Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на ехото (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tetrarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-42-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628

 

 

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-43-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седем

Тиан летя през цялата нощ и през последвалия ден, стараеща се да се прикрива сред облаците. Продължаваше да се опасява, че амплиметът ще промени курса или ще прекрати достъпа на енергия, само че повече проблеми с него не възникнаха. Еуфорията от бягството й отдавна бе изчезнала, заменена от нетърпима тревога — как щеше да намери Гилаелит, когато пристигнеше? Към това притеснение се прибавяше и виновната й съвест: отново бе поставила себе си преди дълга.

Беше почти привечер, когато достигна Снизорт. От тази височина цялата територия, разположена насред Талтид, приличаше на лунна повърхност със смолните си ями. Върху земята и из въздуха Тиан можеше да види движение — лиринкси. Изглежда Снизорт се намираше под контрола на врага. Никс не й бе казал това. Занаятчията можеше да види, че стени обгръщат около квадратна левга земя, но никъде върху тази площ не се виждаха постройки. Преди смрачаване тя не се осмеляваше да се спусне по-ниско.

Талтид се оказа хълмиста земя, чиито солени почви допускаха единствено оскъдна трева, ниски храсталаци и шипеста растителност. Личеше, че някога сред тези дюни се е виела река, виждаха се и белезите от някогашни обработваеми земи. Но сега цялата земя бе пустош. Обитателите или я бяха напуснали, или бяха погинали, изядени. Върху много от хълмовете се виждаха достатъчно големи канари, които можеха да послужат като скривалище, стига занаятчията да успееше да се спусне незабелязана до някоя от тях. Земята около Снизорт бе обсипана с петна на просмукване, които веднага се забелязваха на фона на всеобщата сухота и оскъдна сиво-синя растителност.

Младата жена се постара да сравни гледката под себе си с прочетеното в бележките от дома на Гилаелит. Трябваше да знае срещу какво се изправя, а й оставаха само минути дневна светлина.

В зоната на просмукванията почвата и пясъчникът под нея бяха изпълнени с асфалта, избликващ от огромни подземни находища. С течение на времето черната, зловонна гъстота се бе разпръсквала и втвърдявала, макар и не в такава степен, че да не може да бъде разсечена с лопата — а през студените месеци с помощта на чук и длето. Снизорт бе представлявал източник на асфалт в продължение на осем хилядолетия — до появата на лиринксите. За този период в земята бяха зейнали редица ями, най-дълбоката от които надвишаваше деветдесет дължини. Една такава яма се простираше точно под нея. Дори и от тази височина битуминозната воня дразнеше обонянието на Тиан.

В центъра на тази яма, разположена в стените на Снизорт, занаятчията можа да различи огромна бляскава чернота — Голямата сълзевина. Повърхността й бе покрита с прах и излъчваше заплаха с вискозитета си. Стелеха се лениви изпарения. На вид изглеждаше студена, но Тиан знаеше, че асфалтът е достатъчно топъл, за да тече.

По-дребни сълзящи цепнатини, ями и блата обгръщаха Голямата сълзевина в рамките на левга. В тъмното те щяха да представляват значително препятствие за Тиан. Топлият асфалт се простираше на разстояние още няколко левги, за да превърне земята в безплодна пуста. Стичаше се и по склоновете, макар и с ленив напредък. През зимата не помръдваше, но и не се отдръпваше — веднъж достигнал определена позиция, оставаше там, увеличавайки единствено крехкостта си. Поне докато изобретателните човеци не протегнеха ръце към него. Най-достъпните източници бяха отдавна изчерпани.

