Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на ехото (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tetrarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-42-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628

 

 

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-43-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шест

Ниш се опита да го изблъска, само че онзи притисна раменете му с колене. Заради неудобната си позиция механикът не успя и да изрита противника си в слабините. Оставаше му само да се гърчи. Което нямаше да продължи дълго, защото огромните палци притискаха трахеята му.

— Пусни ме — успя да изхрипти Крил-Ниш. Онзи го заплю в отговор. Пред очите на Хлар започна да причернява. Оставаха му сили за един последен опит да се отскубне, също оказал се безплоден.

Отекна месен пукот и скотът се стовари върху механика с цялата си тежест. Ниш се задави и се опита да избута тежкото туловище. Не успя, но поне съумя да освободи гърлото си от пръстите му. Лилиуен коленичи до него и му помогна да избута тялото встрани.

В първия миг Крил-Ниш не можа да се изправи. Той обърса лице и каза:

— Благодаря ти. Добре ли си?

Девойката кимна сковано, отбягвайки очите му.

— Какво стана?

— Ударих го по главата с чука ти — прошепна Лилиуен. — Съжалявам. Не знаех какво друго да сторя.

— Постъпи правилно — каза Ниш, притискайки ръката й в своята. — Ти ми спаси живота, Лилиуен. Никой не би се справил по-добре.

Сестра й стоеше до другия похитител, който бе застинал неподвижно. По ъгъла на главата му личеше, че вратът му е счупен.

— Нараниха ли ви? — обърна се механикът към нея.

— Не — почти недоловимо отвърна Мериуен. — Добре сме.

— По-добре да се махаме — каза Ниш, — преди да са дошли в съзнание.

— Да. — Лилиуен все още стоеше вторачена в жертвата си.

Вторият похитител също нямаше да се свести. Ударът й му бе строшил черепа и го бе убил на място. Ниш подозираше, че тя знае това. Трудна мисъл за едно дванадесетгодишно дете. Дори за самия него не беше лесно. Механикът се изправи и се приближи до първия нападател. Вратът му наистина беше счупен. Той, Ниш, беше убил човек.

— Да вървим — каза Крил-Ниш. — Може да има и други.

Механикът избра момент, когато Лилиуен се е обърнала, и обърса окървавения чук в тревата. Сетне тримата се отправиха обратно към пътя, където вървяха през целия ден. Лилиуен повече не се оплакваше от мехурите си. И двете момичета мълчаха. Що се отнася до Ниш, кракът го болеше мъчително, шията му бе подута и всяко вдишване му причиняваше болка, освен това на моменти погледът му се раздвояваше. Случилото се бе засегнало и него. Той беше убил — негодник, наистина, но какви обстоятелства бяха подтикнали онзи към подобна трансформация? Възможно ли беше самият Ниш някога да я претърпи?

— Много ли остава до Кундизанд? — привечер попита той. Не му се искаше да нощува на открито.

— Не е далеч — отвърна Мериуен.

Малко преди смрачаване тримата оставиха зад себе си пореден завой, за да се изправят пред светлините на града. Цял ден не бяха виждали лиринкс, но Ниш пак не се успокои, докато не достигнаха портите.

Бяха пропуснати веднага. Нормалните проверки бяха отменени — същината на човек бе достатъчен критерий за пропускане.

Кундизанд гъмжеше от хора. Осемхилядното му население се бе увеличило с най-малко тридесет хиляди отчаяни бежанци. Отдавна всички възможни легла бяха заети. Улиците бяха претъпкани, хората бяха налягали направо на земята.

Ниш не се отделяше от близначките — ако ги изгубеше в този хаос, никога нямаше да ги намери.

— Къде трябва да се чакате с родителите ви?

— На градския площад, до вятърния часовник.

Върху струпаните на площада хора можеше да се ходи — на тримата им отне петнадесет минути, за да го прекосят. Най-сетне достигнаха часовника, точно в мига, когато отброяваше седем часа. Алените му криле се въртяха жизнерадостно под вятъра, макар че самият площад бе задушен. Ниш и момичетата останаха там около час, без да открият познат.

