Йън Ървайн
Тетрарх (63)

Тридесет и пет

Няколко нощи след посещението на скрутатора Ниш лежеше в палатката си, заслушан в слабия дъжд, трополещ по платнището. Разнеслата се сигнална свирка не му направи впечатление — аахимите непрекъснато си разменяха сигнали. Това вече не го засягаше. При появата на Флид бе изпитал слаба надежда, от която сега не бе останала и следа. Той все още беше пленник, пионка в игра, където залозите бяха светове. Всички негови замисли бяха пропаднали, макар и не по негова вина.

Изглежда навън кипеше значителна дейност. Долиташе воят на стотици конструкти. Нещо ставаше. Механикът бе започнал да се унася, но нахлуването на Минис му попречи.

— Ниш! Ставай!

— Какво има?

— Отправяме се срещу лиринксите.

Крил-Ниш се надигна. Най-сетне!

— Как така?

— Снощи вашият скрутатор прие всичките ни искания.

Това шокира Ниш. Щом Флид бе отстъпил след немислимата арогантност на аахимите, позицията на човечеството изглежда беше безнадеждна. Как ли бе злорадствал Витис…

— Включително да отстъпи Тиан?

— Да. Изглежда тя е била открита от вашия перцептор под земята, в източния квадрант на Снизорт. — Минис започна да сваля оковите му.

— И Витис се е съгласил да ме освободи?

Дълго колебание.

— Не точно, макар да съм сигурен, че ако…

— В какво точно ще се състои помощта ви?

— Ще нападнем Снизорт.

— Ако лиринксите разберат, че Витис иска Тиан — внимателно каза Ниш, — а това е неизбежно, нещата ще се развият зле за нея.

Минис пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

— Те ще я убият, преди да позволят друг да получи тайната на полета.

Младият аахим отчаяно отпусна глава в ръцете си и започна да я тресе. Под напрежение той често се отдаваше на пресилени жестове.

— Трябва да я спасим, Ниш.

— Убеден съм, че Витис ще бъде внимателен. Тиан не му е от полза мъртва.

Лицето на Минис се сгърчи. Той скочи до механика и сграбчи ръцете му.

— Умолявам те, Ниш. Отчаян съм.

Хлар посегна към ботушите си.

— Какво очакваш да направя.

— Помогни ми да я измъкна от Снизорт.

Ама че глупак.

— Минис, Снизорт е най-усърдно охраняваната крепост по тези места. Вътре има двадесет и пет хиляди лиринкса. Това е невъзможно.

— Обичам Тиан — каза Минис. — Сега го осъзнавам. Приемният ми баща ми предлагаше десетки партньорки, до една от най-благородно аахимско потекло, но никоя от тях не означаваше нищо за мен. Гледам тях, а виждам Тиан. Единствено Тиан. Трябва да открия начин, Ниш.

— Витис ти нареди да не поемаш рискове. Склонен си да нарушиш изрична заповед?

— За да спася живота й, бих направил всичко. — Яростна решителност надникна сред младото, побледняло лице. — Ще я скрия. Ще преговарям с приемния си баща. — Минис се стараеше да изглежда неумолим, но не успяваше.

Крил-Ниш въздъхна. Дори и да успееха да я спасят, Минис бе пропуснал да осмисли най-важната част — реакцията на Тиан. Без значение кой от двамата щеше да я открие — младият аахим или приемният му баща — на Ниш не му се искаше да присъства на сблъсъка.

Призори половината конструкти бяха отпътували, а на сутринта заминаха и още машини. Битката щеше да започне веднага след заемането на нужните позиции.

Лагерът представляваше бледо свое подобие. Над две трети от шестте хиляди Витисови конструкта бяха поели към Снизорт, заедно с още две хиляди от останалите флотилии. Самият Витис също се бе отправил с тях — след многократни молби към приемния си син, напътстващи предпазливост. Оставащите пет хиляди конструкта щяха да служат за защита на жените, децата и прекалено възрастните мъже. При нужда всички те щяха да се оттеглят на изток.