А много други оставаха недостъпни. По-големите източници оформяха езера, от чиито брегове можеше да бъде черпен материал. Тяхното ниво никога не се променяше, защото изпод земята продължаваха да извират нови запаси. Жадни животни, понякога и непослушни деца, се случваше да поемат сред повърхността им. Телата им никога не биваха открити. Те бавно потъваха в гъстата течност, за да бъдат запазени завинаги…

 

 

Тиан се отърси от мислите си и пристъпи към належащата задача — да си намери скривалище за през нощта. До този момент не бе обмисляла тази част от плана си, за което свидетелстваше пристигането й — ако бе отделила известно време за подготовка, не би се осмелила да дойде направо тук. Какво можеше да направи една невъоръжена саката жена срещу крепост, пълна с лиринкси?

Веднага след залез тя насочи таптера към група канари, увенчаващи хребета на хълм на около левга от стените на Снизорт. Измежду камъните стърчаха дървета: кичури върху оплешивяващо теме. Приземяването сред сумрака се оказа трудна задача. Тиан се изпоти, докато спусне машината.

Тя разположи конструкта под дърветата и скалите, така че да не може да бъде видян от небето. Сетне извади бипирамидата, диамантите, свързващите ги проводници и собствения си хедрон. Всичко това Тиан уви внимателно и прибра в торбицата на гърдите си. С мъка се прекачи в тетрапода и инсталира кристал. Тук полето бе странно, но предоставяше използваема енергия — това бе всичко, което имаше значение. Накрая тя покри таптера с клони — сега само изключително усърдно дирене можеше да го открие. Лунният сърп, издигнал се на запад, предоставяше бледа светлина.

Сега какво? Как щеше да открие Гилаелит сред това гнездо? Трябваше да опита, макар че бе чувала ужасни слухове за случващото се с онези, които бъдат заловени да шпионират лиринксите. Ако бъдеше заловена, те щяха да я разкъсат. А поемеше ли към Снизорт, несъмнено щеше да бъде заловена. Това бе същинска лудост.

Но подобна орис бе за предпочитане пред настоящия й живот — да бъде пленница на полунеизползваемо тяло, без надежда да се възстанови. Тиан бе готова да поеме всякакъв риск, за да си върне отново краката. А ако лиринксите я откриеха, поне с мъките й щеше да бъде свършено.

Тя се стараеше да се утеши с тази мисъл, ала се затрудняваше да добие покой от нея.

Занаятчията започна да се промъква — доколкото това бе възможно с тетрапода. Пътят надолу по склона би представлявал трудност дори и през деня, защото хълмът бе покрит със слой пясъчник, приключващ в отвесен склон. Невъзможно беше да преодолее подобно препятствие. Но след няколко оглеждания младата жена откри пукнатина, през която успя да се спусне.

Докато гумените крака на тетрапода потъваха във влажната земя на подножието, Тиан бе споходена от мисълта за евентуалното изкачване — и дали изобщо то щеше да бъде възможно. В крайна сметка предпочете да остави тези тревоги за завръщането си. Ако изобщо се върнеше.

Тук сред неравната земя криволичеше пътека и Тиан пое по нея. В равното малко по-натам тя се сблъска с тумбеста фигура, разположила се сред поляна. Фигурата се оказа статуя, макар и противна: издут корем, сплескана до невъзможност глава и лице, покрито с белези от шарка. Най-отблъскващ бе втренченият поглед.

Занаятчията потръпна и остави статуята зад себе си. Създателите на тази грозота отдавна бяха изчезнали.

Пътеката се срещаше с друга, животинска, несъмнено използвана и от ловуващи лиринкси. Стената на Снизорт се намираше на час път, сред бодливи храсти и оскъдни дървета. Тиан имаше усещането, че някой я наблюдава и изчаква. Нервният й оглед не показа нищо, само някакво дребно създание се стрелна сред храстите далеч зад нея.

Напредъкът й я отведе сред разчистена земя. Сега стената се намираше на един арбалетен изстрел пред нея. Изглеждаше четири дължини висока и предостатъчно дебела, а върхът й бе допълнително защитен от бодливи храсти. Успоредно с основата се простираше пътека, очевидно обхождана от часовоите. Неочакваното лошо предчувствие, проболо Тиан, едва не я накара да се обърне и побегне. Що за глупост я бе довела тук?