Лилиуен избухна в сълзи.

— Мъртви са, знаех си.

— Татко каза, че ще бъдат тук — успокои я Мериуен. — Той никога не нарушава обещанията си, Лилиуен. Трябва да продължим да търсим.

На Ниш му се стори, че е видял Кетила и Франси. Механикът изкрещя имената им, но глъчката погълна вика му, а тълпата скри децата.

Когато часовникът отбеляза девет часа, Крил-Ниш почти не можеше да помръдне заради гъстотата на сганта.

— По-добре да намерим място за нощувка… — поде той, но бе прекъснат от писъка на висока жена, разблъскала хората, за да се приближи до близначките.

— Мериуен, Лилиуен! Къде бяхте? Смятахме, че сме ви изгубили.

Мериуен не можа да сдържи сълзите си.

— Върнахме се вкъщи, мамо, но вас ви нямаше. Толкова се страхувахме…

— Но сте изпълнили поръчението. Момичетата ми! — Жената прегърна Мериуен, после сестра й.

— Къде е татко? — неспокойно попита Лилиуен.

— И той е тук — каза жената. — Троист! Намерих ги!

Набит, красив мъж в лейтенантска униформа си проправи път през тълпата, сияещо усмихнат.

Той също прегърна дъщерите си и се накани да отведе семейството си, но Мериуен го спря:

— Почакай, татко. Трябва да благодаря на този човек…

Лейтенантът се извъртя, огледа Ниш и очевидно не остана особено доволен от видяното.

— Кой си ти? — остро попита той, сбърчил горна устна.

— Казвам се Крил-Ниш Хлар, сър, и…

— Щом си помогнал на дъщерите ми, благодаря ти. — Троист посегна към джоба с монетите си.

— Татко, той ни спаси! — намеси се Лилиуен. — Двама отвратителни мъже ни отвлякоха в гората, а…

— Какво? — Лейтенантът се вцепени и веднага се обърна към тях. — Добре ли сте? Направиха ли ви нещо? Кълна се в небесата, ако…

— И на двете ни няма нищо — спокойно каза Мериуен. — Но само защото Ниш ги нападна с чука си.

— Опиши ми ги — възкликна бащата, поглеждайки към механика. — Ще се погрижа да увиснат.

— Мъртви са — тихо каза Ниш. — Аз строших врата на единия от тях, а другият бе ударен по главата от дъщеря ви, докато ме удушаваше. — Крил-Ниш дръпна яката си надолу, за да покаже следите по гърлото си.

— Вечно ще съм ти задължен. Назови възнаграждението си — и ще го имаш.

— Не искам награда. Но… виждам, че вие сте офицер. Може би бихте могли да ми помогнете.

— Така ли? — предпазливо отвърна Троист.

Ниш отново снижи глас.

— Става въпрос за нещо изключително важно. Трябва да разговарям с някой от висшестоящите военни, градоначалника или представител на Съвета.

Троист отново го огледа.

— Ти не си тукашен.

— Идвам от Ейнунар.

Ниш не каза друго. Не знаеше кому може да се довери, а носените от него новини бяха изключително важни.

— Градоначалникът на Кундизанд не е тук. Същото важи и за представителите на Съвета. Перквизитор Унибас беше в Никеранд по време на нападението и до момента никой не знае нищо за него. Страхувам се, че и ние сме в същото положение като теб. — Лейтенантът уморено поклати глава.

— Ами войската? — попита механикът.

— Избита. Или пръсната във всички посоки. Лиринксите обожават най-напред да изпращат летци срещу командните шатри. Всички старши офицери са мъртви. Това е и причината за този хаос. Ако не бях в отпуск, аз също щях да бъда разкъсан.

