Йън Ървайн
Тетрарх (50)

Двадесет и две

Тиан остана да лежи в поваления тетрапод, загледана в отнасящите Гилаелит лиринкси. За момент крилете им изтласкаха мъглата встрани, преди облаците да ги обгърнат отново. Защо го бяха отвлекли? И какво бе възнамерявал да й каже за нараняването? Тя не смееше да се надява на изцеление, но и не можеше да спре надеждата си.

За щастие не беше паднала далеч, иначе не би оцеляла. Отломките бързо бяха забавили и спрели спускането й. Беше се натъртила на няколко места, но не изглеждаше да си е счупила нещо.

Хедронът бе изпаднал от гнездото на контролера. Тиан го постави обратно и внимателно се опита да раздвижи един от механичните крака. Нищо не се случи. Същото беше и с останалите три — и те на свой ред отказаха да функционират.

— Помощ!

Мъглата сподави вика й, прозвучал жалък. Слугите на Гилаелит бяха вътре, нямаше да я чуят. А и да я чуеха, никой от тях нямаше да си направи труда да дойде. Трябваше да се оправи сама.

Тя внимателно откачи контролера и започна да го разглобява. Работеше много предпазливо, защото знаеше, че изтърваването дори на един елемент би било пагубно.

Хедронът не беше увреден, но един от контактите се беше изкривил. Тиан го изправи със зъби, отново сглоби контролера и го инсталира. Един от краката се раздвижи рязко. Тетраподът се отмести сред стържене. Тиан затаи дъх, но падане не последва. Дали щеше да успее да се изправи? И ако да, дали щеше да се справи с изкачването? Тетраподът бе проектиран за равен терен.

Младата жена извика в съзнанието си образа на полето и си избра ивица, съдържаща съвсем малко енергия. Нея насочи в контролера и разпери краката на тетрапода до краен предел. Дотук беше лесно, но тепърва идваше същинският проблем. Кракът под нея беше ключов. Тя го раздвижи леко, с което предизвика миниатюрно свличане. Повтори процедурата — тетраподът се претърколи встрани. Сега кракът бе изгубил опора. Трябваше да използва два едновременно.

Тиан ги сви, за да ги скъси, и внимателно оттласна. Тетраподът се наклони, само че един от краката се подхлъзна. Машината отново падна в изходна позиция.

Жената повтори опита си. Този път успя да изправи тетрапода почти до две трети, макар че тежестта й заплашваше да го преобърне. Ако продължеше със същата стратегия, можеше да полети надолу към дъното на кратера. Нито тя, нито машината щяха да оцелеят.

Тиан протегна успоредните на склона крака и изправи другия чифт. Тетраподът почти придоби вертикална позиция. Скалата проскърца под един от краката. Сега идваше най-трудната част. Съвсем внимателно занаятчията оттласна задния чифт. Машината се раздвижи и спря — бе поставена в ситуацията на животно, опитващо се да върви на задните си крака. Тиан огледа склона, преценявайки пътя си. Невъзможно беше да продължи право напред, но под ъгъл можеше и да успее.

Тя отново оттласна. Тетраподът се залюля и Тиан бе сигурна, че ще полети надолу. Но успя да го стабилизира, модулирайки дължината на предните крака. Това се оказа достатъчно. Открила ритъм, жената успя да достигне върха на склона, макар че последният участък се оказа по-труден.

Този успех не смали разочарованията й. Тя не таеше надежда за Гилаелит — малцина се бяха измъквали от ръцете на лиринксите. Ето че отново оставаше сама. Ако таптерът бе готов, веднага щеше да отлети с него. Но тъй като не беше, оставаше й да се моли за достатъчно време, през което да довърши поправките.

Тиан прекоси терасата и прекрачи прага.

— Никс! — изкрещя тя. — Никс, ела бързо!

Появилият се сенешал все още стискаше капещо перо в едната си ръка и лист в другата.

— Какво има? Зает съм.

— Гилаелит беше отвлечен!

— Какво? — гръмко възкликна слугата. — Как?

— Четирима лиринкси се спуснаха от мъглата и го отнесоха. Бяха толкова бързи, че той нямаше никакъв шанс.

Перото, изпуснато, оплиска плочките с черно мастило.

— Кога се случи това?

— Преди около час.

— Час?

Едва сега Тиан осъзна омърляното си лице и рошавата коса.

— Тетраподът ми падна от ръба. Виках, но никой не ме чу. А лиринксите изчезнаха в мъглата.

— Покажи ми мястото — мрачно каза той.