Сянка се размърда сред по-гъстия мрак в основата на стената. Това беше. Всеки момент щеше да бъде открита. Тиан застина. Създанието се обърна, изглежда загледано в нейната посока. Дори й се стори, че вижда отблясъка на очите му.

Занаятчията стисна кристалния жезъл, макар да осъзнаваше, че това е безполезно. Гилаелит не я бе научил как да го презарежда от полето. Нов блясък, сетне сянката се отдалечи. Тиан се отдръпна назад към храсталаците. Лиринкското обоняние не беше чак толкова остро, но от такова разстояние пак бе възможно да бъде надушена.

Тиан остана неподвижна дълго време, оглеждаща се напрегнато, ала не долови други признаци на живот. Близо до полунощ, доколкото можа да прецени по луната, младата жена се обърна назад. Промяната в позицията й скоро остави нощното светило под стената. Занаятчията се наруга мислено, задето не бе преценила това затруднение.

Използвайки звездите като ориентир, тя пое на изток, като цяло опипом, и откри някаква пътека. Скоро отново се озова близо до стената. Продължила по ръба на разчистената зона, младата жена се натъкна на широк път. От дясната й страна залязващата луна се процеждаше през зарешетената порта на Снизорт. С нарастващо опасение Тиан продължи и се сблъска с едра фигура, застанала мълчаливо в мрака. Силуетът се раздвижи, под лунната светлина блеснаха зъби и очи. Същото сияние подчерта липсата на криле.

— Знаех си, че един ден ще донесеш кристала си обратно, Тиан — каза Рил.

Тя веднага насочи тетрапода встрани, но лиринксът реагира още по-бързо, препъвайки един от механичните крака. Тетраподът полетя към земята. С болезнено ударена глава, Тиан остана да лежи неподвижно. Знаеше, че нищо не може да стори.

— Защо си в тази машина? — попита той, докато приклякваше до нея.

— Гръбнакът ми пострада. Останах саката за цял живот.

Гребенът на Рил засия в розово, докато той изправяше тетрапода.

— Съчувствам ти.

Ноктестата му ръка стисна китката й. Рил доближи едрата си глава към нея.

— Какво ще правиш с мен? — дрезгаво попита тя.

Още не зная.

— Гилаелит тук ли е?

— Онзи, заради когото ти бе прекосила света, за да се чифтосате?

Той все още успяваше да я накара да изпитва срам.

— Не, не беше той.

Рил изглеждаше изключително озадачен.

— Другият мъж не е поискал да се чифтоса с теб?

Логика или налучкване?

— Той ме предаде — с горчилка каза Тиан.

— Съжалявам.

Тя знаеше, че лиринксът казва истината. Рил не лъжеше, макар, когато ситуацията го налагаше, да не се свенеше да изразява подвеждащи твърдения.

— Гилаелит? — повтори тя.

— Да, тетрархът е тук.

— Тетрархът?

— Не го ли наричате така?

— Аз го наричам Гилаелит. Той добре ли е?

— С него се отнасяме добре, макар той да не го оценява подобаващо. Няма да опиташ да избягаш, нали?

— Прекосих голямо разстояние, за да го намеря.

— Същото си сторила и за половия си партньор, а той те е предал. Лоялността ти е по-силна от разсъдъка ти.

Това определено беше истина, макар да не й беше приятно да го чуе.

Рил премина отвъд портите, които бяха охранявани от десетки лиринкси. Създанията носеха някакви оръжия, само че в мрака Тиан не можа да види подробности. Отвъд арковидния тунел започваше по-осветена част — тук стояха огромни пламтящи купи, прикрепени към каменни пиедестали. Над огъня се виеха тежки изпарения. Въздухът бе пропит с тежка миризма.

— Оттук — каза Рил.

Тиан го последва по пътека от утъпкани храсти. Асфалтът блестеше заплашително под премигващата светлина.

— Какво правите тук, Рил? Все още ли плътоформирате?