Аахимският лагер притежаваше образцова военна организация: никой не можеше да го напусне, без преди това да премине през десетина пункта. Минис, единственият наследник на клан Интис, нямаше право да се доближава до бойното поле. Той раболепно бе обещал, че няма да прави опити, но възнамеряваше да наруши това обещание при първа възможност. Въпросната възможност изникна едва след дни.

На третата нощ от обсадата Минис и Ниш се измъкнаха под прикритието на гръмотевична буря, за да се отправят към сантенарския щаб, разположен източно от Снизорт. Вече бе настъпило лято. Сухото и горещо утро бързо отстрани следите от бурята. Тревата, над която се носеха, бе кафява, превита. Повечето потоци бяха почти пресъхнали. Земята бе пуста. Някогашните й обитатели бяха избягали отдавна, глинените им колиби се ронеха.

Минис се консултира с картата си.

— Твоят скрутатор и командният му пост се намират тук. — Той посочи точица до източния край на Снизорт.

Конструктът им оставяше диря в сухата трева. Ниш замислено се бе загледал в нея, когато високият аахим каза:

— Виждам дим.

Тъмни облаци се издигаха отвъд хълма.

— По цвета му изглежда, че е от асфалт. Може би са подпалили Снизорт — рече Ниш.

Минис трепна осезаемо. Конструктът се понесе към няколко канари, рухнали от близък хълм.

— Внимавай! — изкрещя механикът.

Аахимът насочи контролния лост в обратна посока.

— Чувал съм, че около Снизорт има почти толкова залежи, колкото и зад стените — побърза да добави Крил-Ниш. — Възможно е лиринксите да са запалили външните находища, за да ни затруднят.

Вече можеха да виждат полесражението, обкръжило стените на Снизорт. Минис насочи конструкта към един от близките хълмове, за да придобие по-добра гледка. Черният дим се издигаше от половин дузина места отвъд стените. Навсякъде кипяха яростни сражения, макар от тази позиция да не личеше на чия страна е предимството. Земята се тресеше от попаденията на катапултните снаряди, много от които бяха обгърнати в пламъци.

Ниш можеше да си представи в какъв ад са захвърлени сражаващите се — разкалян от кръв прахоляк, неспирни писъци и стенания, ужасите на разкъсваните живи.

— Какъв е планът ти? — попита механикът.

— Надявах се, че ти ще ме посъветваш. Ти си толкова изобретателен, Ниш.

— Аз не зная почти нищо за Снизорт, Минис. Това е първият път, в който виждам мястото.

— Тогава какво ще правим? — отчаяно промърмори аахимът.

За този въпрос Крил-Ниш имаше готов отговор: самият той би побягнал. С цялата бързина, на която бе способен. Но знаеше, че в случая искреността му няма да бъде оценена.

— Нямам представа.

— Зная, че можеш да измислиш нещо. Разчитам на теб.

— А не трябва! — тросна се Крил-Ниш. — Погледни колко са силни стените им.

— Моля те, Ниш. Ти си единствената ми надежда.

Механикът се загледа в крепостта. Искаше му се да намери някакво решение, пък дори и защото синът на най-могъщата личност в Сантенар го умоляваше. Ако успееше да си запази благоразположението на Минис, един ден това щеше да му донесе немислими облаги.

— Да отидем да говорим със скрутатора. Стига да не се окаже прекалено зает и да не ни приеме, в което съм почти сигурен.

Минис насочи конструкта към щаба на армията, разположен на по-висок връх. Минаха през пет поста, но никой не се осмели да спре сина на Витис. За съжаление скрутатора го нямаше — рано сутринта бил отлетял с въздухоплава.

Ниш, останал сам на ръба на хълма, забеляза, че двама офицери са се втренчили в него — наоколо бушуваше война, а той не носеше униформа. Тъй като военните се отправиха към него, механикът побърза да поеме обратно към конструкта. Нямаше намерение да бъде зачислен.

— Да вървим — каза Хлар. — Няма смисъл да стоим тук.

Двамата цял ден обикаляха Снизорт от разстояние, а по здрач отчаяният Минис насочи конструкта обратно към аахимския лагер.

— Да потърсим отново скрутатора — предложи Крил-Ниш.

— За малко се разминахте — каза Фин-Мах, когато конструктът отново спря на командния хълм. Въздухоплавът се отправяше на юг.

