Агата Кристи
Анонимният подател (35)

I

Не зная как се чувства мъж, който отива да прави предложение за женитба.

В романите гърлото му е сухо, яката го стяга, а нервите му са в окаяно състояние.

Аз не се чувствах така. След като тази хубава идея ми беше дошла наум, просто исках да я осъществя колкото се може по-бързо. Не разбирах защо е нужно да се притеснявам.

В дома на Симингтънови отидох към единайсет часа. Позвъних и когато Роуз ми отвори, попитах за мис Меган. Едва когато Роуз ме погледна многозначително, леко се смутих.

Тя ме остави в малката дневна и докато чаках, се тревожех дали не са се карали на Меган.

Когато вратата се отвори и аз се обърнах, веднага се успокоих. Меган не изглеждаше нито притеснена, нито разстроена. Косата й все още беше с цвят на лъскав кестен и гордото й държание и чувството за собствено достойнство, които беше придобила вчера, също се бяха запазили. Отново беше облечена в старите си дрехи, но беше успяла да ги промени и те изглеждаха различно. Чудно какво може да направи за едно момиче откритието, че е привлекателна. Изведнъж осъзнах, че Меган е пораснала.

Предполагам, че съм бил доста нервен, защото иначе не бих започнал разговора с нежното обръщение:

— Здравей, речна рибке!

При тези обстоятелства това изобщо не приличаше на любовен поздрав. Думите ми обаче явно допаднаха на Меган, тя се ухили и отвърна:

— Здравей!

— Надявам се, че не е имало скандал заради вчера?

— О, не — увери ме Меган. После премигна и разсеяно добави: — Всъщност, да, май че имаше. Наговориха ми разни неща и явно смятаха, че е странно, но нали знаете какви са хората и как вдигат много шум за нищо.

Бях облекчен да разбера, че изненадата и възмущението им не бяха направили никакво впечатление на Меган.

— Дойдох тук тази сутрин, защото искам да ти предложа нещо. Аз много те харесвам и мисля, че и ти ме харесваш…

— Страшно много — заяви Меган с доста обезпокоителен ентусиазъм.

— И тъй като се разбираме чудесно, си помислих, че не би било зле да се оженим.

— О! — възкликна Меган.

Изглеждаше изненадана. Нищо повече. Не беше разтревожена, нито шокирана. Просто леко изненадана.

— Искаш да кажеш, че наистина имаш желание да се ожениш за мене? — попита тя като човек, който се опитва да си изясни нещо.

— Повече от всичко на света — потвърдих аз и наистина го мислех.

— Тоест ти си влюбен в мене?

— Да, аз съм влюбен в тебе.

Гледаше ме втренчено и сериозно. После каза:

— Смятам, че си най-прекрасният човек на света, но аз не съм влюбена в тебе.

— Ще те накарам да се влюбиш.

— Няма да стане. Не искам да бъда накарана.

Спря и после отново продължи сериозно:

— Аз не съм жена за тебе. По-лесно намразвам, отколкото обиквам човека.

Думите й бяха пълни със странна напрегнатост.

— Омразата не трае дълго. А любовта продължава.

— Вярно ли е?

— Аз поне така смятам.

Отново настъпи мълчание. После попитах:

— Значи отговорът е „не“?

— Да, отговорът е „не“.

— И не ми даваш никаква надежда?

— Има ли някакъв смисъл?

— Не, няма — съгласих се аз, — абсолютно никакъв, защото независимо какво ще ми кажеш, аз ще продължа да се надявам.