— Не съм в правото си да ти казвам подобни неща, Тиан.

— Успяхте ли да заловите нилатла?

— Не. Той изчезна.

— Той уби добри хора. Бях се запознала с тях отскоро, но вече се бяхме сприятелили.

— Искрено съжалявам, че създадох този звяр.

Рил изглеждаше по-смирен от преди. Дори сплашен.

— Лиет те умоляваше да го убиеш.

— Трябваше да се вслушам. Отговорен съм за много неща.

Вървяха мълчаливо, докато не достигнаха ръба на пропаст. Поне това бе първото впечатление на Тиан, поправено от спускането им по лепкавите стъпала. Сега тя разбра, че това е една от ямите, вдълбани в пропития с асфалт пясъчник. Под чезнещата лунна светлина й се струваше, че се спуска към езеро от мастило.

— Не мога да се спусна по тези стълби — каза тя.

Рил я повдигна с все тетрапода. Занаятчията прибра краката, за да не се закачат в нещо. Стъпалата се спускаха далеч надолу, само че тя не можеше да ги види в мрака. От битумната воня започваше да й се повдига.

— Как оцелявате тук? — попита тя. — Аз бих умряла.

— Ще видиш.

Лиринксът се обърна наляво, приведе се и пристъпи в тунел, разсякъл тъмния пясъчник. Вървяха дълго, съпровождани от лепкавите му стъпки, и след прекосяването на редица врати просмукващата се миризма намаля. Най-сетне подминаха метална порта, където Тиан усети прилив на свеж въздух, сетне започнаха да се изкачват нагоре. Тукашната скала също бе пясъчник, но оранжев, освен това достатъчно мек, за да бъде отстраняван без усилие. На равни интервали върху стената висяха фенери.

— Да, там рискът от пожар е прекалено голям — каза Рил, разчел мислите й.

От двете им страни личаха отворени помещения, чието разположение съответстваше на представата й за вътрешността на мравуняк. Много от тях съдържаха малки лиринкси — те си играеха, точно като човешки деца. Накрая Рил я въведе в голяма овална зала, изсечена на ръка.

Помещението бе изпълнено с лиринкси, приведени над различни планове, приседнали или просто стоящи прави. Тиан не видя познати сред тях. Тук имаше и човеци, бледни клетници, забравили как изглежда слънцето. Не носеха окови, но всички те бяха обединени от апатичния вид на роби. Повечето от тях бяха млади, най-много на средна възраст. В един от краищата на залата занаятчията зърна едра, чернокожа жена с изпилени зъби и къдрава коса — родом от Крандор. Тя стоеше край голяма плоча и чертаеше символи. Трима полузрели лиринкса се опитваха да ги прекопират върху по-малки дъски.

— Учим най-будните си деца на езиците ви — каза Рил, забелязвайки интереса й, след което й направи знак да не се задържа.

Спряха за момент край мъж, който говореше бавно и отчетливо. Група млади лиринкси се опитваха да повтарят думите му. Човекът размаха ръце и Тиан можа да види, че лявата му китка липсва.

— Моят наставник — каза Рил. — Той ни е служил през целия ми живот. Най-добрият учител, когото познавам. С него сме почти приятели. — Той помаха с ръка, а мъжът повдигна осакатения си крайник в отговор.

Под внимателния поглед на зеленогребенеста женска, стояща на пост, Тиан бе отведена в друга зала, също гъмжаща от лиринкси. Рил нададе пронизително подсвирване, в отговор на което всички те се обърнаха едновременно. Безкрилият се впусна в дълги обяснения, от които Тиан разпозна единствено името си. Присъстващите се бяха вторачили в нея, по кожите им проблясваха багри. Занаятчията не бе в състояние да разбере точния смисъл на цветовете, но можеше да се досети, че те изразяват вълнение. Едра женска прегърна Рил, сетне останалите един след друг го докоснаха по рамото.

