Йън Ървайн
Тетрарх (45)

Седемнадесет

Едва след напускането на Гилаелит Тиан осъзна с пълна сила, че се намира в крепост, пълна с непознати. А те действително бяха непознати, защото през досегашния си престой тя бе разговаряла единствено с домакина, без да им обръща внимание. Сега й се искаше да не бе постъпвала така — досега несъмнено щеше да се е сприятелила с неколцина. С изключение на Никс, Гъртис, Флей, Михаил и Али, тя дори не знаеше имената им. Може би това беше част от проблема.

Занаятчията възнамеряваше да наблюдава поведението на амплимета по време на Гилаелитовото отсъствие, само че не можа да го намери. Изглежда домакинът не се доверяваше — на нея или на кристала.

На първата утрин Тиан бе потънала изцяло в работата си върху таптера и дори не забеляза отсъствието на слугите. След обяд, подтикната от спешна необходимост да използва тоалетната, тя удари камбаната до вратата. Но никой не се отзова, дори след двадесетото позвъняване.

Тиан вече бе свикнала с тетрапода и самото отиване до нужното помещение не представляваше проблем. Но излизането от машината се оказа кошмар. В крайна сметка тя се озова на земята и се удари лошо. Тоалетната представляваше обикновена дупка в земята, над която в сегашното си състояние Тиан нямаше как да приклекне. Тя прокара парче връв между стенна кука и дръжката на вратата и се опита да се увеси на нея. В крайна сметка падна два пъти и се изцапа в такава степен, че й се наложи да използва половината вода от бъчвата, за да се измие.

Поне никой не видя унижението й. Ридаеща, Тиан отново се намести в тетрапода и се отправи към стаята си. Там също не успя да слезе по желания начин и отново падна. Прекалено изморена и измъчена, за да се изтегли до леглото, занаятчията спа на пода и се зарече, че ще надвие недъга си. Никога вече нямаше да допуска подобна безпомощност.

На другата сутрин тя успя да се облече сама, а малко след това Флей мина покрай стаята й и й помогна да се качи в тетрапода. Тиан нямаше намерение да слиза от машината до завръщането на Гилаелит.

Както винаги, тя подири убежище в работата си. Не спря да се занимава с таптера през целия ден, цялата нощ и следващата сутрин. По обед се прибра в стаята си, заключи вратата и спа в тетрапода. Повече не отиде в тоалетната. Когато й се наложеше да уринира, излизаше навън.

Една нощ, събудена от естествена нужда, Тиан бе насочила тетрапода към неравната алея. Тя винаги се отправяше натам, защото знаеше, че няма да срещне никого. Докато излизаше през предната врата, долови гласове, пренесени по коридора.

— … хвърля и нея, и проклетия таптер в езерото.

Гласът й беше познат, но не можеше да го асоциира с физиономия.

— Тъй, там им е мястото! — Това звучеше като Гъртис.

— Няма да слушам подобни приказки — тросна се трети. — Гилаелит се е грижил за семейството ми в продължение на четири поколения. Не…

— Това няма да значи нищо, ако скрутаторите ги открият. Тогава ни чака мъчителна смърт.

— Господарят винаги се е отнасял добре към нас.

— А аз бих рискувала живота си за него — отвърна Гъртис. — Бих рискувала и близките си, ако се наложи. Но и малкото пръстче на крака си няма да пожертвам за нея.

— А ако рискуваме? — обади се непознат глас. — Каква е наградата?

— Десет хиляди златни тела за нея и същото за летящата й машина. По две хиляди на всеки! — каза Гъртис.

Сетне някой остро възкликна, тропна се врата и гласовете изчезнаха. Тиан се отдалечи. Десет хиляди тела представляваха огромно богатство, на чието изкушение никой не би могъл да устои. Тъй като за спане вече не можеше да става и дума, тя се спусна в мазето, за да продължи работата си върху таптера. И през цялото време внимаваше да има нож край себе си.

 

 

Напук на усилията й поправките вървяха бавно. Тя започваше да се отчайва и да смята, че машината никога няма да бъде поправена. Витис щеше да се върне, да претърси Нириандиол и да открие таптера. И нея.

Слугите не предприеха нищо — може би все още не бяха натрупали достатъчно храброст да предадат господаря си, а може би прекалено много от тях оставаха верни. Флей със сигурност беше от тях, защото Тиан бе видяла как злобно се отнася към него съпругата му. А яростното изражение върху лицето на немия бе красноречиво.

На сутринта занаятчията научи, че Гилаелит се прибира. Тиан с изненада установи, че той й е липсвал. Заради очакване тя не можеше да се съсредоточи и неспирно се отправяше нагоре, за да провери дали той е пристигнал. Слугите се споглеждаха многозначително и с горчиво раздразнение.