Отчаянието отново сграбчи Ниш. Той нямаше пари, документи, приятели. Ако не се погрижеше за крака си, най-вероятно щеше да го изгуби. Трябваше да се довери някому, този лейтенант изглеждаше честен. Освен това по децата можеше да се определят много неща за родителите. Мериуен и Лилиуен бяха будни, находчиви и добре възпитани. Той погледна Троист в очите.

— Тогава ще трябва да се доверя на вас, сър. Изпратен съм по възложение от скрутатор Ксервиш Флид и нося изключително важни сведения.

— Това обяснява акцента ти. По-добре ела с нас, Крил-Ниш. Тук не бива да обсъждаме подобни неща.

Той запозна Ниш със съпругата си. Адвокатката Яра бе с половин глава по-висока от Троист, с издължено конско лице, едри зъби и преголеми ноздри, но имаше елегантно излъчване. Тъмната й коса бе сплетена на плитка, стигаща почти до кръста й.

Самият Троист бе нисък и мускулест, с малка глава, покрита с русоляви къдрици. Очите му бяха сини, плещите широки, пръстите къси и дебели. Излъчваше способност.

Отне им час да си проправят път до странноприемницата, макар тя да се намираше само на няколко пресечки. Дребна и прашна, стаята определено бе за предпочитане пред лагерната колиба, в която Ниш бе нощувал последните нощи. Механикът се настани на пода, отпуснал глава върху ръцете си, и не можеше да повярва, че е останал жив.

Не можеше да става дума за къпане, тъй като заради множеството бежанци водата не достигаше, но Яра обяви, че вечерята скоро ще пристигне. Не след дълго кльощаво хлапе донесе претъпкан поднос. На Ниш му потекоха лигите. За последно бе ял истинска храна преди повече от месец. А тези гозби миришеха значително по-вкусно от дажбите във фабриката.

Докато вечеряха близначките разказаха случилото се по време на бягството, сетне механикът представи своята история. Премълча амплимета и аахимската инвазия — за тях щеше да каже по-късно, когато момичетата си легнеха.

— Значи баща ти е перквизитор Джал-Ниш Хлар?

— Да. Познавате ли го.

— Не, но съм чувал много за него.

Какво означаваше това? Бащата на Ниш имаше много врагове.

Троист подробно разпита Ниш за баща му. Предпазливостта му бе оправдана, защото лиринксите отбелязваха изненадващ успех в набирането на предатели и шпиони. Останал доволен от получените отговори, лейтенантът отстъпи инициативата на Яра. Тя познаваше Тикси, защото преди години бе посещавала мястото. Съпругата също се увери в достоверността на думите на механика и направи знак на Троист, който кимна. След като погледна към заспалите си дъщери, той каза:

— Историята ти ме удивлява, Крил-Ниш, а това не се случва често. Дъщерите ни са имали късмет да те срещнат. Никога няма да забравя помощта ти.

— Благодаря ви, сър. Ако разрешите, бих искал вече да се оттегля, защото съм страшно уморен, а главата ме боли от ударите, които получих.

Яра се приближи със свещ и провери черепа му с дългите си хладни пръсти, а после провери и очите му.

— Нищо сериозно, само леко сътресение. Ще ти приготвя отвара.

Докато тя се занимаваше с билките, Крил-Ниш разказа на Троист за амплимета, за геомантическите способности на Тиан и за стореното от нея в Тиртракс.

— Наистина се говори за огромна флотилия от машини, напомнящи кланкери, дошла от запад — каза Троист. — Не се съмнявам, че нашите първенци са били уведомени от скрутаторите. Аз самият не зная нищо, но пък не съм и особено високо в йерархията.

— Но пък си великолепен офицер — каза Яра, подавайки чаша на Ниш. — Изпий това.

Троист се поклони към нея.

— Яра е геният в семейството — рече той. — Един ден тя ще стане адвокат-генерал. Аз просто изпълнявам дълга си.

Яра изсумтя добронамерено, докато оглеждаше крака на Ниш.

— Ти ще бъдеш главнокомандващ на силите ни още преди момичетата да са навършили пълнолетие.