Тиан настръхна. Бе изпълнена от неустоимо желание да избяга. Да побегне с цялата бързина, на която краката й…

Рил се поклони на останалите и отведе жената навън.

— Какво правиш тук, Рил? Снизорт се намира на голямо разстояние от Калисин.

— Разстоянията не представляват проблем за нас. Освен това Снизорт е моят дом. Тук живях, преди да възмъжея. Понастоящем Снизорт е най-важният ни град в Лауралин.

— Само допреди два дни не бях чувала за него. Тук ли си се научил да говориш на нашия език?

— Да, още от малък. Както казах, някои пленници са тук още отпреди раждането ми.

— Кога си роден, Рил?

Той посочи годината.

— Но това означава, че си само на четиринадесет?

— Така е.

— Мислех, че си възрастен.

Кожата по ръцете и краката му придоби бледожълт оттенък.

— Ние узряваме, когато достигнем десет години. Повечето лиринкси на моята възраст отдавна са се чифтосали. Поне онези, които са цялостни и имат криле. За разлика от мен.

Малко преди Тиан да избяга от Калисин бе изглеждало, че Лиет и Рил може да се съберат, въпреки несъвършенствата им.

— Лиет също ли е тук?

— Тя пристигна преди два дни.

— Двамата вече двойка ли сте?

Челото му се сбърчи.

— Питаш дали ме е приела за свой полов партньор?

— Да.

— Не. Имаше затруднения.

— За последно бях останала с впечатлението, че вие двамата… че между вас има близост.

Цветни ивици започнаха да се разтичат по лицето му.

— Мъдрата майка оттегли разрешението си и ме изпрати у дома в немилост.

— Сигурно е било неприятно.

— Аз съм глупак — остро каза Рил. — Безкрил урод. Трябва да понеса наказанието си.

Той не каза нищо повече.

Пътят им отново ги отведе надолу. Тук беше по-топло.

— Бих ли могла да видя Гилаелит? — отчаяно попита Тиан.

— Не. Пристигнахме.

Рил отвори обла дървена врата и бутна Тиан вътре. Помогна й да излезе от тетрапода и я настани на пейка, простираща се по дължината на извитата стена. Постави раницата й до нея, нарами машината и понечи да си иде.

— И още нещо.

— Да?

— Дай ми кристала.

Тиан нямаше избор. Тя развърза торбицата, извади амплимета и го остави в протегнатата ръка. За какво ли щяха да го използват лиринксите този път? Дали щяха да видят промяната му?

— Благодаря ти.

Вратата бе затръшната и залостена.

Младата жена постави краката си върху пейката и затвори очи. Опитът й бе протекъл напразно и за втори път се бе озовала в ръцете на лиринксите. Това беше най-глупавото нещо, което бе правила. Рил беше прав за лошата й преценка. Защо, защо бе дошла?

 

 

Минаха няколко часа, преди Рил да отнесе Тиан на друго място, на голямо разстояние сред виещи се тунели, от което тя окончателно изгуби ориентация, макар да се стараеше да запомни последователността от завои. Все още таеше слаба надежда, че един ден ще й се отвори възможност да избяга.

Помещението, в което лиринксът я отведе, бе мрачно, влажно, дълго и широко, изпълнено със земна миризма. Из него се стелеха ивици мъгла, сред които привикналият поглед на Тиан скоро различи редици предмети. Те извикваха в съзнанието й асоциации с механичните приспособления в завода, само че тези изглеждаха естествено отгледани от съчетанието на кора, клони, листа, кости, черупки и рогово вещество. Всички се отличаваха по големина, цвят и форма.

По гърба й полазиха тръпки.

— Какви са тези неща?

Рил я понесе по продължение на една редица, до предпоследното съоръжение — висок до брадичката й куб, изграден от напомняща дърво кожа, покрита с неравности. По страните му се простираха последователности, напомнящи листни жилки и гъбни ламели. Слаб лютив аромат прикриваше друг, по-неприятен.

— Седни. — Рил я остави на пода и се приведе над куба.