Това я отрезви. Когато той най-сетне се появи, в първия миг й се бе приискало да се втурне по коридора, за да му покаже колко добре може да управлява тетрапода. Вместо това тя си придаде безизразно изражение и остана на заден план, докато Гилаелит поздравяваше слугите си и им предаваше някакви пакети.

Накрая тетрархът се обърна към нея. Изглеждаше напрегнат. Тиан стоеше неподвижно, леко разклатила тетрапода.

— Изглеждаш отслабнала, Тиан.

— Работих много. Тетраподът действително се оказа голямо облекчение. Но ти също изглеждаш уморен… Гилаелит.

Тя рядко се обръщаше към него по име, винаги й звучеше странно.

— Дълго пътуване, изморителни преговори и лоши новини за капак. Аахимите най-сетне се приготвят за следващи действия. Мисля, че това означава война.

— Срещу Нириандиол? — подскочи Тиан.

— Срещу човечеството. Но е възможно и ние да се озовем сред жертвите.

Занаятчията неспокойно раздвижи машината си малко назад. Притесняваше се, защото не се бе къпала в продължение на седмица.

— Ще трябва да се погрижа за обезопасяването на вилата. Как напредва работата по таптера?

— Бавно, макар че почти денонощно се занимавах с него. Може да е нужна още една седмица.

— Надявам се да разполагаме с толкова време. Можеш да разчиташ на цялата помощ, която ти е нужна, макар моето време също да е оскъдно. Но — той се усмихна уморено — мисля, че ще се справим.

Тиан подозираше, че тази му увереност цели да заблуди слугите: усмивката му бе изкуствена, а челото — сбърчено.

Късно вечерта той дойде в стаята й. Тиан бе спряла тетрапода си до леглото в очакване, сключила ръце в скута. Дочутият разговор между слугите я бе притеснил неимоверно и я бе подтикнал към решение, твърде нетипично за нея. Тя все още се чудеше по какъв начин да пристъпи към него.

— Изглеждаш много изморен — каза младата жена. — Има ли нещо, което си премълчал пред слугите?

— Да. В югозападната част на Мелдорин, досами Талтид, лиринксите са започнали да съсредоточават сили. В същия район е разположена най-голямата скрутаторска армия. Аахимите на Витис напредват в Алмадин. Ако аахими и лиринкси се съюзят, със Сантенар ще е свършено. — Той се надигна.

— Г-Гилаелит?

Домакинът спря, хванал дръжката на вратата.

— Да?

— Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Какво мога да направя за теб?

— Би ли ми помогнал да… да се приготвя за лягане? — Тиан се изчерви.

Усмивката му изчезна.

— Ще повикам Гъртис.

— Не! — веднага възкликна занаятчията.

— Какво има?

— Двете не се спогаждаме — призна Тиан.

— Тогава Саня.

— Саня?

— Жената, която ти помага да се облечеш.

— С нея също не се спогаждаме.

— Кого би искала да повикам? — попита Гилаелит без следа от раздразнение.

— Не искам никой от тях да ми помага — каза тя, решена този път да признае. — Те ме мразят.

— Те биха изпълнили всичко, което им е възложено. — Тетрархът започна да се разхожда из стаята, хвърляйки коси погледи към Тиан. Изглежда я преценяваше повторно. — Случило ли се е нещо?

— Те ме ненавиждат. Не им харесва, че с теб прекарваме дълго време заедно. Не искат нещата да се променят и не смятат, че една саката чужденка е достатъчно подходяща за теб.

— Достатъчно подходяща? Какво значи това?

Нима той наистина нямаше представа какво си мислят слугите му? Тиан го погледна в очите и разбра, че това действително е така. Гилаелит можеше да разчита непознатите като книга, но бе сляп, когато станеше въпрос за собствената му прислуга.

— Те мислят — бавно отвърна тя, защото се срамуваше дори от самото изричане, — че двамата с теб ще станем любовници. А може би мислят, че вече сме… Опасяват се, че се опитвам да се докопам до теб.

— Да се докопаш?

— И че после, когато стана господарка на Нириандиол, ще ги отпратя и назнача своя прислуга.

— Това е нелепо. Никога не съм имал любовница. Защо ми е изтрябвало да започвам сега?

Можеше да се изразиш по-мило, помисли си Тиан.

— Наистина ли знаеш толкова малко за човешката природа? Те никога не са те виждали с жена. Сега непрекъснато си с мен.

— Опасенията им са напразни — рязко каза той.

Тиан не бе очаквала друго, нито го бе искала. Но женствеността й за пореден път бе отхвърлена. В крайна сметка тя бе саката.

