Йън Ървайн
Тетрарх (22)

Двадесет и едно

Юлия се намираше в мината с Иризис — единствената й приятелка, след като скрутаторът я беше предал, а Ниш я бе изоставил. Впрочем дребната жена изпитваше подозрения и към нея. Някогашната близост между Иризис и Ниш надделяваше над факта, че в миналото Иризис се бе застъпвала за нея. Юлия ненавиждаше това минало с цялото си ревниво сърчице. Доставяше й голямо удоволствие да се противопоставя на Иризис всеки път, когато това беше възможно.

Миньорите Дандри и Пита също бяха с тях, за да се уверят за безопасността им. И освен това защото не обичаха външни хора да се щурат из галериите им. Ескортът приключваха двама войници, въоръжени с тежки арбалети. Тайното изнасяне на кристалите през лиринкски тунел бе сложило край на усещането, че мините са убежище от света. То бе ги превърнало в място, където всеки миг зад тях можеше да изникне враг.

В момента провеждаха проучване на седмо ниво, в секцията под жилата, открита от Джоейн. Зоната бе опасна, с множество забранени заради нестабилност места. От началото на тази мъчителна седмица Юлия не бе открила никакви кристали.

Моля те, открий нещо, Юлия, молеше се Иризис. Каквото и да е! Няма да понеса да съобщя на скрутатора за пореден провал. Снощи в очите му видях, че се страхува.

— Нищо не виждам. — Юлия бе застанала край стената, долепила ръце до камъка. През целия ден бе казвала това.

— Добре — уморено каза Иризис. Кога за последно си бе отспивала човешки? — Сега накъде, Дандри?

Жената повдигна карта, върху която бе нанесла всички посетени от Юлия места.

— Приключихме с това ниво. Остава ни единствено осмо, ако скрутаторът разрешава.

— Вече имам позволението му — каза Иризис.

— В писмена форма — намеси се Пита. — Достъпът до осмо ниво бе изрично забранен от предишния отговорник.

Той имаше предвид отговорник Ги-Хад, неин втори братовчед, погинал в онази ужасна битка край лиринкските иглута. Иризис никога нямаше да забрави смъртта му. Ги-Хад бе добър човек, макар да бе уредил тежко наказание за нея. Гърбът й щеше да носи белезите от камшика до смъртта й.

Тя му подаде копие от писмото. Пита добави подпис и го прибра в джоба си.

— Тогава да вървим — каза миньорът.

— Уморена — каза Юлия, чиито думи ставаха все по-оскъдни с напредване на изтощението й. — Не мога повече.

— Моля те, Юлия — настоя Иризис. — Само един час. Скрутаторът… — Тя млъкна, осъзнала грешката си.

— Изгубих модела — рече дребната жена, доволна от възможността да откаже. — Отивам вкъщи.

 

 

Иризис се върна във фабриката малко след здрач, но Ксервиш Флид вече се беше оттеглил. Късната поява не можеше да оправдае забавянето на доклада й, затова тя се отправи директно към стаята му. Както бе очаквала, вратата бе открехната. Иризис почука и я бутна широко.

Вътре бе топло. В ъгловата камина бе накладен огън. Скрутаторът стоеше край масата, този път облечен, заобиколен от карти и документи. В ръката си държеше линия и измерваше разстоянието между поредица червени точки върху картата, за да нанесе резултатите върху лист хартия.

При влизането й той остави перото. Необичайна постъпка.

— Не е нужно да ми казваш. Не сте открили нищо.

— Страхувам се, че сте прав, сър.

Флид се облегна назад в стола си и качи крака върху масата.

— Затвори вратата. Седни. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не мога да кажа, че обожавам настойката от ряпа.

— Не възнамерявах да ти предложа това. — От ъгъла на сандъка си той изтегли бутилка от зелено стъкло, грижливо повита, извади запушалката с помощта на малък сребърен инструмент и щедро наля в две чаши. — Това е истинско бренди, стогодишно.

Чашите също бяха истински, от кристал, каквито родителите на Иризис имаха у дома, но във фабриката не се срещаха. Тя обгърна пръсти между своята и внимателно подуши. Миризмата на алкохола блъсна ноздрите й.

— Какво празнувате, сър? — попита Иризис, когато очите й се успокоиха. Тя докосна чашата си до неговата и отпи съвсем лека глътка. Напитката бе великолепна, най-добрата, която бе опитвала досега.

— Пия бренди на погребения, не на сватби, Иризис. — Той изпразни половината си чаша. — Ти ме мислиш за вездесъщ, нали?

— Някога наистина беше така, сър.

— Аз също си имам началници, майсторе, и те са далеч по-жестоки от мен. Освен това има и друго — колкото по-високо се изкачваш, толкова по-дълъг е полетът при падение. Поне по-високо не мога да се изкатеря, за което се радвам. Но ти никому не казвай.

— Получили сте мъмрене от скрутаторите?