— Не крия, че бих искал да бъда. Но усилената работа и връзките не са достатъчни. Човек трябва да притежава щастието да бъде на място, което има значение, и способността да се възползва от появилата се възможност.

— И победи! — добави съпругата.

— Бихме могли да си помогнем — каза Ниш.

— Възможно е — рече Троист с тон, който не обещаваше нищо. — Какво предлагаш, Крил-Ниш?

— Тъй като не съм способен да се прибера вкъщи, ще трябва да насоча усилията си да помогна на войната тук. Както ви казах, аз съм механик, но и съм участвал в сражения. Освен това познавам аахимските конструкти и бих могъл да помогна с изработването на план срещу тях, ако се стигне до сблъсък.

Последната надежда бе незначителна, понеже Ниш бе огледал конструктите съвсем бегло. Но пак бе по-добре от нищо.

— Така е. — Троист изглежда разсъждаваше бързо. — И какво мога да направя за теб?

— Вземете ме за свой адютант.

— Само главнокомандващият има адютант — каза лейтенантът и погледна към съпругата си за съвет. Извън семейните дела тя бе спокойна и разсъдлива жена. Нея Ниш трудно щеше да заблуди. Но тя кимна едва забележимо.

— Тогава тактически асистент. Наименованието е без значение. Бих искал да започна кариера в армията с ваша помощ. Възможно ли е това?

— Не виждам защо да не е — каза Троист. — Ти си образован, имаш добри връзки и притежаваш ценен опит. Ще се погрижа за това веднага щом се присъединим към частта ми. Което, за съжаление, може да се окаже по-трудно от очакваното.

— Защо, сър? — попита механикът.

— Както ти казах, силите ни са безнадеждно разпръснати. Надявам се да има достатъчно оцелели, за да се сформираме наново, но първо трябва да намеря въпросните. Тръгвам утре сутринта. Можеш да дойдеш с мен.

 

 

На зазоряване поеха на изток. Ниш бе очаквал, че ще се отправят само двамата с Троист, но дъщерите и съпругата също бяха с тях, заедно с петима войници, открити сред бежанците. За всички имаше коне. Механикът нямаше представа как лейтенантът бе успял да се сдобие с животните сред такъв хаос. Във всеки случай това говореше добре за Троист.

Бащата бе зает през целия ден — разпращаше войниците си, разговаряше с нови войници, които срещаха (някои на кон, готови за сражение, други пеши и изнурени). Ниш се стараеше да не изостава, само че отдавна не беше яздил кон, а главата все още го болеше. Накрая, виждайки го да се олюлява бледен на седлото, Троист каза рязко:

— Мястото ти е в лагера. Ще се видим вечерта.

Думите му не бяха укор, макар да бяха прозвучали така. Но Крил-Ниш се радваше, че се връща.

Лагерът бе скрит в обрасла долчинка, която бе трудно да бъде забелязана дори и от близко разстояние. Трима войници стояха на пост. Яра бе заета в организирания походен лазарет, където вече имаше половин дузина пациенти. Мериуен и Лилиуен също промиваха рани и превързваха. Личеше, че не за пръв път се занимават с нещо подобно. Всичко изглеждаше ефикасно и добре организирано, макар недостигът на оръжия и запаси да пораждаше притеснение. Ниш се оттегли встрани, където заспа.

Събудиха го нечии изкрещявани заповеди. Някакъв войник организираше разполагането на лагера, който се готвеше да приюти почти сто бойци.

На смрачаване в лагера влезе отряд от сто и петдесет души, последван от по-малки групи и конна част. Все още нямаше и следа от Троист. Започваха да раздават вечерята, когато Ниш долови познато стържене и дрънчене.

Непогрешимият звук разбуди професионалния му интерес и механикът закуца към него. Появиха се четири осмокраки кланкера. Бяха по-различен модел от познатите му, по-ниски и по-широки, а бронираните им плочки бяха не с овална, а с листовидна форма. Бойната кула разполагаше с място за двама стрелци — един да зарежда и стреля с катапулта, друг да насочва копиемета.