Тиан го отведе и остана встрани, докато Никс се оглеждаше. Тя бе започнала да трепери, едва сега споходена от нервното напрежение.

— Големи лиринкси? — със съмнение попита сенешалът.

— Не по-малки от всички онези, които съм виждала.

— Не откривам следи. Казваш, че си паднала?

Съмнението не го напускаше. Нима Никс смяташе, че тя е убила Гилаелит?

— Да, там. — Тя посочи.

Никс огледа следите със същото внимание. Подозрението му я наскърби.

Той разпрати слугите да претърсят склона на кратера на стотина крачки от ръба. Всяка диря и всяко разместено камъче бяха прегледани. Това отне по-голямата част от утрото. Прибраха Гилаелитовия кристален жезъл, който не изглеждаше повреден. Накрая те се върнаха при Тиан, останала на терасата под лозите.

— Наистина е така, както каза — рече Никс. — Следите са категорични. Отвлечен е от лиринкси.

— Но защо?

— Не зная.

Никс седеше на масата, загледан в пергамента си. Широките му пръсти бяха оцапани с мастило. Изглеждаше объркан. Останалите слуги стояха край вратата, също тъй смутени и уплашени. Тиан ясно можеше да види мислите им.

Без Гилаелит те нямаха нищо. До този момент не им се бе налагало да се изправят пред проблем, свързан с отсъствието му — някои семейства му бяха служили поколения наред. Сега него го нямаше и Нириандиол оставаше незащитен.

Донесеният кристален жезъл лежеше положен на масата. Той представляваше удължена призма, полупрозрачна и тежка, завършваща в единия край с лъскава метална дръжка и розетка от лимонит в другия. В обучението си Тиан още не бе достигнала до тези устройства; но тя пак разбираше, че в правилните ръце това би могло да бъде опасно оръжие.

Тя го прибра у себе си.

— Какво ще правим сега, Никс?

— Аз не мога да направя нищо! — оплака се той, кършещ пухкави ръце. — Лиринксите може да са го пренесли през половината континент.

 

 

Тиан все още стоеше на терасата, вцепенено загледана в диплещите се през лозите мъгли, когато дочу развълнувани гласове откъм предната врата.

— Господарят е изгубен — каза непозната за нея слугиня. — Никога вече няма да го видим отново. Да отнесем онова, което можем да отнесем, и да се махаме.

— Може да се върне. — Гласът на Никс заглуши останалите. — Трябва да поддържаме Нириандиол за…

— Стар глупак! — презрително изсъска Гъртис. — Свършено е. След няколко дни мястото ще бъде оплячкосано. Изгубихме всичко.

— Не можем да предадем господаря.

— Не можем да отбраняваме мястото нито срещу лиринксите, нито срещу когото и да било. Хайде! — кресна Гъртис.

— Спрете! — с треперещ глас каза Никс. — Пуснете ме! Не ме докосвайте!

Тиан знаеше, че това ще се случи. Тя грабна манерката си и насочи тетрапода си настрани, към пътеката, без да откъсва очи от вратата. Същевременно диреше мощен участък от полето — колкото е възможно по-силен.

— Ето я! — Трътлестата Али размахваше кухненски сатър над главата си.

— Не я убивайте — кресна Гъртис. — Тя струва десет хиляди златнички. Блъснете металния рак и го строшете.

Тя изтича да заобиколи терасата и зае позиция, сграбчила двуостра брадва. Тиан спря. Слугите се приближаваха, а Флей също притичваше, за да се присъедини към съпругата си, която й беше отрязала пътя. Занаятчията беше в капан.

Но Флей сграбчи Гъртис за ръката и силно я дръпна, правейки настойчив жест към Тиан да бяга. Тетраподът се стрелна покрай вкопчилите се съпрузи точно когато Гъртис стоварваше плоската част на брадвата върху главата на Флей. Последният рухна и бе стъпкан от дузина жени, награбили импровизирани оръжия.

Къде ли бяха пазачите? Вероятно вече оплячкосваха имението. Тя се надяваше да е така. Вложи още енергия в контролера и избяга в мъглата. Насочваше краката на тетрапода изцяло по инстинкт.

Тиан се обърна и погледна назад. Всеки що-годе умел арбалетчик отдавна щеше да я е прострелял, но в случая тя си имаше работа с домашна прислуга. А може би искаха да я заловят жива заради наградата? Хвърлена тояга просвистя над главата й. Последва градушка от камъни. Един профуча досами рамото, друг удари корсета й с такава сила, че той се пропука. По гърба й се разля болка.