Минис започна да си скубе косите. Той рухна на колене, протягайки ръце към небето. Зениците му се разшириха.

— Виждам бъдещето, Ниш. То е черно и червено. Кървавочервено!

— Какво има, Минис?

Дали аахимът говореше за бъдещето на Ниш, или за смъртта на неизвестния близък човек?

— Огромна експлозия! — Втренченият му поглед се премести върху механика.

— Какво искаш да кажеш?

Очите на Минис се подбелиха. Той се вцепени и безмълвно рухна върху тревата, където остана да лежи като вкаменен ствол.

Фин-Мах дотича с кофа вода, която плисна в лицето му.

— Най-добрият цяр против пристъп — обяви тя.

Минис изхъхри и се задави. Скованите му челюсти се размърдаха, изплюващи водата. Краката му се раздвижиха. Накрая аахимът отвори очи, отново нормални. Той слабо се усмихна към Ниш.

— Става дума за тях.

— Тях?

Въздухоплавът почти не се виждаше.

— Приятелите ти — Флид, Иризис и Юлия. И за Снизорт.

— Натам ли се отправиха те? — обърна се Ниш към Фин-Мах.

Страданието на Минис изглежда я бе впечатлило.

— Вярваме, че лиринксите са разположили възлопресушител. Флид отиде да го унищожи.

За момент изглеждаше, че младият аахим ще получи повторен пристъп.

— Ами Тиан?

Никой не отговори.

— Сам ще отида при нея — заяви Минис, — щом не се осмеляваш да ми помогнеш.

— По-добре кажи на баща си, Минис — рече Хлар.

— Ха! — яростно изфуча аахимът. — Той ще се зарадва да я види мъртва. Единствено на Триор мога да се доверя, но…

— Какво?

— Тя винаги се отнася с презрение към предсказанията ми.

На Ниш му бяха омръзнали Минисовите оплаквания.

— Толкова ли те е страх от нея, че ще позволиш това да ти попречи да спасиш любимата?

Триор беше в палатката си, четяща депеша.

— Това е първото съобщение от Щасор — каза тя на Минис, изпреварвайки въпроса му. — Най-сетне.

— Какво ги е забавило толкова? — поинтересува се Ниш.

— Щасор се намира сред планини, непроходими за конструктите ни. Пратениците ни трябваше да го достигнат пеш. Намирането на града се оказа… трудно.

— И какво казват?

Тя не отговори, а остави писмото с въздишка и рече:

— Защо си дошъл, Минис?

Младежът й каза.

Аахимата подбели очи:

— Предсказанията ти са еквивалентни на подхвърлянето на монета.

— Само когато не се вслушвам в сърцето си! — ядосано отвърна той. — Когато останалите ме принуждават.

— Много добре. Кажи ми какво си видял.

— Огромно, кървавочервено избухване! — възкликна той. — Още преди да чуя, че скрутатор Флид е отишъл да неутрализира възлопресушителя…

— Какво? — Триор скочи на крака, събаряйки листове по земята. Тя сграбчи Минис за ръката и попита настойчиво: — Къде си чул това?

— В командния пункт на сантенарската армия. Перквизитор Фин-Мах ни каза — услужливо се намеси Ниш. — Какво има?

Аахимата отново седна, отпуснала глава между ръцете си.

— Блокирането на възлопресушителя би се равнявало на запушването на маркуч, по който неспирно бива изтласквана вода. В един момент натискът ще стане прекалено голям.

— И какво ще последва? — попита механикът.

— Огромно избухване — отвърна тя. — Експлозията би могла да отнесе половин Снизорт.

— Тиан няма да оцелее — изхлипа Минис.

— И тайната на летящия конструкт ще бъде изгубена. Но това не е най-лошото, което може да се случи — рече аахимата.

— А какво?

Въпросът на Ниш остана без отговор.

— Трябва да я спасим. — По бузите на Минис се стичаха сълзи. — Трябва, Триор. Моля те!

— Трябва да опитаме — отвърна жената. — Макар да не виждам как.

Триор изпрати спешно съобщение до Витис, но не получи ответ.