Тиан се опита да проследи действията му. Изглежда безкрилият бе свалил някакъв капак и проверяваше съдържанието на куба. Разнесе се заплашително бълбукане.

От тъмно отверстие в другия край на помещението се разнесе съскане. Облак мъгла се понесе към куба.

Рил се изправи над нея.

— Бъди така добра да се съблечеш.

— Какво? — викна тя. Сърцето й бе ускорило туптенето си.

— Свали си дрехите. Тук няма да са ти нужни.

— Защо? — изпищя Тиан. — Какво ще правите с мен?

— Аз няма да ти направя нищо.

Погледът й отчаяно се стрелваше в различни посоки. Струваше й се, че тлъсти стоножки пъплят по кожата й.

— Не! — изхриптя занаятчията. — Вие сте чудовища. Няма да ви помагам отново.

— Ако не се съблечеш, Тиан, аз ще го сторя. Убеден съм, че не би искала това. Известно ми е колко си… срамежлива.

Тя поклати глава.

Рил въздъхна:

— Амплиметът е у мен, Тиан. Мога да те принудя.

— В Тиртракс преодолях абстиненцията. Кристалът вече не е от значение за мен.

— Ще видим. Какво правеше там?

— Отворих двер между Сантенар и Аахан, за да могат аахимите да преминат с конструктите си. Те са тук, за да воюват срещу вас.

Безкрилият се навъси.

— Разполагаме и с по-опитни разпитващи от мен, Тиан. Те ще изтръгнат истината от теб.

Той не й вярваше. Това беше добре.

— Дрехите! И по-живо!

— Не!

Тя упорито скръсти ръце.

Рил изрева. Дребен лиринкс се приближи към тях. Тиан веднага разпозна прозрачната кожа и великолепните, безцветни криле. Лиет, която още от самото начало бе изпитвала антипатия към нея.

— Съблечи я, моля те — каза Рил.

Женската, разпознавайки Тиан, избухна в смях.

— Какво й е?

— Наранила си е гръбнака.

Усмивката изчезна. Лиет огледа Тиан, сетне отдръпна Рил настрани и бързо започна да му говори нещо. По лицето на безкрилия занаятчията можа да разбере, че той е притеснен. Разговорът продължи няколко минути, след което Лиет започна да я съблича.

Една ръка се оказа достатъчна, за да я държи, докато другата умело разкопча палтото и ризата. Скоро ботушите, панталоните и бельото също бяха свалени.

Женската я огледа.

— Какви бледи и безпомощни създания сте без дрехи. Да я поставям ли?

— И бързо!

Рил все така изглеждаше неспокоен.

Хванала Тиан в ръката си, женската я отнесе до куба и започна да я потапя. Неподвижните крака на занаятчията се залюляха, преди да потънат. Гъстата течност приличаше на течна кора. Жълто-кафява, хладна и напомняща желе на допир, тя бавно започна да обгръща Тиан. Лютивата миризма се усили, последвана от неприятната воня. Субстанцията бе ужасна на допир, хлъзгава и същевременно лепкава. По кожата на младата жена плъзнаха тръпки.

— Какво правите? — кресна тя. — Какво е това устройство?

— Схематизатор — каза Рил, докато окачваше амплимета на врата й и го спускаше ниско между гърдите й.

— То ще те схематизира — добави Лиет, зъбесто усмихната.

— Не! — изпищя занаятчията. И не спря да пищи, докато схематизаторът до нея не започна да се тресе.

Срещу себе си Тиан зърна око. Две очи. Друга жена, не по-възрастна от нея самата. Очите се разшириха, сетне жената също започна да пищи, по-гръмко и по-пронизително от Тиан. Същото се случи и от дясната й страна.

Скоро цялото помещение се изпълни с крясъци. Схематизаторите изглежда бяха чувствителни към звука, защото започнаха да се тресат яростно.

Рил притича до Тиан и се вкопчи в голите й рамене, за да я разтърси.