Осъзнавайки, че все още носи у себе си кристалния жезъл, Тиан пипнешком го извади. Сега оставаше да разгадае начина на употреба. Тя си припомни урока, споменаващ употребата на кристали като оръжия — уви, само теория. Не бе разполагала с време да практикува.

Насочи кристала към земята, докосна издадена метална ивица. От лимонитовата розетка изригна жълт лъч, който Тиан обърна към краката на преследвачите си. Избухнаха скали, разхвърляли чакъл. Слугите се хвърлиха встрани.

Занаятчията впрегна придобития в насочването на тетрапода опит и препусна напред. Озовала се сред още по-гъста мъгла, Тиан се осмели да погледне през рамо. Тълпата вече не се виждаше, но звуците от преследване не бяха изчезнали. Ако продължеше предпазливо, може би щеше да успее да се измъкне. Гумените крака почти не вдигаха шум.

Преследваха я около час, след което всичко утихна. Или тетраподът, необезпокояван от умора, беше набрал преднина, или те се бяха отказали. Последното не изглеждаше много вероятно — в настоящата ситуация нямаха нищо за губене, а от залавянето на Тиан щяха да спечелят много.

Тя продължи. Впоследствие мъглата стана по-рядка, предоставяйки видимост на разстояние половин левга. Ръбът на кратера бе пуст. Същото се отнасяше и за склоновете. Вероятно слугите се бяха върнали във вилата, за да я чакат там. Знаеха, че няма къде да иде.

Пустият планински склон не беше място, подходящо за нощувка. Тук ловуваха всякакви хищници, сред които и едри диви котки. Тиан предпазливо се спусна и подири укритие в една от лавните тръби, прорязващи планината. От това място можеше да вижда кратера. Все така не се виждаха преследвачи.

Манерката й вече бе празна, а наоколо нямаше вода. Надолу склонът ставаше прекалено стръмен за тетрапода. Не й оставаше избор. Стиснала жезъла, Тиан се заизкачва обратно. Тъмните очертания на Нириандиол закриваха част от хоризонта. Никъде не се виждаше светлина, което беше странно.

Обратното пътуване й отне часове, изпълнени с бавно, предпазливо и подчертано от страх напредване. Най-сетне занаятчията се доближи достатъчно, за да различи с детайли покрива. Вилата все така оставаше тъмна. Несъмнено това беше капан.

Тогава тя усети миризмата на кръв. Може би беше убила някого с кристалния жезъл? Светлината на звездите беше прекалено слаба и затрудняваше виждането. Тиан поднови напредъка си. Бе спряна от неочакваното месно съпротивление, на което се натъкна един от краката на тетрапода. Машината бе настъпила нещо с очертанията на човек.

— Ехо? — прошепна тя.

Отговор не последва.

Тиан заобиколи трупа. Близо до павирания двор тя отново усети миризмата. Стиснала жезъла под малък ъгъл, занаятчията задейства лъча само за момент.

Гъртис лежеше на земята с прекършен врат, все още притискаща торба злато и сребърни прибори към гърдите си. Флей бе проснат наблизо, застинал със свити към нея пръсти — също както и приживе. Край предната врата се виждаше лиринкски труп с отсечена глава. Тялото му миришеше на асфалт.

Тиан се вслуша напрегнато, стараеща се да установи наличието и на други лиринкси. Но не чу нищо. Тя се промъкна вътре и безшумно пое по коридора.

— Кой е там? — сепна я дрезгав вик.

— Никс?

По-навътре в коридора се виждаха още тела. Занаятчията влезе в салона. Сенешалът се бе свил под едно бюро, треперещ.

Тя му помогна да излезе. От челото и лявото му бедро капеше кръв.

— Какво стана, Никс?

— Появи се лиринкс, който те търсеше. Успяхме да го убием, но не и преди той да повали неколцина от нас. Останалите награбиха плячката си и избягаха. Не мога да кажа, че ги виня.

Жената запали лампата до вратата.

— Ами ти?

— Аз съм верен на господаря си, но какво бих могъл да сторя? Зная, че никога повече няма да видя Гилаелит. Ще трябва да избягам и да си потърся нов живот. Нещо, което не е особено лесно на моите години.

Тиан добре разбираше как се чувства той — и нейната ситуация беше същата. Не й оставаше друго, освен да приключи с поправките и да поеме към… накъде? Боргистри се намираше най-близо. Трябваше да предаде таптера на скрутатор Кларм и самата тя да се предостави на милостта му. Качество, което не достигаше на Съвета дори и в най-благосклонните му мигове. Почти безнадеждно положение, само че Тиан не можеше да оцелее сама.

— Моля те, остани — каза тя. — Само докато поправя таптера. Той е почти готов.