— Той е в другия край на бойното поле, зле притиснат — каза вестоносецът. — Не можах да го достигна.

— Това никак не ми харесва — рече аахимата.

— Моля те, Триор — умоляваше Минис.

— Мълчи! — Тя нервно приглаждаше свитък. Хартията понечи да заеме предишното си положение. Нова милувка на дългите пръсти я разубеди. — Ако отида, надали ще се върна жива. Но кой сред нас би имал по-голям шанс?

Аахимата хвърли безстрастен преценяващ поглед към Ниш.

— Трябва да опитам, каквито и да са последиците. Ниш, ти ще дойдеш с мен, ако не те е страх. Предпочитам да не рискувам подчинените си. А и ти носиш известна отговорност за случващото се.

— Това пък защо? — попита механикът.

— Твоят скрутатор се е отправил да изпълни това налудничаво дело. Минис, ти ще останеш тук и ще обясниш ситуацията на баща си. Няма да допусна той да обвини клана ми в посегателство срещу единствения наследник на клан Интис.

— Трябва да дойда — проплака младежът. — Не можеш да ме оставиш тук.

Триор за пореден път приглади свитъка. За миг върху устните й изникна неразбираема усмивка, която не остана незабелязана от Ниш. Изглежда аахимата не би имала нищо против, ако Първият клан изчезнеше. Или замисълът й бе друг? Минис бе лесен за манипулиране. Възможно ли беше тя да е повлияла на дверта? Възможно ли беше междуклановата ненавист да е тъй силна?

— Щом настояваш, не мога да го предотвратя. Но трябва да заявиш пред двама свидетели, които не са от моя клан, че доброволно си решил да не се вслушаш в препоръката ми. И също така да заявиш намерението си.

Нужните свидетели бяха призовани. Триор с формални думи заяви на Минис, че няма да го вземе със себе си в Снизорт. Със същата формалност младият аахим настоя, че ще дойде, сетне заяви, че тя няма право да му отказва. Свидетелите записаха думите и ги отнесоха. Онази усмивка се появи отново.

— Ще отидем с моя конструкт — заяви Триор. — Той е… по-подходящ за целта.

— Защо? — осведоми се неизменно любопитният Ниш.

— Ще видиш.

Конструктът, наполовина голям колкото машината на Минис, се движеше почти безшумно. Дори в кабината му не се долавяше звук. Когато Триор докосна насочващия лост, панелът пред тях, който Ниш бе сметнал за метален, стана прозрачен. През него се виждаха светлините на битката — огнени дири в мрака.

Аахимата завъртя малък бутон. Предницата на конструкта, видима през прозрачния панел, изчезна. Дори отраженията на огньовете не се виждаха. Ниш зяпна.

— Използвам го при… по-деликатни мисии.

— Значи се занимаваш с шпиониране? Преди време самият аз бях осведомител.

— Може и така да се нарече. — Но неприязънта й към думата бе очевидна.

— През главния вход ли възнамеряваш да ни вкараш?

— Маскировката не е чак толкова добра. В някоя мрачна нощ би свършила работа, стига лиринксите да не се приближават, но на ярка светлина конструктът пак може да бъде забелязан.

— Тогава какво ще правиш?

— Последвай примера на Минис и престани да дърдориш — тросна се аахимата. — Дълго време обхождах Снизорт и наблюдавах лиринксите. Познавам тайните им пътища.

Повече от час машината обикаляше сред дребни дървета и канари. На Ниш му се струваше, че се отдалечават от Снизорт. Накрая Триор спря на известно разстояние от един каменист хълм.

— Лиринксите имат множество тайни тунели, отвеждащи от Снизорт, малко вероятно е да сме открили всички. Този изход се намира на повече от левга от стените. — Тя се огледа. — Наблюдавайте върха на хълма.

Жената допря до главата си спираловиден полушлем и се загледа в изменящите се излъчвания, изобразени върху зеленото стъкло.

На върха Ниш виждаше единствено скупчени камъни, някои по-големи от конструкта, сред които растяха дървета. Стоящият до него Минис бе напрегнат като струна. Нищо около тях не се промени в изминалия час. Единствено шумът от битката, глух рев в далечината, се усили.