Троист се появи към полунощ. Той скочи от коня си, потупа го гальовно, намина да види семейството си и веднага се отправи към командната зона — камениста земя, над която сред клоните бе опънато платнище. Ниш също бе повикан.

Под платнището гъмжеше от хора. Малка карта бе разгъната върху сгъваема масичка.

— Ние се намираме тук — обяви Троист, показвайки място, намиращо се на около шест левги югоизточно от Никеранд. — Ще раздигнем лагера призори и ще продължим на югоизток, за да прекосим Алмадин и да се отправим към Червейния лес. Това е огромна гора — каза той на Ниш и с бърз жест очерта територията на леса. — Най-голямата в източната част на Лауралин. Ще разположим новия си лагер тук — показалецът му се забоде, — а ако не успеем, тук. Надявам се, че по пътя ще открием още войници. Ако генерал Борил е успял да избяга…

— Не, сър — каза един мъж, гол до кръста заради превързаните си гърди. — Аз съм неговият адютант. Видях го да пада.

— Убит? — попита Троист.

— Кръвта можеше да напълни кофа. Главата му на практика се държеше на…

— По-късно! — Троист погледна към ококорените си деца. — Какво стана с другите офицери?

— Повечето са мъртви, сър. Лиринксите нахлуха в командната палатка и ги разкъсаха за отрицателно време. Аз самият оцелях, защото в онзи момент се намирах отвън. Вие сте най-висшестоящият офицер, сър. Ако не успеете да съберете войската ни, боя се, че ще изгубим Алмадин.

— И аз се опасявах от същото — бавно каза Троист. — Не мога да сторя много с няколко стотици и шепа кланкери, но ще дам всичко от себе си.

Той се извърна, а Крил-Ниш зърна странен блясък в очите му. Това беше шансът, който Троист бе очаквал. Ако лейтенантът успееше да се възползва, очакваше го възход. Ако се провалеше, всички те щяха да погинат.

 

 

Алмадин бе предимно безлесна равнина. Изключение правеха скалистите могили, някогашни останки от древни градове. Почвата бе неплодородна и солена, достатъчна единствено за ниска трева. На места растителността отстъпваше изцяло. В далечината кръжаха мършояди.

Прекосяването на тази суха земя им отне дни. Троист прекарваше цялото си време в седлото, претърсвайки околността за оцелели от битката, за да ги отпрати обратно към лагера. Всички достатъчно здрави войници правеха същото. Към силите му непрекъснато се стичаха нови бойци.

Кланкерите също прииждаха. Битката бе унищожила множество машини, защото лиринксите бяха насочили вниманието си към тях веднага след избиването на офицерите. След като стрелецът бъдеше убит, кланкерът ставаше безполезен и операторът можеше единствено да бяга. Някои от оцелелите машини имаха единствено оператор, други бяха претъпкани с войници, вкопчили се даже и отвън.

Троист лично посрещаше всеки новодошъл, без значение по кое време пристигнеше въпросният, и се грижеше да бъде настанен и нахранен. Самият лейтенант сякаш никога не спеше.

На петата нощ той поведе нанякъде част от хората си и половин дузина безшумни кланкери. Ниш не бе поканен да се присъедини. Целта им му бе неизвестна. Яра, която знаеше, но мълчеше, не спря да се разхожда цяла нощ. Накрая притеснението й се предаде и на механика. Ако Троист и дръзките му бойци не се върнеха, малката армия щеше да се разпадне.

Зазори се, а те все още не се появяваха. Мина и пладне. Стъпката на Яра бе станала скована. Слънцето се отправи към заник — едва тогава на хоризонта изникна прашен облак.

— Троист се връща! — възкликна Яра, за момент изгубила контрол от облекчение. Върху миглите й блеснаха сълзи.