Занаятчията си пое дъх. Единственият начин да се защити бе да го обвърже към себе си колкото се може по-плътно. Не биваше той да взема страната на слугите си. Имаше вероятност таптерът да е достатъчно възстановен, за да може Гилаелит сам да довърши поправките му. А ако той все пак се осмелеше да използва амплимета, отпадаше и единствената причина да я държи край себе си. От тази мисъл я побиха ледени тръпки.

— Освен това те се страхуват.

— От какво?

— Че Витис или скрутаторът ще дойде и ще унищожи всичко, за да се добере до таптера. И мен.

— Не вярвам, че слугите ми биха ти навредили.

Тя отново си пое дъх.

— Преди две нощи чух Гъртис да обсъжда наградата с още неколцина от тях. Десет хиляди златни тела за мен и още толкова за таптера. От това възнаграждение щели да им се паднат по две хиляди на човек.

Това вече го сепна.

— Знаех за наградата, но… Може би съм очаквал прекалено много от тях. Трябва да помисля.

Гилаелит застана неподвижно, затворил очи.

На Тиан й идеше да му изкрещи, че времето за мислене отдавна е отминало. Но се овладя — той беше господарят тук.

— Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да се изкъпя и да си легна? Капнала съм.

Гилаелитовият ларинкс подскочи.

— Но аз съм мъж!

Умората й изчезна. Толкова често се бе чувствала неловко край мъже, че напълно бе забравила обратната възможност. Постъпката на Минис и скорошното й нараняване бяха сринали самочувствието й. Но изглежда Гилаелит най-напред я възприемаше като жена, а чак после като саката.

— И как се оправяше, докато отсъствах… — продължи той и замлъкна.

— Спях в тетрапода. Не съм се къпала. И никой не ми помагаше в тоалетната. — Тиан сведе поглед.

— Бедната…

— Уморена съм и смърдя. И цялата съм насинена. Искам да се изкъпя и да си легна.

— Но…

— Ще остана с нощница, щом се притесняваш — бързо продължи тя. — И не е нужно да ме гледаш. Моля те, Гилаелит, не мога да понеса те да бъдат край мен.

— И присъствието ми няма да те…?

Той наистина ли се изчервяваше? Това й даде сила да продължи.

— Обичаите са различни там, откъдето идвам. Край пещите на завода беше толкова горещо, че някои от жените работеха голи до кръста. — Това беше истина, макар че самата тя никога не бе го правила. — Освен това ти си безбрачен. Защо да се притеснявам?

Погледът му загатваше за проблеми с тази клетва.

— Добре. Но само този път. Готова ли си?

Все още седнала в тетрапода, тя взе нощницата си и се отправи към банята. Гилаелит я последва, смръщил лице.

— Би ли затворил вратата?

Той го стори, после изчака Тиан да се освободи от ремъците и я взе на ръце, за да я отнесе до травертиновата платформа в края на ваната.

Занаятчията разкопча блузата си, а Гилаелит извърна лице към стената. Докато се къпеше, Тиан изпитваше странно удоволствие от притеснението му. Това й усещане бе примесено с известна гузност: тя го използваше. Но пък Гилаелит бе роден още преди прадядо й. Бе имал предостатъчно време, за да овладее емоциите си.

Жената остави мръсните дрехи до себе си и нахлузи нощницата над главата си.

— Ще трябва да ми помогнеш. — Тя посочи към застиналите си нозе.

Гилаелит се обърна неохотно, почервенял. Тиан се хвана за ръбовете на ваната, докато той разкопчаваше колана и сваляше торбестите й панталони, стараещ се да не гледа към нея. Почти толкова засрамена, младата жена дръпна нощницата си надолу. Домакинът я отпусна във водата и изтича навън.

Къпането в нощница се оказа далеч по-трудно от очакваното. И далеч не толкова приятно. Почукването на вратата я зарадва.

— Влез — каза тя. — Готова съм.

Гилаелит изглеждаше по-спокоен. Той коленичи край ваната, извади Тиан и отново я остави върху платформата. Там и двамата осъзнаха нещо, за което бе трябвало да се досетят от самото начало: мократа нощница не скриваше почти нищо.

Неспособен да се сдържи, домакинът се бе вторачил в нея. Поне десет пъти откъсваше погледа си, за да бъде привлечен отново. Тиан се чувстваше неловко, но и доволна. Тя не беше някаква сакателница, както бе гледала на себе си след катастрофата. Все още бе жена, което дори целомъдреният Гилаелит можеше да види.

— Трябваше да донеса още една нощница — каза тя.

— Сега ще изтичам.

— Не е нужно. Нощта е топла.