— Това е нашето нападение от далечната страна на крепостта — прошепна тя.

— Не… — високо поде Ниш.

— Тихо! — тя го удари по рамото.

Сред канарите изникна лиринкс, сякаш появил се от нищото. Последва го друг, понесъл нещо обемисто, за което му бе необходима помощта на трети лиринкс. Едрите им фигури се изгубиха сред дърветата.

— Минис? — каза Триор.

Младият аахим бе доближил ухото си до фуниевидно приспособление.

— Отправят се на югозапад. Няма други.

— Чуваш ги с помощта на този прибор? — поинтересува се механикът.

— Усещам стъпките им.

Продължиха да чакат. Триор все така наблюдаваше движението на линиите върху навигационния панел.

— Какво има? Защо още стоим? — попита Ниш.

— Разположили са стражи — от тип, с какъвто не съм сигурна, че ще успея да се справя.

— Стражи?

— Схематизирани устройства, които усещат аурата на Изкуството и задействат тревога. Те никога не спят, никога не проявяват невнимание. Нищо, което използва Изкуството, не може да премине край тях.

Ниш преустанови въпросите си.

— Минис, долу ще откриеш пакет, поставен под първата седалка. Би ли го донесъл?

Младият аахим изпълни поръчението. Триор подаде пакета на Ниш.

— Ето ти шанс да се докажеш. Виждаш ли онази скала там? Седмата?

— Онази, която се стеснява към основата?

— Да. Това е страж. Върви на хълма и заобиколи над нея. Този пакет съдържа мрежа със златно фолио. Внимавай да не я разкъсаш. Покрий стража с нея и я разстели чак до земята. Внимавай да не остават открити места. После смачкай това с пръстите си и го сложи под мрежата. — Тя постави в ръката му нещо, напомнящо малко яйце. — Когато ти дам знак, донеси мрежата обратно. Може да ни потрябва отново.

— Защо аз?

— Ти не притежаваш магически талант.

— Ами ако има и лиринкси, които са останали на пост?

— Те ще те изядат и аз ще трябва да потърся друг начин, което ще ме отегчи. Хайде, върви.

Неприятното беше, че думите й бяха верни. Ниш започна да се промъква сред сухата трева, издайнически шумоляща. Изкачването му бе още по-шумно, защото склонът на хълма бе покрит с парчета кора и сухи клонки. Канарите на върха представляваха отлично място за засада.

Миризмата достигна до него почти при изравняването с най-ниския камък — силна, животинска, мускусна. Лиринкс. Ниш застина и се притисна към камъка. Лек ветрец разроши върховете на дърветата. Други звуци не присъстваха. Създанието можеше да е навсякъде. Всеки момент щеше да го надуши. А механикът бе невъоръжен.

Но нали Минис бе казал, че лиринксите са се отдалечили. Вероятно Крил-Ниш надушваше остатъчната им миризма, а може би вонята идваше от изхода. Той изчака още минута, за да се увери. Не чу и не надуши нищо друго.

Триор сигурно бе започнала да се изнервя. Ниш бе повдигнал крак за следващата стъпка, когато се разнесе ударът. Нещо изкънтя в една от по-големите канари нагоре. Този път несъмнено ставаше дума за лиринкс — механикът долови познатото стържене на нокти.

Още три удара съпроводиха появата на втори лиринкс. Крил-Ниш бе застинал, страхуващ се дори да диша. И най-небрежното претърсване бе достатъчно, за да бъде открит. Излязоха още лиринкси. Създанията размениха няколко думи помежду си, сетне се разгърнаха криле. Сред ципести удари първите две същества се издигнаха във въздуха. Носеха нещо между себе си, увиснало в средата на мрежа. Приличаше на дълга кутия.

Летящите лиринкси изчезнаха в мрака. Останалите изчакаха миг, огледаха се и се спуснаха по хълма, отправили се на запад. Всички те носеха обемисти вързопи.

Ниш преброи до петстотин, преди да се размърда. Нямаше как да определи дали към изхода не са се отправили още лиринкси, но трябваше да рискува. Той се промъкна сред канарите, внимателно разопакова мрежата и продължи към стража. Устройството по нищо не се отличаваше от камък. В следващия миг притесненият механик осъзна, че действително има насреща си къс скала — търсеше на погрешното място.