Войниците се върнаха изморени и прашасали, но ухилени до уши. Кланкерите бяха претъпкани с мечове, арбалети, палатки, провизии и оборудване, изоставени от сразената армия. Набързо сковани шейни носеха още товар.

— За момента това ще реши проблема със снабдяването ни — каза Троист. — Не може да се нарече победа, защото противник нямаше. Все още бягаме от лиринксите, но вече по-бавно.

— Къде са те? — попита Ниш.

— Видяхме ги да кръжат над Никеранд. Несъмнено някои от тях все още са останали в града. Но повечето са се оттеглили в Мелдорин.

— В такъв случай нападението над Никеранд е било набег, а не инвазия.

— Набег и предвещание на инвазията.

— А кога ще започне самата тя?

— Ако знаех това, Крил-Ниш, нямаше да си губя времето да слушам глупавите ти въпроси. — Той се обърна към съпругата си. — Нещата изглеждат по-спокойни. Искам ти и децата да се върнете в Кундизанд.

— Не, тате! — извика Лилиуен. — Не ни отпращай, моля те.

Мериуен, по принцип отговорна и сдържана, се присъедини към нея:

— Без теб няма да се чувстваме в безопасност, татко. А ако бъдеш ранен, ще имаш нужда от нас, за да се грижим за теб.

— Това не подлежи на… — поде той, но Яра отпусна ръка върху неговата.

— Само още няколко дни. Лиринксите биха могли да прелетят през морето в рамките на часове. Тук сме в по-голяма безопасност.

— Така да бъде. Но при първата възможност…

— Разбира се — каза жената.

Продължиха похода. Троист бе започнал да оформя отделни единици, а армията продължаваше да расте — разнасяха се слухове за преминаването й, войниците сами се присъединяваха. На десетия ден разполагаха с три хиляди бойци, около една пета от които на коне, а също и седемдесет и един кланкера. Още пет машини се нуждаеха от поправки, преди да станат годни за бой, така че Ниш не скучаеше през дългите дни. През този кратък период той научи повече, отколкото бе узнал след години работа във фабриката. Източно от Никеранд лежаха още много изоставени кланкери, но без оператори те бяха безполезни. До този момент Троист бе свършил отлична работа, ала се притесняваше, че скрутаторите няма да му позволят да задържи командването.

Вечер Ниш сядаше с Троист и с още един тактик, за да споделя знанията си за конструктите. Заедно тримата започнаха да изготвят тактики за защита, нападение и най-различни обстоятелства. Обсъжданията им продължаваха почти до полунощ, превърнати във всевъзможни симулации.

Тази нощ, дванадесета след напускането на странноприемницата, Троист захвърли оловните си войници още преди камбаната да е оповестила полунощ. Той разтърка очи и се прозина.

— Хубаво си играем, но тези игри не струват нищо, когато започне същинската битка. След първите няколко минути на бойното поле настъпва хаос. Вестоносците биват убити или обстоятелствата се променят толкова бързо, че заповедите се оказват безполезни.

— Лиринксите никога не допускат подобни грешки — каза другият офицер, който се казваше Луни. — Сякаш могат да общуват от разстояние.

— Ами ако изпратим наблюдател в балон? — предложи Ниш. — Той би могъл да наблюдава цялата битка и да сигнализира видяното.

— Докато вятърът не го отвее — опроверга Троист — или някой летящ лиринкс не разкъса балона му, което ще се случи веднага.

Дотича вестоносец, който отдаде чест и подаде на Троист сгънато парче хартия. Лейтенантът го прочете, навъси се и се изправи.

— Много скоро ще узнаем, господа. Стотици лиринкси са се отправили към нас. По всичко личи, че сутринта ще влезем в битка.

В този момент той изглеждаше същински пълководец, но видимо потръпна, когато погледът му попадна върху неуморимата Яра, която сновеше между болните. Утрешният ден можеше да донесе гибелта на съпругата и дъщерите му. Вече бе прекалено късно да ги отпраща в Кундизанд. Защо не бе го сторил по-рано, докато бе имал възможност?