Тя млъкна, но тъй като останалите жени продължиха, занаятчията се самозарази от примера им.

— Какво ще правим? — изкрещя Рил.

Лиет извика нещо в отговор, само че суматохата бе прекалено голяма. Женската изтича и се върна с кофа, чието съдържание се поклащаше тежко. С помощта на черпак Лиет насипа част от съдържанието между зъбите на жената в края на редицата. Тя се задави и спря да крещи. Главата й увисна встрани. Процедурата бе повторена и с останалите жени — чак до Тиан.

Помещението отново бе утихнало. Лиет и занаятчията останаха загледани една в друга.

— Искам да видя Гилаелит — каза накрая Тиан. — Освен ако той също не бива схематизиран.

— Той е мъжки! — презрително изфуча Лиет.

— Женските са по-подходящи за схематизиране — обясни Рил. — Много рядко намираме подходящ мъж. Ако го доведа, ще ни сътрудничиш ли?

— Да — отвърна тя. За момента.

Лиет продължи работата си, каквато и да беше тя. Безкрилият отсъства дълго време. Тиан се бореше с желанието отново да запищи, докато желето се плъзгаше върху кожата й. Струваше й се, че малки вендузи бавно пълзят по нея.

Най-сетне вратата се отвори. Рил държеше Гилаелит над лакътя. Редом до лиринкса стопанинът на Нириандиол изглеждаше особено крехък. Двамата поеха между редиците, доближавайки Тиан. Нейното сърце ускори туптежа си. Какво се бе опитвал да й каже Гилаелит, преди да бъде отвлечен?

— Тиан! — Гилаелит залитна и се подпря на схематизатора. — Значи все пак са те заловили.

— Аз сама дойдох да те потърся. Глупачка съм, нали?

Той я докосна по бузата. От него този жест се равняваше на много повече от прегръдка.

— Защо не се възползва от възможността си да избягаш?

На това тя не можеше да отговори.

— Какво ти причиняват, Гилаелит? — тихо попита тя. Очакваше да чуе история, не по-противна от нейната собствена.

— Нищо. Прекалено ценен съм за тях.

— За какво?

— Изгубили са нещо в Голямата сълзевина и аз трябва да им помогна да го открият.

— Недей! Повярвай ми, горчиво ще съжаляваш, че си им помогнал.

— Не е трябвало да идваш, Тиан…

— Ти беше започнал да ми казваш нещо за недъга ми.

— Иска ми се да не бях го споменавал — мрачно каза той. — Не мога да ти помогна. Напразно си се предала във вражеските ръце.

— Трябва да зная, Гилаелит.

— Така да бъде, макар че няма да ти е от полза. Далеч, отвъд морето, живее велик мистик, отдал живота си на целителните Изкуства. Помислих си, че той може да е в състояние да ти помогне…

— На каква цена?

— Седем години служба.

— Би си струвало.

— Би зависило какъв господар е — вметна Рил, стоящ малко по-назад. — И каква по-точно е службата.

— Не може да е по-лоша от това, което вие изисквате от мен, без да предоставяте възнаграждение.

— Би могло да бъде много по-лошо.

— Това вече няма значение — намеси се Гилаелит. — Нито ти, нито аз някога ще имаме възможността да се срещнем с него.

Той беше достатъчно висок, за да погледне надолу към повърхността на схематизатора. Тиан видя, че тетрархът се е загледал в голите й гърди, само отчасти прикрити от желеподобието. Това я раздразни — дори и в такъв момент Гилаелит се отдаваше на плътското. Копнежът в очите му бе едновременно жалък и мъчителен за гледане. Той буквално се тресеше от желание. Нима наистина тя му бе липсвала толкова силно?

Тогава занаятчията осъзна, с невероятно огорчение, че той изобщо не се интересуваше от гърдите й. Интересът му бе насочен към амплимета, него копнееше да има.

Дори и докато Рил го отвеждаше, Гилаелит не спря да обръща глава.