Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moving Finger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Анонимният подател

Преводач: Моника Христова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

ISBN: 954-584-101-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13889

История

  1. — Добавяне

III

След малко Наш каза, че отива да разпита Роуз още веднъж. Неуверено го попитах дали мога и аз да присъствам на разговора и за моя изненада той любезно се съгласи.

— Ще се радвам да ми сътрудничите, мистър Бъртън.

— Звучи подозрително. Когато в романите детективът приветства помощта на някого, това обикновено е убиецът.

Наш се изсмя.

— Вие не сте от хората, които биха писали анонимни писма, мистър Бъртън. — И добави: — Наистина можете да ни бъдете полезен.

— Радвам се, че мислите така, но не виждам как.

— Вие сте непознат тук, нямате предубеждения към хората. В същото време имате възможност по естествен начин да се запознаете с обстоятелствата по време на светските си разговори и срещи.

— Убиецът е с добро социално положение — промърморих.

— Точно така.

— Ще бъда таен шпионин сред заподозрените?

— Имате ли нещо против?

Размислих върху предложението.

— Не, честно казано, нямам. След като тук има опасна лунатичка, която довежда беззащитните жени до самоубийство и удря бедните прислужнички по главата, нямам нищо против да свърша малко мръсна работа, за да бъде спряна тя.

— Много разумно от ваша страна, сър. Ако ми позволите да отбележа, жената, която преследваме, е изключително опасна. Тя е почти толкова опасна, колкото гърмящата змия, кобрата и черната мамба, взети заедно.

Потреперих леко.

— Всъщност трябва да побързаме, нали?

— Точно така. Не мислете, че полицията бездейства. Не е вярно. Работим по няколко варианта.

Последните думи обаче той изрече много мрачно.

Изведнъж си представих изящна паяжина, разпростряна надалече…

Както ми обясни, Наш искаше отново да чуе разказа на Роуз, защото тя вече му беше представила две различни версии, а колкото повече версии имаше, толкова по-голям беше шансът да се сглобят частиците от истината.

Заварихме Роуз да мие чиниите от закуската. Тя веднага спря, изблещи очи, хвана се за сърцето и отново обясни колко зле се чувства от сутринта насам.

Наш беше търпелив, но неотстъпчив. Каза ми, че първия път я успокоявал, втория път се държал властно, а сега прилагаше и двата подхода.

Роуз с удоволствие се разпростря върху подробностите от изминалата седмица, как Агнес умирала от страх, треперела и повтаряла „Не ме питай“, когато Роуз я карала да каже какво я тревожи. „Ако ти кажа, това означава, че ще умра“ — ето какво ми заяви, завърши Роуз и щастливо завъртя очи.

Дали Агнес не й е намекнала какво я тревожи?

Не, освен че се страхувала за живота си.

Инспектор Наш въздъхна и изостави темата, като се задоволи да изтръгне точен отчет на действията на Роуз през предишния следобед.

Казано накратко, Роуз беше хванала автобуса в два и половина, беше прекарала следобеда и вечерта със семейството си и се беше върнала от Недър Микфорд с автобуса в девет без двайсет. Историята беше изпъстрена с необикновените злокобни предчувствия, които Роуз имала през целия следобед, както и с коментарите на сестра й относно тях и с неспособността й да хапне дори и едно парче от кейка с ким.

От кухнята се отправихме да търсим Елси Холанд, която проверяваше уроците на децата. Както винаги, тя беше внимателна и любезна. Изправи се и нареди:

— Колин, Брайън, сега решете тези три задачи и когато се върна, отговорите да са готови.

После ни покани в спалнята на децата.

— Нали е удобно тук? Помислих си, че е по-добре да не разговаряме пред децата.

— Благодаря ви, мис Холанд. Просто още веднъж ми кажете дали сте напълно сигурна, че Агнес никога не е споменавала пред вас за нещо, което я тревожи след смъртта на мисис Симингтън?

— Не, нищо не ми е споменавала. Беше тихо и кротко момиче и не говореше особено много.

— Значи коренно се различава от другата прислужница!

