Агата Кристи
Анонимният подател (12)

II

Трудно ми е да възстановя събитията в хронологичния им ред. Следващата по важност случка беше пристигането на полицейски комисар Наш. Преди това обаче ни посетиха някои от жителите на селото. Всяка визита беше интересна посвоему и хвърляше светлина върху хората, замесени в събитията.

На сутринта след разследването дойде Еме Грифит. Както винаги пращеше от здраве и енергия и както обикновено успя да ме ядоса почти веднага. Джоана и Меган бяха излезли и трябваше аз да я посрещна.

— Добро утро — поздрави ме мис Грифит. — Чух, че сте прибрали Меган Хънтър при вас?

— Да, така е.

— Много благородно от ваша страна. Сигурно доста ви досажда. Дойдох да ви кажа, че, ако искате, тя може да дойде и у нас. Смея да твърдя, че мога да я накарам да помогне малко в домакинството.

Погледнах Еме Грифит с неприязън.

— Много сте мила, но на нас ни харесва Меган да живее у нас. Тя се разхожда необезпокоявана от нищо и е много щастлива.

— Не се съмнявам. Това дете прекалено много се мотае. Е, какво друго да прави, след като на практика е малоумна.

— Мисля, че е доста интелигентна.

Еме Грифит ме погледна строго.

— За първи път някой твърди подобно нещо за нея — отбеляза тя. — Когато говориш с нея, тя гледа през тебе, като че ли не разбира какво й казваш.

— Може би просто не я интересува.

— Ако е вярно, тогава е безкрайно груба.

— Възможно е и да е така, но не е малоумна.

Мис Грифит рязко отвърна:

— В най-добрия случай е доста разсеяна. Меган се нуждае от усърдна работа — нещо, което да направи живота й смислен. Нямате представа как трудът може да промени живота на едно момиче. Младите девойки са ми съвсем ясни. Ще бъдете изненадан да разберете колко се променят момичетата, дори само ако започнат да вземат участие в заниманията на „Гърл Гайдс“. Меган вече не е малка и не бива да прекарва времето си само в шляене и бездействие.

— Досега й е било много трудно да прави нещо друго. Мисис Симингтън винаги е смятала, че Меган е на дванайсет години.

Мис Грифит изсумтя.

— Зная. Не можех да търпя отношението й към момичето. Разбира се, бедната жена е вече мъртва, така че не бива да говорим лошо за нея, но тя е идеалният пример за това, което наричам „неинтелигентна домакиня“. Интересуваше се само от бридж, клюки и от децата си, но дори и за тях се грижеше онова момиче Холанд. Страхувам се, че никога не съм имала особено високо мнение за мисис Симингтън, макар и изобщо да не съм подозирала истината.

— Истината? — попитах рязко аз.

Мис Грифит се изчерви.

— Съчувствам на Дик Симингтън, че всичко излезе наяве при разследването. Беше нетърпимо за него.

— Но сигурно чухте, че нито една дума в писмото не е вярна и той е напълно убеден в това?

— Разбира се, че ще каже така. Съвсем правилна постъпка. Един мъж трябва да защитава съпругата си. Дик винаги би го направил. — Тя замълча и после продължи: — Виждате ли, аз познавам Дик Симингтън отдавна.

Бях доста изненадан.

— Наистина ли? — попитах аз. — Разбрах от брат ви, че той е започнал работа тук едва преди няколко години.

— О, да, но Дик Симингтън често идваше при нас на север. Познавам го от дълго време.

Жените обикновено правят заключения, до които един мъж никога не би стигнал. Но внезапно смекченият тон на Еме Грифит породи някои идеи в главата ми, както би се изразила старата ни бавачка. Погледнах с любопитство Еме Грифит. Тя продължи със същия мек глас:

— Познавам Дик много добре… Той е горд и сдържан мъж. Но също и мъж, който може да бъде много ревнив.

— Това обяснява защо мисис Симингтън се е страхувала да го уведоми за писмото или да му го покаже — наблегнах аз. — Страхувала се е, че след като той е толкова ревнив, не би й повярвал.

Мис Грифит ме погледна гневно и презрително.

— Боже господи, мислите ли, че някоя жена би се нагълтала с цианид, ако обвинението не беше вярно?

— Следователят смята, че е възможно. Брат ви също…

Еме ме прекъсна:

— Всички мъже сте еднакви. Готови сте на всичко в името на приличието. Но мене не можете да ме накарате да повярвам в подобно нещо. Ако една невинна жена получи такова отвратително анонимно писмо, тя ще се изсмее и ще го захвърли. Аз — тя внезапно направи пауза и после довърши — бих направила така.

Аз обаче забелязах паузата. Бях почти сигурен, че искаше да каже „Аз постъпих така“.

Реших да премина в нападение.

— Май и вие сте получили писмо? — попитах любезно.

Еме Грифит презираше лъжата. Тя се изчерви и след кратка пауза каза:

— Ами да. Но не се притесних особено!

— Също толкова непристойно ли беше? — попитах съчувствено като един от пострадалите.

— Разбира се. Тези неща винаги са непристойни. Бълнувания на лунатик. Прочетох няколко думи в началото, разбрах за какво се отнася и го захвърлих в кошчето за боклук.

— Не помислихте ли да го занесете в полицията?

— Тогава не. Смятах, че няма полза да раздухваме нещата.

Изведнъж ми се прииска да заявя най-сериозно: „Няма дим без огън!“, но се въздържах. За да избегна изкушението, се върнах на Меган.

— Имате ли някаква представа за финансовото положение на Меган? — попитах, аз. — Не се интересувам само от любопитство. Чудя се дали наистина ще й се наложи да изкарва прехраната си.