Бързо откри същинския страж. Разгърнал мрежата, Крил-Ниш се приближи на пръсти, с рязко движение я хвърли отгоре му и я притисна надолу. Разбира се, стражът не помръдна. Той дори не беше жив.

Хлар извади малкия предмет от джоба си и го смачка между пръстите си. Разнесе се противна миризма, напомняща развалени яйца. Нещо слузесто се разля по дланта му. Той побърза да блъсне лигавата гнусотия под мрежата и обърса ръка. Но миризмата упорито отказваше да се махне.

Сега какво? Триор бе казала, че ще му даде знак. Крил-Ниш се покатери на една от канарите и се загледа в посоката на невидимия конструкт. Нищо. Той отново слезе. Стражът изглеждаше смален. Ниш се бе загледал в мрежата, чудещ се какво да прави. В следващия момент пръсти се увиха над лакътя му. Сепнат, механикът отчаяно опита да се освободи.

— Аз съм — прошепна Минис. — Защо изчакваш тук? Ела.

— Нали каза, че нямало други лиринкси — изръмжа Крил-Ниш, докато двамата се отправяха обратно към машината.

— Така помислих. Побързай.

След като се качиха, конструктът пое нагоре по хълма и спря сред камъните. Триор подаде на Ниш приспособление, приличащо на изграден от жици шлем.

— Сложи си го.

— Какво е това?

— Нещо, което няма да позволи на мозъчето ти да се изпържи.

Ниш се затрудняваше да определи сериозността на думите й, но мълчаливо посегна и си сложи шлема.

Минис отново слезе и му направи знак да го последва.

— Какво трябва да направя сега?

— Не говори! Хвани от другата страна и повдигни.

Ниш обгърна с ръце края на посочения камък и се напъна. Парчето скала изобщо не тежеше според очакванията му. След отместването под него се разкри тъмен отвор.

— Задръж го отворен.

Малкият конструкт, сега малко по-видим, се придвижи напред. Минис насочи фунията си към входа и направи знак на Триор. Аахимата се изправи, повдигнала някакъв длъгнест прибор над рамото си. Тя го насочи към ямата и го задейства. Приспособлението се обви с кехлибарен блясък, който се стрелна надолу по прохода. Минис отново се допита до рога си и даде знак. Конструктът се доближи до ръба и навлезе в тунела. Двамата го последваха.

Полъх прелетя край тях, понесъл миризмата на стъпкани листа. Мнимата канара се затвори след тях, откъсвайки светлината. За момент ги обгръщаше пълен мрак, сетне от предната част на конструкта се разля светлина. Двамата се качиха в конструкта и машината продължи напред с бавен ход. Скоро се натъкнаха на телата на двама постови.

— Щом можете да убивате лиринксите толкова лесно — каза Ниш, — защо не използвате тези оръжия във войната?

— Не е толкова просто — отвърна видимо пребледнялата Триор. — Последиците ще ме измъчват с дни. Освен това никой друг не може да използва това приспособление.

— Как открихте този вход? — продължи механикът.

— Във всеки случай не и с неспирно плещене. Минис, заеми позиция в бойната кула.

Минис се приближи до задната част на конструкта. Двете тамошни оръжия използваха пружини, за да изстрелват снарядите си. Младият аахим ги зареди.

— Ниш, използвай фунията. Кажи, ако чуеш нещо.

Механикът долови единствено увеличения звук от конструкта. Не се чуваха стъпки. Тунелът пред тях се извиваше, следващ естествените слаби места в скалата, сетне в продължение на няколко минути продължи право напред, а накрая се отправяше рязко надолу, спираловидно. Тук през тавана на прохода се просмукваше вода, която образуваше локви по пода.

Отвъд ъгъла на жълта скала се натъкнаха на други двама лиринкси, стоящи на пост. Създанията не бяха чули или забелязали приближаването на конструкта. Бордовите оръжия се задействаха, като едва не оглушиха Ниш. Лиринксът в средата на тунела рухна, пронизан в сърцето. Скокът на втория бе пресечен. Още преди механикът да е осъзнал какво става, Минис бе изскочил навън и разсичаше врата на ранения лиринкс.