— Да, Роуз говори прекалено много. Понякога се налага да й напомням, че не е нужно да бъде толкова обстоятелствена.

— Сега ми разкажете какво точно се случи вчера следобед. Всичко, което си спомняте.

— Ами обядвахме както обикновено. Стана един часът и даже се наложи малко да побързаме. Не разрешавам на момчетата да се разтакават. Нека да помисля. Мистър Симингтън се върна в кантората си, аз помогнах на Агнес да сервира масата за вечеря, а момчетата излязоха в градината, докато се приготвя да ги изведа.

— Къде отидохте?

— Близо до Кумейкър, по пътеката край полето — момчетата искаха да ловят риба. Забравих стръвта и се върнах да я взема.

— Колко беше часът?

— Момент да помисля. Тръгнахме в три без двайсет или малко по-късно. Меган смяташе да дойде с нас, но се отказа. Излезе с колелото си. Направо е полудяла по колоезденето.

— Искам да знам в колко часа се върнахте за стръвта? Влязохте ли в къщата?

— Не. Бях я оставила в оранжерията, която е зад нея. Не зная по кое време е било — може би три без десет.

— Видяхте ли Меган или Агнес?

— Мисля, че Меган би трябвало вече да е излязла. Не, не видях Агнес. Не видях никого.

— И после отидохте на риболов?

— Да, тръгнахме покрай потока. Не хванахме нищо. Почти никога не хващаме риба, но на момчетата им е приятно. Брайън доста се намокри. Трябваше да го преоблека, когато се прибрахме.

— В сряда вие се грижите за следобедния чай, нали?

— Да. Всичко е сервирано в гостната за мистър Симингтън. Когато си дойде от работа, само приготвям чая. Децата и аз пием чая си в стаята, където провеждаме учебните занятия, както и Меган. Там в шкафа имам собствен сервиз и всичко необходимо за чая.

— Кога се прибрахте?

— В пет без десет. Качих момчетата горе и започнах да приготвям чая. Когато в пет часа се прибра мистър Симингтън, аз слязох да сложа и неговия, но той каза, че ще пие чай с нас в стаята, където провеждаме учебните занятия с децата. Момчетата много се зарадваха. После играхме на някаква игра. Сега като си помисля, че бедното момиче през цялото това време е било в шкафа, се ужасявам.

— Често ли се използва този шкаф?

— О, не, в него се държат вехтории. Шапките и палтата се закачат в малкия дрешник вдясно от входната врата. В продължение на месеци може никой да не го отвори.

— Разбирам. И не сте забелязали нищо необичайно, нищо ненормално, когато се върнахте?

Сините й очи се отвориха широко.

— О, не, комисарю, абсолютно нищо. Всичко беше както обикновено. Ето кое е най-ужасното в случая.

— А предната седмица?

— Имате предвид деня, когато мисис Симингтън…

— Да.

— О, това беше ужасно, ужасно.

— Да, да, зная. И онзи следобед сте били навън, нали?

— О, да, винаги извеждам момчетата следобед, ако времето е хубаво. Сутринта подготвяме уроците. Спомням си, че тогава отидохме до хълма — пътят дотам е доста дълъг. Дори се страхувах, че съм закъсняла, защото когато стигнах до портата, видях мистър Симингтън да се задава от другия край на улицата на връщане от кантората, а аз дори не бях сложила чайника. Беше обаче едва пет без десет.

— Не отидохте ли при мисис Симингтън?

— Не, никога не съм го правила. Тя винаги си почиваше следобед. Имаше невралгични пристъпи, които обикновено се появяваха след хранене. Доктор Грифит й беше дал някакви капсули. Обикновено лягаше и се опитваше да поспи.

С напълно нормален глас Наш попита:

— И никой не й носи пощата?

— Следобедната поща ли? Не, аз проверявам пощенската кутия и оставям писмата на масичката във вестибюла. Много често обаче мисис Симингтън слизаше и сама я вземаше. Не спеше през целия следобед. Обикновено ставаше към четири часа.

— Не сметнахте ли, че нещо не е наред, след като този следобед тя не беше станала?