— Не мисля, че ще е необходимо. Доколкото зная, баба й по бащина линия й е оставила малка рента. Във всеки случай Дик Симингтън винаги ще й дава подслон и ще я издържа, независимо дали майка й е оставила нещо или не. Това е принципно положение.

— Кое е принципно положение?

— Работата, мистър Бъртън. Няма друго такова нещо като работата. Най-непростимият грях е безделието.

— Сър Едуард Грей — отбелязах аз, — по-късно станал външен министър, бил изхвърлен от Оксфорд поради непоправим мързел. Чувал съм, че Уелингтънският херцог бил тъп и не се учел особено добре. Идвало ли ви е някога наум, мис Грифит, че сега не бихте се возили на този хубав влак до Лондон, ако малкият Джордж Стивънсън беше участвал в някакво младежко движение, вместо да се мотае в кухнята на майка си, където вниманието му било привлечено от странното поведение на капака на чайника?

Еме просто изсумтя.

— Изградил съм си своя теория — оживено продължих аз. — Ние дължим всички велики изобретения и повечето от гениалните постижения на безделието, независимо дали то е принудително или доброволно. Човешкият мозък предпочита да бъде хранен с лъжичка с мислите на другите, но ако го лишите от тази храна, ще се принуди да мисли сам, а подобно мислене е оригинално и може да има ценни резултати.

— Освен това — доразвих мисълта си аз, преди Еме да успее отново да изсумти презрително — не трябва да пренебрегваме и артистичността.

Станах и взех от бюрото снимката на любимата ми китайска картина, която носех навсякъде със себе си. На нея беше изобразен възрастен мъж, който седеше под едно дърво и си играеше на котешка люлка^[1].

— Открих я на една китайска изложба и останах очарован от нея. Позволете ми да ви я представя. Нарича се „Старец, който се наслаждава на удоволствието от безделието“.

Еме Грифит изобщо не се впечатли от красивата ми картина. Тя просто заяви:

— Е, всички знаем какви са китайците!

— Не ви ли харесва?

— Честно казано, не. Не се интересувам особено от изкуство. Държанието ви, мистър Бъртън, е типично за повечето мъже. Не ви харесва идеята жените да работят и да се конкурират с вас…

Бях изненадан. Излезе, че разговарям с феминистка. Еме Грифит се беше зачервила и беше изцяло завладяна от темата.

— Желанието на една жена да направи собствена кариера ви се струва странно. Така беше и с родителите ми. Аз имах огромно желание да уча медицина. Те обаче не искаха и да чуят. За сметка на това дадоха образование на Оуен, въпреки че аз бих станала много по-добър лекар от брат си.

— Съжалявам — казах аз. — Било ви е тежко. Ако някой иска да прави нещо…

Тя бързо продължи:

— О, вече го преживях. Имам много силна воля. Живея активно и динамично. Аз съм един от най-щастливите хора в Лимсток. Достатъчно съм заета. Но непрекъснато се боря срещу глупавия, отживял предразсъдък, че мястото на жената е вкъщи.

— Съжалявам, ако съм ви обидил — извиних се аз. — Не исках да кажа подобно нещо. Изобщо не си представям Меган като домакиня.

— Така е. Страхувам се, че тя трудно би се приспособила, където и да било. — Еме се беше успокоила и отново говореше нормално. — Знаете, баща й…

Тя спря и аз заявих направо:

— Не, не зная. Всички казват „баща й“, понижават глас и толкова. Какво толкова е направил този човек? Жив ли е още?

— Наистина не зная. Аз самата не съм много наясно по въпроса. Определено обаче е бил тъмна личност. Мисля, че е лежал в затвора. Освен това е бил доста ненормален. Ето защо не бих се изненадала, ако на Меган й „липсва“ нещо.

— Меган е съвсем нормална и както ви обясних преди малко, аз я смятам за доста интелигентно момиче. Сестра ми също мисли така. Джоана много я харесва.

— Страхувам се, че за сестра ви тук е доста скучно — отвърна Еме.

От тона й разбрах и нещо друго. Еме Грифит не харесваше сестра ми. Усещаше се в гласа й.

— Всички се чудим защо двамата сте се погребали в такова затънтено място.

Това беше въпрос и аз й отговорих.

— По лекарска препоръка. Трябваше да замина за някое тихо място, където никога нищо не се случва. — Замълчах, а после добавих: — Което не е вярно за Лимсток.

— Да, така е.

Звучеше доста разстроена и стана с намерение да си ходи. Накрая каза:

— Знаете ли, трябва да се сложи край на цялата тази гадост! Не можем да оставим нещата така.

— Полицията не прави ли нещо?

— Предполагам, че прави. Но ние самите трябва да се заемем с това.

— Не сме така добре оборудвани като тях.

— Глупости. Сигурно сме много по-умни и интелигентни. Нуждаем се само от повече решителност. После рязко се сбогува и си тръгна.

Когато Джоана и Меган се върнаха от разходката си, показах на Меган китайската си картина. Лицето й светна и тя възкликна:

— Божествена е!

— И аз така мисля.

Челото й се беше набръчкало по вече познатия ми начин.

— Но е трудно, нали?

— Да бездействаш ли?

— Не, да се наслаждаваш на бездействието. Трябва да си много стар…

Тя млъкна.

— Но той е стар човек — отвърнах аз.

— Нямах това предвид. Не възрастта. Трябва да си стар в…

— Искаш да кажеш, че човек трябва да достигне много високо ниво на цивилизованост, за да може да вижда нещата по този начин — като проява на изтънченост? Смятам да допълня образованието ти, Меган, като ти прочета сто китайски стихотворения.