Агата Кристи
Анонимният подател (17)

II

На следващата сутрин Джоана и аз слязохме за закуска доста късно. Имам предвид доста късно за стандартите на Лимсток. Беше девет и половина, час, в който в Лондон Джоана току-що щеше да отвори очи, а аз сигурно още щях да спя. Когато обаче Партридж попита „Кога да сервирам закуската — в осем и половина или в девет?“ нито Джоана, нито аз имахме смелостта да предложим по-късен час.

Доста се подразних, когато видях, че Еме Грифит разговаря с Меган на стъпалата. Веднага щом ни видя, тя се обърна към нас с присъщата си откровеност:

— Здравейте, лентяи! Аз отдавна съм на крак.

Това си беше лично нейна работа. Един лекар сигурно трябва да закусва рано, а задължението на преданата сестра е да му сипва чая или кафето. Но този факт не би следвало да става повод тя да идва и да досажда на по-сънливите си съседи. Девет и половина сутринта не е най-подходящото време за визити.

Меган се шмугна вътре и отиде в трапезарията, където вероятно е закусвала, преди да бъде прекъсната.

— Вече казах, че няма да влизам — продължи Еме Грифит. — Не знам защо някои хора смятат, че е нормално да те накарат да излезеш и да разговаряш с тях на стълбите, вместо вътре в къщата. Просто исках да попитам мис Бъртън дали може да отпусне малко зеленчуци за сергията на Червения кръст на главния път. Ако имате, Оуен ще мине с колата да ги вземе.

— Доста рано сте станали и сте се захванали за работа — отбелязах аз.

— Ранно пиле рано пее — отговори Еме. — По това време мога да открия повече хора по домовете им. Сега тръгвам, към мистър Пай. А следобед ще ходя до Брентън заради заниманията на „Гърл Гайдс“.

— Енергията ви ме кара да се чувствам доста изморен — започнах аз, но в този момент телефонът иззвъня и се наложи да вляза вътре, за да отговоря, като оставих Джоана да мърмори доста неубедително нещо за ревена и зеления фасул, показвайки по този начин невежеството си относно зеленчуковата градина.

— Да? — казах аз, след като вдигнах слушалката.

От другата страна се чу шум от развълнувано дишане и после колеблив женски глас възкликна:

— О!

— Да? — окуражаващо повторих аз.

— О! — възкликна отново гласът и попита, като трудно изричаше думите: — Литъл Фърз ли е?

— Да. Литъл Фърз.

— О!

Така очевидно започваше всяко ново изречение. Гласът попита колебливо:

— Мога ли да говоря за момент с мис Партридж?

— Разбира се. За кого да предам?

— О, кажете й, че я търси Агнес. Агнес Уодъл.

— Агнес Уодъл?^[1]

— Точно така.

Едва устоях на изкушението да отвърна „Аз съм Патока Доналд“. Оставих слушалката и извиках Партридж, която явно имаше работа на стълбището, защото оттам се чуваше силен шум.

— Партридж! Партридж!

Тя се появи на най-горното стъпало с парцал в ръка. Въпросът „Какво пък искате сега?“ ясно личеше зад неизменно почтителното й държание.

— Да, сър?

— Агнес Уодъл иска да говори с тебе по телефона.

— Моля, сър?

Повиших глас и повторих:

— Агнес Уодъл.

До момента си представях, че името се произнася така, но отсега нататък вече ще знам как е правилно.

— Агнес Уодел — какво ли ще иска пък тя сега?

Доста смутена, Партридж остави парцала и така ядосано слезе надолу, че басмената й рокля започна да се пука по шевовете.

Незабелязано се оттеглих в трапезарията, където Меган лакомо поглъщаше бекон и бъбречета. За разлика от Еме Грифит, Меган изобщо не беше с „лъчезарно утринно изражение“. Всъщност тя отговори доста рязко на поздрава ми и продължи да яде мълчаливо.

Отворих сутрешния вестник и след малко в стаята влезе Джоана, която изглеждаше съсипана.

— Уф! Толкова съм уморена. Май че показах цялото си невежество относно зеленчуците в градината. Фасулът не расте ли по това време на годината?

— През август — обясни Меган.

— А в Лондон човек може да си го купи по всяко време — премина към отбрана Джоана.

— В консерви, мило глупаче — отбелязах аз. — Или донесено в корабните хладилници от най-отдалечените краища на империята.

— Като слоновата кост, маймуните и пауните ли? — попита Джоана.

— Точно така.

— Пауните много ми харесват — замислено каза Джоана.

— А аз бих искала да имам маймунка! — възкликна Меган.

Белейки замечтано портокала си, Джоана продължи:

— Чудя се как ли бих се чувствала на мястото на Еме Грифит, пращяща от здраве, енергия и радост от живота. Мислите ли, че въобще е възможно да е уморена, потисната или тъжна?

Отвърнах, че според мене Еме Грифит никога не е била тъжна, и последвах Меган, която излезе през френския прозорец на терасата. Докато пълнех лулата си, чух, че Партридж влезе в трапезарията и мрачно попита:

— Може ли да ви отнема една минута, мис?

„Господи. Надявам се, че Партридж няма да напусне. Емили Бартън много ще се разгневи“ — помислих си аз.