— Добра работа — каза Триор, още по-бледа. — Не мисля, че успя да обяви тревога. Ти чу ли нещо, Ниш?

— Не — отвърна той, макар че беше отдръпнал ухо още при първия изстрел.

Продължиха. Тунелът отново бе прав и равен. Аахимата се консултира с парче магнетит.

— Поне напредваме в правилната посока.

След час бавен напредък Крил-Ниш долови слаба миризма на битум. Тунелът отново се спусна надолу, за да се изравни сред черни стени. Тукашният пясъчник бе пропит с асфалт.

— Как понасят тази воня? — рече механикът. Миризмата беше наистина непоносима.

— Не зная. Малко създания биха оцелели на подобно място.

— Чудя се какво ги е довело тук.

— Може би местното поле е уникално — каза Минис.

— Как ще открием възлопресушителя?

— Не мисля, че ще е трудно — сухо отвърна Триор.

Отново поеха сред чист пясъчник, макар и не за дълго. Сред слоевете жълтеникава скала отново се разпростряха черни нишки, скоро наложили своя цвят изцяло. Абаносови капчици сълзяха върху стените. Конструктът продължи още по-бавно, защото тунелът се стесни, на моменти до невъзможност.

— Странно е, че до този момент не сме се натъкнали на още лиринкси.

— По това време всички боеспособни създания ще се намират на повърхността, а останалите ще са се евакуирали.

Преодоляха пореден завой.

— Мисля, че остава малко — каза Триор, загледана в линиите, танцуващи върху навигационния ствол. — И…

Конструктът внезапно спря и се спусна върху пода на прохода. Аахимата раздвижи лоста, но нищо не се случи.

— Какво става? Не виждам никакви излъчвания. Минис, усещаш ли нещо?

— Не, но зная, че се приближаваме. Почти мога да видя мястото в съзнанието си, както го видях във видението.

— Изглежда скрутаторът е успял да блокира възлопресушителя — каза Ниш.

Тя поклати глава.

— Не би ни се отразило. Конструктите не използват това поле. Именно по тази причина Флид толкова отчаяно искаше да се сдобие с подкрепата ни. Долавям нещо…

— Какво?

— Не зная какво, точно това е проблемът. Нещо странно, което не ми харесва. — Воят отново се разнесе. — Излъчването се върна.

Но за колко дълго?

Триор насочи конструкта напред с цялата бързина, която позволяваха тунелите. Отвъд един от завоите я очакваше друг, изключително остър. По някакъв начин тя успя да го преодолее, отървавайки се единствено с леко остъргване. Следващ ъгъл ги отведе в разширяваща се пещера. Аахимата спря.

— Какво е това? — каза Ниш.

Пещерата бе изпълнена с черна мъгла. Отне му дълго време да различи бликащия в средата на подземието асфалтов фонтан — тъмно бълбукащо цвете, издигащо се на четвърт човешки бой.

— Можем да го заобиколим — рече механикът.

— Тук не би трябвало да има нещо подобно. — Тревожно смръщена, Триор се бе загледала в навигационните прибори. — Прекалено рано е за подобни избликвания.

— Възможно е асфалтът да си е проправил път насам.

— Не и толкова бързо. — Тя насочи машината напред. — Погледни стъпките, които минават през него. Този фонтан е избликнал съвсем наскоро.

Без проблем заобиколиха изблика, но близо до другия край на залата върху им връхлетяха черни мехурчета, оставили тъмни дири по прозрачния панел.

— Не знаех, че асфалтът може да лети из въздуха — отбеляза Ниш.

— Не може! — мрачно промърмори аахимата. — Навлезли сме в странността на възлопресушителя. Силата, която извлича от полето, трябва да отива някъде. На въпросното място реалността… отстъпва.

— По-добре да побързаме.

— Вече сме закъснели! — провикна се Минис. — По-бързо, Триор.

— Страхувам се да увелича скоростта.

— Та ти дори я намаляваш!

— Излъчването е слабо тук.

— Не би ли трябвало силата му да нараства едновременно с приближаването ни до възловата точка?