— Не мога да остана.

— Умолявам те. Гилаелит би очаквал това от теб. Сама няма да мога да се справя.

Накрая Никс се съгласи, макар и неохотно, и Тиан пристъпи към работа.

Защо лиринксът се беше върнал за нея? Скоро щяха да дойдат и други, подтикнати от забавянето му. Продължаваше да я измъчва най-важният въпрос: какво бе научил Гилаелит за недъга й? По тази причина ли беше отишъл на онази тайна среща?

Ако само знаеше къде са го отнесли лиринксите…

 

 

Ден и нощ Тиан работеше над таптера. Четири дни по-късно всички поправки бяха готови, макар че все още й предстоеше да го изпита. А дори и конструктът да проработеше, все още съществуваше рискът със своеволията на амплимета.

Тя работеше зад навигационния ствол, когато лека битуминозна миризма й напомни за нещо. При отвличането на Гилаелит и край мъртвия лиринкс бе надушила асфалт. Занаятчията се изкачи до предната тераса и провери трупа. Огромните му крака бяха потъмнели от веществото. Тиан бързо насочи таптера обратно във вилата.

— Никс! Никс!

Откри го в кабинета на Гилаелит — прибираше пари в кожена торба.

— Никс — развълнувано възкликна тя. — Току-що ми хрумна нещо.

— Какво? — Възрастният мъж дори не повдигна глава.

Тиан му разказа за битума. Никс на свой ред отиде да погледне трупа.

— Сякаш с години е крачил сред асфалт — веществото се е просмукало в порите на кожата му.

— Откъде може да идва?

— Сещам се само за едно място: Снизорт.

— Снизорт?

— Намира се на юг от нас. Известно е със смолните си ями. В Талтид. — Той посочи на картата. — Ще прегледам книжата на господаря.

Малко по-късно той слезе при нея, носейки със себе си тефтер.

— Изглежда е закупувал битуминозни продукти от Снизорт и е нахвърлял известни бележки за мястото.

Тиан ги прочете, макар че те не й помогнаха особено. Гилаелит бе отбелязал предимно географските особености на Снизорт: суха земя без растителност, гъмжаща от източници на асфалт.

— Нищо не може да се направи — каза тя, преструвайки се на незаинтересована. — Най-добре да продължа с поправките. Ще останеш ли на пост?

— Не. Вече преизпълних дълга си. Не мога да остана нито миг повече.

— Само един час. Почти съм готова. Моля те.

— Така да бъде. Правя го заради господаря. Половин час.

 

 

Десет минути по-късно Никс притича, разтракал зъби като лешникотрошачка.

— Конструкти. Много конструкти.

В уплаха Тиан изтърва гаечния си ключ, на косъм пропуснала да строши крехък стъклен механизъм.

— Колко по-точно? — попита тя, докато се навеждаше.

— Поне петдесет.

— Къде са?

— Приближават подножието на планината.

Страхът стисна гърлото й.

— Колко време ще им е нужно, за да дойдат тук?

— Два часа, не повече.

Не беше достатъчно, тестовете не бяха приключени.

— Ще трябва да ги забавиш, Никс.

— Не мога да направя това. Ще измъчват семейството ми, ако опитам. Нямаш право да искаш това от мен.

— И какво ще правиш?

— Ще бягам с цялата бързина, на която съм способен.

— Къде?

— Разполагаме със скривалище. — Той се поколеба. — Проход, който отвежда до гората.

— Как да изведа таптера?

Трябваше да е задала този въпрос отдавна.

— Не можеш. Наложи се да свалим прозореца, когато го внасяхме. — Никс ставаше все по-нервен.

— Добре — каза тя. — Върви. Спасявай се. Благодаря ти за всичко, Никс.

Той бегло махна с ръка и се втурна по стълбите. Тиан залости вратата и бързо се отправи към таптера. Нямаше време да довършва корпуса, направо пристъпи към оставащите тестове. Ако конструктът не проработеше от първия опит, с нея беше свършено.

Все още провеждаше изпитания по времето, когато дочу воя на приближаващите се машини. Оставаха й само минути. Занаятчията прикрепи тетрапода към корпуса, намести се на стола в кабината, пристегна ремъка и сграбчи лоста. Сетне извика образа на полето и насочи енергията.

Нищо не се случи. Вторият опит на нервно отчаяние също не донесе успех. Може би беше забравила нещо? Да, хедронът все още бе инсталиран в тетрапода. Тиан трескаво се надигна, за да вземе кристала, а в този момент аахимите започнаха да разбиват предната врата на вилата.