— Може да се каже, макар че онези от Съвета не биха се изразили толкова открито. В крайна сметка писмото им започва така: Бъди уверен, Ксервиш, че ние не изразяваме неудоволствие. Разбира се, това означава, че те са изключително недоволни. Бесни! — Той се засмя, което Иризис намери за странно.

— Какво ще стане с вас? С нас?

— Притесняваш се, че когато кулата рухне, отломките й ще смачкат мравките? Предполагам, че действително ще стане така, ако рухне. Но аз съм борец, Иризис, и още далеч не съм сразен. В Съвета имам не само врагове, но и приятели.

Донякъде успокоена, жената се облегна назад и отпи нова глътка от великолепното бренди. Тъй като пиеше рядко, вече бе започнала да усеща приятно замъгляване.

— Не се чувствай прекалено уверена — продължи скрутаторът. — Още един провал — и с мен може да е свършено. Войната се развива изключително зле.

— Вие нямате вина за това!

— Бързо бих си приписал заслугите, ако положението беше обратно. И освен това мога да бъда винен за аахимската инвазия, както я наричаме. Без Тиан подобно нещо не би се случило.

— Но вие дори не сте били там, когато се е случило. Ако някой трябва да бъде обвиняван, то това съм аз.

— Не ми напомняй! — изръмжа Флид, изпразни чашата си и я напълни отново, допълвайки и нейната. — Ейнунар е моя провинция. От мен се очаква да зная всичко, което се случва там, и да го контролирам.

— Колко зле отива войната?

— Изключително зле!

— Хората казват това от много отдавна.

— Защото от много отдавна тя се развива зле, но сега развитието е по-лошо от всякога. Години наред губим територия, без да компенсираме с напредък. След дванадесет месеца всичко може да е свършило и всички да се озовем в кошари.

— Наистина ли е толкова безнадеждно? — Иризис отпи по-смело.

— Не. Работим над множество… тайни оръжия. Ако едно или две от тях отбележат успех, ходът на войната може да бъде обърнат.

— Какви тайни оръжия?

— Ако ти кажа, няма да бъдат тайни. Мисли за промените, които кланкерите внесоха в статуквото. Бихме могли да използваме контролерите, за да захранваме десетки механизми — прожектори, оръжия, помпи, лодки. И трябва, защото вече не разполагаме с работната ръка, която ни е необходима.

Тази мисъл трябваше да е успокояваща, но далеч не беше.

— Вече в достатъчно голяма степен разчитаме на Тайното изкуство — каза Иризис. — И започваме да виждаме изцедени възлови точки. Ако аз бях част от Съвета, тези неща биха ме разтревожили.

— За щастие никога няма да бъдеш — отвърна Ксервиш Флид, — така че остави тези тревоги на нас.

— Но лиринксите също имат свои собствени проекти, като плътоформирането. Какво ще правим, ако те успеят в разработките си?

— Ще се нуждаем от наши нововъведения, с които да ги лишим от това предимство. — Скрутаторът извърна поглед. Не искаше да говори за това.

Иризис бе споходена от внезапна мисъл.

— Следовател Фин-Мах не изучаваше ли плътоформирането им? Не съм я виждала от месеци.

Фин-Мах, следовател на Тикси, отговаряше пряко пред перквизитора — и индиректно пред Флид.

— Да. И все още го изучава.

— Къде е тя?

— В момента отсъства по възложение на Съвета. Не задавай такива въпроси.

— Ами аахимите и единадесетте им хиляди конструкта? Те с нас ли са, или против нас?

— Не знаем. Трудно е да се определят като плодотворни опитите да бъде установен контакт с тях.

— А вие какво мислите?

— Бих казал, че те са прекалено ожесточени, за да преговарят. Огорчени от факта, че хароните са ги държали роби на собствения им свят. Двойно по-огорчени, че след нарушаването на Забраната техният свят е станал необитаем. Чувам, че те винят нас, което е повод за тревога. Не разполагаме с нищо, което да изправим срещу конструктите им, може би същото важи и за лиринксите. Дългата война ни е отслабила. Докато аахимите са силни. Тяхното решение ще реши съдбата на Сантенар.

— В такъв случай колко точно е важна нашата работа? Наистина?

— От изключителна важност е да открием какво се е случило с възловата точка.

— Тогава защо не се заехме директно с този проблем?

— Защото без кристали цялата тази фабрика става безполезна. Биха пострадали и заводите, които снабдяваме с готови контролери. Ако това стане, главата ми ще увисне над портата и ще ме замени друг скрутатор. А ти ще изхвърчиш до най-много седмица. Ти си белязана, Иризис.

— Кой би бил новият скрутатор?

— Не мога да обсъждам тези неща. Но мога да ти кажа едно — прибързах да отписвам бащата на Ниш. Перквизитор Джал-Ниш Хлар се е възстановил от нараняванията си. До края на живота си той ще бъде противна за сетивата гледка, винаги ще го измъчва болка, но тези неща само са усилили амбицията му. Той все още иска да бъде скрутатор, а има само един начин да се озове на тази позиция. Само през осакатения ми труп.