— Конструктите не се захранват от тези излъчвания. Те използват местните полета, които са силни на Аахан, но — за съжаление — по-слаби на Сантенар. Извличам цялата енергия, която мога, но тя едвам стига да ни поддържа над земята и в движение.

Минис беше пощурял от притеснение.

— Нещо не е наред, нали, Триор?

— И то ужасно. Местното поле непрекъснато отслабва.

— Възможно е възлопресушителят да привлича към себе си всички излъчвания — предположи Крил-Ниш.

— Не виждам как! — процеди аахимата през зъби и рязко раздвижи лоста. Конструктът се стрелна напред, спря, стрелна се отново, а после жуженето на задвижващия механизъм замря. Дъното се стовари върху пода.

— Този звук не ми хареса — рече Триор. — Това не беше удар, а цамбурване.

Тя отвори люка и двамата с Ниш се изкачиха. Въздухът вонеше на битум. Механикът скочи.

— Не! — понечи да го спре аахимата.

Прекалено късно. Краката му потънаха до коленете в тъмната, гъста течност.

Ругаейки, Триор му подаде ръка и се опита да го изтегли, но не можа.

— Помогни ми — кресна тя към Минис, който бе покрил лице с дългите си пръсти и се поклащаше в отчаяние. — Минис!

Младият аахим хвана механика под мишниците и се напрегна. Краката на Ниш бавно изплуваха.

— Проклет глупак! — Триор му подаде ножа си. — Изстържи го. И си свали ботушите и панталоните, преди да се качиш обратно.

Ниш се зае с почистването си. Аахимата слезе обратно в конструкта и скоро познатият вой се завърна.

— Излъчването се върна — обади се тя. — Поне отчасти. Да видим дали ще успеем да се измъкнем.

Двигателният вой стана по-пронизителен. С лепкав звук машината се разтърси и се отскубна от лепкавината, в която бе затънала. С напредъка им странността около тях се увеличаваше. Стените се разтичаха и се издуваха. Струи битум се стичаха над тях, настрани и понякога към тавана. Отново се виждаха черни мехури, горещ асфалт капеше върху корпуса на конструкта.

— Колко остава? — високо попита Ниш.

— Не е нужно да крещиш — отвърна аахимата. — След няколко минути ще стигнем.

— При Тиан? — продължи механикът.

— Не. При възлопресушителя.

Минис рязко се извъртя към нея.

— Но, Триор…

— Първо трябва да попречим на скрутатора, Минис.

— Тук става още по-горещо. — Крил-Ниш обърса чело. — Сякаш и преди не беше задушно.

Нещо разкъса стената сред рояк искри. Тунелът видимо се разтърси и завибрира. Една от стените се раздвижи, почти блъснала конструкта. Малко по-напред ги очакваше участък, в който стените почти се допираха.

— Няма да успеем — каза Ниш. — Ще бъдем…

Блъсна ги ударна вълна. Пред тях тунелът се слепи, а веднага след това се раздалечи с ужасяващ звук. Воят затихна и конструктът отново се понесе към пода. Този път Триор не можа да го задейства отново.

— Заседнахме — рече тя. — Излъчването изчезна.

Тримата се втренчиха един в друг. Ниш можеше да усети сграбчилата го клаустрофобия, неизменно сподиряща подземните му изяви.

— Трябва да се махнем — изхриптя Хлар.

— Ще трябва да продължим пеша. Ако подът е достатъчно твърд.

— Но без конструкта ще бъдем…

— Зная! — сряза го жената. — Но не можем да го носим.

— Това избухването на възлопресушителя ли беше? — прошепна Ниш.

Тя се изсмя презрително.

— В такъв случай все още имаме време. — Ниш бе излязъл отвън и протягаше крак, за да провери земята. Търсеше участък, който да е достатъчно солиден.

Триор рязко го дръпна обратно:

— Внимавай!

Огромна буца се бе наслоила на тавана. Ниш се хвърли назад, а аахимата залости люка тъкмо навреме. След миг конструктът се разклати от стоварилата се отгоре му лепкава маса, която изцяло се разстла над корпуса.

— Погребани сме — отчаяно промърмори Ниш. — Никога няма да се измъкнем.