. Разбира се, може и да греша.

— Не смятам, че грешите… Просто и убедително е. Това означава, че Агнес е знаела кой е авторът на анонимните писма.

— Да.

— Но защо не е…

Млъкнах и се намръщих. Наш бързо заяви:

— Според мене не е осъзнала какво е видяла. Или поне в началото. Някой е оставил писмото в къщата, да, но този някой не е бил сред хората, които тя би свързала с анонимните писма. От тази гледна точка е бил напълно извън подозрение. Но колкото повече е мислела за случилото се, толкова по-неспокойна е ставала. Дали е трябвало да каже на някого? В объркването си тя се сетила за прислужницата на мис Бартън, Партридж, която, доколкото разбирам, е доста властна личност и чийто съвет Агнес би последвала безпрекословно. Решила е да попита Партридж какво да прави.

— Да — съгласих се замислено аз. — Всичко съвпада. И по един или друг начин, Злостната драскачка разбрала това. Как е станало, комисарю?

— Не сте свикнали да живеете в провинцията, мистър Бъртън. Истинско чудо е как се разпространяват новините тук. Първо, имало е телефонно обаждане. Кой може да е чул у вас?

Замислих се.

— Аз вдигнах телефона. После повиках Партридж, която беше на стълбите.

— Споменахте ли името на момичето?

— Да.

— Кой може да ви е чул?

— Сестра ми или мис Грифит.

— А, мис Грифит. Какво правеше тя у вас?

Обясних му.

— Щеше ли да се връща в града?

— Каза, че първо ще се отбие при мистър Пай.

Полицейският комисар Наш въздъхна.

— Ето ви два начина, чрез които е възможно да се е разпространила новината.

Не можех да повярвам.

— Искате да кажете, че мис Грифит или мистър Пай са в състояние да споменат пред някого подобна дребна и безсмислена информация?

— Дори и най-незначителното нещо тук е новина. Наистина ще се изненадате. Ако майката на шивачката има мазол, всички научават! Освен това не трябва да забравяме и тази къща. Възможно е мис Холанд или Роуз също да са чули думите на Агнес. Съществува и Фред Рендъл. Може той да е разказал на някого, че през онзи следобед Агнес се е прибрала в къщата.

Потреперих леко. От прозореца виждах спретната поляна, покрита с трева, пътека и ниска врата.

Някой е отворил портата, отправил се е тихо направо към къщата и е пуснал писмото в кутията. Смътно си представях неясната фигура на тази жена. Лицето липсваше, но сигурно беше някое, което познавах…

Комисарят Наш продължи:

— И все пак, това доста стеснява кръга. Винаги ги хващаме по този начин. Постоянно, търпеливо елиминиране. Вече не останаха толкова много хора.

— Искате да кажете…

— Така се изключват всички чиновнички, които са били на работа вчера следобед. Отпада и учителката. Тя е била в час. Както и областната сестра. Зная къде е била вчера. Е, аз не съм си и помислил, че е някоя от тях, но сега поне сме сигурни. Виждате ли, мистър Бъртън, вече имаме два определени периода, върху които да се насочим — вчерашния следобед и същия период от време през миналата седмица. В деня на смъртта на мисис Симингтън, да кажем между три и петнайсет (това е най-ранният час, в който е възможно Агнес да се е върнала в къщата, след като се е скарала с момчето) и четири часа, когато трябва да е дошла пощата (това мога да го уточня с раздавача). И вчера от три без десет (когато Меган Хънтър е напуснала къщата) до три и половина или по-скоро до три и петнайсет (тъй като Агнес още не е била започнала да се преоблича).

— Какво мислите, че се е случило вчера?

Наш се смръщи.

— Какво мисля ли? Мисля, че някаква дама е дошла до предната врата, позвънила е, много спокойна и усмихната, обикновена следобедна гостенка… Може би е потърсила мис Холанд или мис Меган, или е донесла някакъв пакет. Агнес се е обърнала да вземе таблата за визитните картички или да внесе пратката и през това време нашата дама я е ударила отзад, по нищо неподозиращата й глава.

— С какво?

— Жените тук обикновено носят големи чанти. Никой не може да каже какво има вътре — отвърна Наш.

— После я е намушкала във врата и я е натикала в шкафа? Не е ли прекалено тежка работа за жена?

Комисарят Наш ме погледна с доста странно изражение.

— Жената, която търсим, не е нормална, а психическата неуравновесеност се придружава от изненадващо голяма сила. Агнес е дребно момиче.

Замълча и после попита:

— Какво е накарало мис Меган да погледне в шкафа?

— Чист инстинкт.

Беше мой ред да попитам:

— А защо е било нужно Агнес да бъде завлечена в шкафа? Какво е целяла убийцата?

— Колкото по-късно се открие тялото, толкова по-трудно е да се установи точният час на смъртта. Ако мис Холанд например се е препънала в тялото при влизането си, лекарят може да определи с точност до десет минути кога е настъпила смъртта, а това би се оказало доста неудобно за нашата приятелка.

— Ако Агнес е подозирала тази личност… — започнах аз, но Наш ме прекъсна.

— Не я е подозирала. Или поне подозрението й не е било съвсем определено. Просто е смятала нещо за „странно“. Според мене не е била особено умна и само е имала смътно подозрение, че нещо не е наред. Със сигурност обаче не е предполагала, че насреща й стои жена, способна да убива.

— А вие предполагахте ли го?

Наш поклати глава. После заяви разчувстван:

— Длъжен бях да се сетя. Това самоубийство е изплашило Злостната драскачка. Трябвало е да разреши въпроса. Страхът, мистър Бъртън, води до непредвидими последици.

— Да, страхът. Ето какво трябваше да предвидим. Страхът и безумието…

— Виждате ли — заяви комисарят Наш и думите му направиха целия случай да изглежда потресаващо ужасен. — Изправени сме срещу някой, който е уважаван и ценен, някой, който има добро социално положение!