Иризис обви ръце около себе си и потръпна. Споменаването на перквизитор Хлар я бе накарало да се почувства затворена жива в ковчег, до който се опитва да се докопа звяр.

— Някога били ли сте приятели?

— Не. Бях негов наставник за известно време, но това бе преустановено по взаимно съгласие. Джал-Ниш е прекалено амбициозен, а на амбициозните хора не може да се има доверие. Те винаги мислят първо за собствения си интерес.

— Казано от човек, който е бил скрутатор в продължение на тридесет години!

— Направиха ме скрутатор, защото бях по-добър в работата си от всички останали. Никога не съм искал да бъда част от Съвета, но когато се озовах там, трябваше да се вкопча, защото знаех какво става, когато разтвориш пръсти. И все още мисля, че мога да изпълнявам задълженията по-добре от когото и да било, въпреки последните няколко месеца. Тук е горещо — изсумтя той. — Нещо против да си сваля ризата?

— Виждала съм гърдите ви — леко се засмя Иризис. — Не се опасявам, че ще изгубя контрол.

Торсът на скрутатора бе жилест и покрит с белези. Създаваше впечатлението, че месото е било изтръгнато изпод кожата.

— Винаги съм се чудила за вас — каза тя. Флид беше грозен, но не отблъскващ. Когато бъдеше опознат, забележителната му личност изместваше вида му.

— Не си само ти.

— Кой ви е причинил такива ужасни неща?

Скрутаторът изпразни чашата си, но не отговори.

Иризис повдигна бутилката.

— Още?

— Не, благодаря ти. Предстои ми работа, за която ще ми е необходим трезва мисъл. Съветът на скрутаторите ми го причини. Или поне оттам дойде нареждането.

— Нима те измъчват членовете си? — попита отвратената жена.

— Тогава още не бях скрутатор, а перквизитор. Млад и красив, който напредваше бързо. Това ме бе направило прекалено самоуверен, прекалено любопитен. А както знаеш, скрутаторите разполагат с най-добрата шпионска мрежа. Обичат да се хвалят, че знаят всичко, макар в действителност това да е невъзможно.

— Аз проявих непредпазливостта да размишлявам над нещо, което всички останали бяха пропуснали. И да видя нещо, което никой друг не бе съзрял. Видях последователност, която не трябваше да виждам.

— За какво говорите?

Флид доближи длан до гърдите си:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Иризис не искаше. Тя отпи от чашата си. Скрутаторът посегна към бутилката, поколеба се, сетне в крайна сметка си наля. Двамата замълчаха, заслушани в пукота на пламъците.

— Ставаше дума за нашия ръководител — каза леко завалено Флид.

— Съветът на скрутаторите?

— Не, истинският господар. Нуминаторът.

— Никога не съм чувала за него.

— Никой не знае кой е нуминаторът, но можеш да бъдеш сигурна, че зад Съвета се крие сила, която преследва собствени цели. Възможно е тя да не се интересува от развоя на войната. Възможно е тя да е манипулирала всичко от сформирането на Съвета насам.

— Нуминаторът — замислено повтори тя.

— Никога не споменавай това име! Забрави, че си го чула. Това е готова смъртна присъда. Изглежда съм изпил повече, отколкото възнамерявах.

Внезапно той изглеждаше крехък и уязвим, което й се стори неочаквано мило.

— Аз също пих повече, отколкото трябваше — отвърна Иризис и се приближи до него, за да плъзне пръст по белезите на гърдите му. — Сигурно много сте страдали.

— Така беше. И бих предпочел да не ми се напомня. Освен това ти също си усетила камшика.

— И нося белезите да го докажа, макар да не приличат на вашите.

— Съмнявам се.

— Бихте ли искали да ги видите?

— Всъщност, да.

Тя разкопча ризата си, свали я и я постави върху облегалката на стола. Иризис имаше великолепна гръд. Но и тялото й не отстъпваше.

Очите на скрутатора пробягаха по нея, сетне още веднъж. Накрая с дрезгав глас той каза:

— Не виждам белези.

Иризис се обърна. Гладката кожа на гърба бе прорязана от белези, които дори и след половин година лилавееха. Флид внимателно допря грубата си длан до нея, при което Иризис потръпна.

— Видях достатъчно — каза той.

— Наистина ли?

— От гърба ти.

Иризис отново се обърна с лице към него.

— Би ли искала да видиш и останалите ми белези?

— Зависи.

Той повдигна огромна вежда.

— От какво?

— Дали всяка част от вас прилича на гърдите ви.

Флид свали панталоните си.

Иризис го погледна замислено:

— Аз ли съм работата, за която искахте трезва мисъл?

— Да.

— Вие не сте особено красив, скрутаторе, нито особено млад. Какво ви кара да мислите, че бих проявила интерес?

— Казах ти. Ние, скрутаторите, сме особено горди от факта, че знаем всичко.