Партридж продължи:

— Трябва да ви се извиня за телефонния разговор, мис. Младата особа, смея да твърдя, би трябвало добре да знае, че нямам навика да използвам телефона или пък да позволявам на познатите си да ме търсят тук. Ето защо се извинявам за случилото се, както и за това, че господарят трябваше да отговаря на телефона.

— Всичко е наред, Партридж — успокои я Джоана. — Защо приятелите ти да не ти звънят, ако искат да говорят с тебе?

Макар и да не можех да я видя, усетих, че физиономията на Партридж е станала още по-кисела, защото тя студено отвърна:

— В тази къща подобно нещо никога не се е правило. Мис Емили никога не би разрешила. Както вече казах, съжалявам за случилото се, но Агнес Уодел, момичето, което ме потърси, е младо, и беше разстроено, пък и не е наясно с порядките в дома на един джентълмен.

„Това беше камък в твоята градина, Джоана“, помислих си развеселен.

— Тази Агнес, която ме потърси, мис, преди работеше тук. Тогава беше на шестнайсет години и дойде направо от сиропиталището. И тъй като няма дом или майка, или някакви роднини, тя се съветва с мене. Понякога й давам напътствия.

— Да? — очаквателно каза Джоана, тъй като явно имаше още нещо.

— Ето защо си позволявам да ви попитам, мис, дали мога да поканя следобед Агнес на чай в кухнята. Днес е свободният й ден и тя иска да се посъветва с мене по някакъв въпрос. При други обстоятелства не бих се осмелила да предложа подобно нещо.

Учудена, Джоана отвърна:

— Защо да не поканиш някого на чай?

Както Джоана ми разказа по-късно, при тези думи Партридж се изпънала и изглеждала наистина много застрашително.

— В този дом това никога не е било обичай, мис. Старата мисис Бартън не позволяваше да имаме гости в кухнята, освен ако не беше в свободния ни ден — тогава можехме да си каним гости тук, вместо да излизаме. Но в останалите дни не беше разрешено. Мис Емили също спазваше старите порядки.

Обикновено Джоана се държи мило с прислужниците и повечето от тях я харесваха, но никога не успя да разчупи леда в отношенията си с Партридж.

— Няма смисъл да се опитваш, моето момиче — заявих аз, след като Партридж излезе и Джоана дойде при мене. — Проявите ти на разбиране и снизходителност не се оценяват. Партридж предпочита добрите стари заповеди и уреждането на нещата съгласно порядките в един почтен дом.

— Никога не съм чувала за подобна тирания — да не им се позволява да посрещат приятелите си тук. Всичко ми е ясно, Джери, и все пак не е възможно да им харесва да бъдат третирани като роби.

— Очевидно им харесва. Поне на Партридж.

— Не мога да разбера защо не може да ме понася. С повечето хора се разбирам добре.

— Вероятно те презира поради факта че си лоша домакиня. Никога не прекарваш ръката си по шкафа и не проверяваш дали има прах. Не поглеждаш под килимчетата. Не питаш какво се е случило с остатъците от шоколадовото суфле и никога не поръчваш пудинг.

— Уф! — възкликна Джоана и продължи: — Днес се провалих напълно. Еме ме презира за невежеството ми относно зеленчуците, Партридж за това, че съм човешко същество. Отивам в градината да ям червеи.

— Меган вече е там.

Преди няколко минути Меган беше тръгнала в тази посока и сега стоеше безцелно в средата на поляната, подобно на замечтана птичка, която очаква да бъде нахранена. Тя се приближи към нас и рязко заяви:

— Мисля днес да се върна у дома.

— Какво? — възкликнах слисано.

Изчервявайки се, тя продължи да говори нервно, но решително.

— Беше много мило от ваша страна да ме поканите тук. Предполагам, че съм била ужасно досадна, но на мене ми беше изключително приятно, само че сега трябва да се връщам, защото все пак там е моят дом и тъй като не мога да остана тук завинаги, смятам да си тръгна тази сутрин.

Двамата с Джоана се опитахме да я накараме да промени решението си, но тя беше непреклонна. Накрая Джоана изкара колата, Меган се качи горе и след няколко минути слезе с багажа си.

Единственият човек, доволен от нейното заминаване, беше Партридж, чието сериозно лице дори се озари с нещо като усмивка. Тя не харесваше особено много Меган.

При завръщането си Джоана ме завари да стоя на средата на поляната. Попита ме дали се смятам за слънчев часовник.

— Защо?

— Застанал си като градинско украшение. Но човек не би могъл да каже, че отбелязваш само слънчевите часове, защото си мрачен като буреносен облак.

— Не съм в настроение. Първо Еме Грифит („Боже мой! Трябва да попитам за онези зеленчуци!“ — вметна Джоана), а после и Меган си тръгна. Смятах да я заведа на разходка до Лег Тор.

— С нашийник и каишка, предполагам?

— Моля?

Джоана повтори думите си ясно и високо, докато се отдалечаваше зад ъгъла на къщата в посока към зеленчуковата градина:

— Казах: „С нашийник и каишка, предполагам?“ Господарят си е загубил кучето, ето, това ти е проблемът!