— О, не, изобщо не ми дойде наум. Мистър Симингтън закачаше палтото си във вестибюла, аз му казах „Чаят още не е съвсем готов, но водата почти завира“, той кимна и извика „Мона, Мона!“ и след като мисис Симингтън не отговори, господинът се качи в спалнята й и сигурно е изживял голям шок. Извика ме и ми нареди: „Дръжте децата настрани“, а после телефонира на доктор Грифит. Съвсем забравихме за чайника, водата беше извряла и той беше загорял. О, Боже, беше страшно, на обяд тя беше толкова весела и щастлива.

Наш рязко се намеси:

— Какво е мнението ви за писмото, което е получила, мис Холанд?

Елси Холанд отвърна възмутено:

— О, мисля, че е абсолютно злонамерено!

— Да, да, но аз нямах предвид това. Мислите ли, че онова, което пишеше в него, е вярно?

— Не, напълно съм сигурна, че не е вярно — твърдо заяви Елси Холанд. — Мисис Симингтън беше много чувствителна, наистина много чувствителна. Налагаше се да взема различни лекарства за нервите си. И беше много… ъъъ… особена — Елси се изчерви. — Всяко нещо от този род, имам предвид толкова отвратително и долно, би й причинило голям шок.

За момент Наш не каза нищо, после попита:

— А вие получавали ли сте подобно писмо, мис Холанд?

— Не. Не съм получила нито едно.

— Сигурна ли сте? Моля ви — той вдигна ръка, — не ми отговаряйте прибързано. Зная, че никак не са приятни. И понякога хората не искат да признаят, че са ги получили. В този случай обаче е много важно да разберем дали и при вас е пристигнало такова писмо. Наясно сме, че твърденията в тях са пълна лъжа, така че не трябва да се притеснявате.

— Но аз не съм получавала, комисарю. Наистина не съм. Никога.

Беше възмутена и почти готова да се разплачела и изглеждаше напълно искрена, докато отричаше.

Когато се върна при децата, Наш стана и се изправи до прозореца.

— Е, това е то! Тя твърди, че не е получавала никакви писма. И май говори истината.

— Искрена е. Сигурен съм.

— Хм. Тогава искам да зная защо по дяволите не е получавала? — попита Наш. После продължи нетърпеливо, докато аз не свалях поглед от него: — Тя е хубаво момиче, нали?

— Дори много хубаво.

— Точно така. Всъщност тя е изключително красива. И е млада. Така че е съвсем подходяща жертва за автора на анонимните писма. Тогава защо е била пропусната?

Поклатих глава.

— Интересно. Трябва да кажа на Грейвс. Той се интересуваше дали има някой, който със сигурност не е получавал писмо.

— Тя е вторият човек — отбелязах. — Спомнете си Емили Бартън.

Наш леко се засмя.

— Не трябва да вярвате на всичко, което ви се говори, мистър Бъртън. Мис Бартън е получила писмо, даже не едно.

— Откъде знаете?

— Преданият й дракон пазител — предишната й прислужница или готвачка, у която живее, ми каза. Флорънс Елфорд. Беше много възмутена от факта. Искаше главата на автора.

— Защо мис Емили твърдеше, че не е получавала от тези писма?

— От деликатност. Езикът на посланията не е особено учтив. Дребната мис Бартън е прекарала целия си живот, избягвайки грубостта и простащината.

— Какво е пишело в писмата?

— Обикновените твърдения, които в нейния случай са изключително нелепи. Между другото се намеква, че е отровила старата си майка и повечето от сестрите си.

Възкликнах недоверчиво:

— Искате да кажете, че тук наистина има опасна лунатичка и ние не можем да я заловим?

— Ще я открием — мрачно отговори Наш. — Ще напише едно писмо в повече.

— Боже мой, човече, та тя няма да продължи да ги изпраща, не и сега.

Той ме погледна.

— О, напротив, ще продължи. Разбирате ли, тя не може вече да спре. Това е патологично желание. Писмата ще продължат да идват, няма никакво съмнение.