Агата Кристи
Анонимният подател (45)

VII

Стоях до леглото на Меган и чаках да дойде в съзнание, като междувременно ругаех Наш.

— Откъде бяхте сигурен, че всичко ще е наред? Поели сте голям риск.

Наш беше много спокоен.

— Просто малко приспивателно в млякото, което пие всяка вечер. Нищо повече. Беше очевидно, че не може да рискува да я отрови. Що се отнася до него, целият случай приключи с арестуването на мис Грифит. Той не може да си позволи никаква мистериозна смърт. Никакво насилие, никаква отрова. Ако обаче едно доста нещастно момиче изпадне в мрачно настроение след самоубийството на майка си, а накрая си пъхне главата в газовата печка — е, тогава хората просто ще кажат, че не е била съвсем нормална и шокът от смъртта на майка й я е довършил.

Наблюдавайки Меган, отбелязах:

— Доста време й трябва, за да се събуди.

— Нали чухте какво каза доктор Грифит? Сърцето и пулсът са наред, тя просто спи и ще се събуди съвсем естествено. Той казва, че предписва това лекарство на много свои пациенти.

Меган се размърда и промърмори нещо.

Инспектор Наш незабелязано напусна стаята.

След малко Меган отвори очи.

— Джери.

— Здравей, сладка моя.

— Добре ли се справих?

— Сигурно още от люлката се занимаваш с изнудване!

Меган отново затвори очи. После прошепна:

— Миналата вечер започнах да ти пиша… в случай че нещо се беше объркало. Бях прекалено сънена и не го завърших. Ей там е.

Отидох до бюрото. В една малка протрита папка с листа за писане и попивателна хартия открих незавършеното писмо на Меган.

То започваше доста официално:

„Мили мой Джери.

Препрочитах Шекспир от училище и сонета, който започваше така:

«Мой дъжд при суша, мой насъщен хляб»^[1], и разбирам, че все пак съм влюбена в тебе, защото точно това чувствам…“