— Слугите… — задавено възрази Гилаелит.

— Нима те интересува какво мислят те?

— Ничие мнение не ме интересува. Но… — Той не продължи.

— Но е възможно да си помислят, че съм твоя любовница?

— Да!

— Нека. Ще ме подсушиш ли?

Запленената неохота, с която той я избърса, я трогна. Накрая Гилаелит я отнесе обратно в стаята, упорито вперил поглед в една точка, помогна й да се облече в суха нощница и избяга.

Дълго след това Тиан не можа да заспи, удивена от дързостта си. В началото изпитваше угризения заради неудобството, което му бе причинила, но впоследствие махна с ръка. Гилаелит я използваше, за да развива собствените си проучвания. Защо тя да не използва него, за да спаси живота си?

Впоследствие този процес се превърна в рутина. Той й помагаше да се облича и къпе и я отвеждаше до тоалетната. Последното беше още по-смущаващо, но пак бе за предпочитане пред грижите на слуги, които дори в негово присъствие не прикриваха враждебността си.

 

 

Гилаелит започна да й предава същините на естествените излъчвания и различните типове възлови точки. С всеки изминал ден Тиан осъзнаваше необхватността на собственото си невежество и колко опасни са били опитите й в геомантията, съдържали десетки възможности за смърт. Витис несъмнено бе знаел това. Минис също. Това я разгневяваше до степен, лишаваща я от възможността да се съсредоточава. Как бе могъл Минис да се преструва, че я обича, след като бе знаел, че това, което иска от нея, тъй лесно може да я убие?

Освен това Гилаелит й показа как да изтегля и съхранява енергия в определени кристали и при нужда да я изстрелва обратно. Това можеше да послужи като оръжие, макар и нестабилно. Не й бе позволено да приложи научената теория.

След още няколко дни таптерът щеше да е готов за изпробване. Тиан се молеше да разполагат с това време. А после какво?

Ами ако Гилаелит възнамеряваше да задържи таптера за себе си? Тя трябваше да изготви план и да е готова да го приведе в действие в мига, в който конструктът бъде готов. Ако Гилаелит лъжеше, сигурно се канеше да я прогони след завършването на поправките. Това означаваше, че трябва да действа първа. Може би да открадне конструкта по време на тестовия полет? Но ако Гилаелит казваше истината? Подобна постъпка по нищо не би я отличавала от аахимите, които Тиан така презираше.

През нощта я събуди странен звук, напомнящ екота на далечна камбана. Странно. Досега не бе чувала нещо подобно. Тя започна да се върти в леглото си, за да се намести, но корсетът все така я притискаше. След като не успя да заспи в продължение на час, Тиан реши да слезе в подземието, за да продължи работата си върху таптера. Ръцете й вече бяха заякнали и тя бе усъвършенствала метод сама да се настанява в тетрапода.

Младата жена проверяваше полето, когато забеляза нещо странно. То изглеждаше по-равномерно от обичайно и освен това пулсираше нежно. Тиан наклони глава и се помъчи да открие източника на пулсациите. Те изчезнаха.

Занаятчията поднови пътя си. Звънът отново повтори зова си.

Тиан пое по коридора на най-долното ниво. В другия му край, където никога не бе отивала, вратата бе разтворена и лееше светлина. Жената се отправи към нея. Гумените крака на тетрапода се движеха безшумно.

Отвъд вратата започваше огромна зала, изпълнена с тръбите на орган. Гилаелит й бе споменавал за това си геомантично приспособление, но не се бе впускал в подробности.

Сред тръбите в отсрещния край блестеше фенер. Звукът на камбаните напомняше за нещо далечно, отдавна забравено и тъжно. Застанала на прага, Тиан направи няколко крачки напред, възнамеряваща да попита домакина за звуците.

— Гилаелит? — тихо го повика тя.

Отговор не последва. Отново се разнесе почти недоловим звън. Този звук започваше да й се струва познат, но не можеше да се сети откъде.

Може би стопанинът се намираше някъде сред тръбите. А те бяха хиляди, същинска гора от дърво и метал. Тиан продължи да напредва, заслушана в ускорените удари на сърцето си. Знаеше, че не бива да идва тук, ала звънът я викаше.

Залата се оказа празна. На пиедестала до пулта димеше голяма чаша с горчична вода, а край нея лежеше амплиметът. Тиан взе кристала. Сигурно Гилаелит бе излязъл току-що. Занаятчията се огледа, но не видя камбаните. На известно разстояние забеляза стъклен глобус, който бавно се въртеше, увиснал над поставката си.

След още от две крачки усети студенината му. Диплеща се мъгла обгръщаше полюсите, изчезваше и се сгъстяваше отново. Нишките й лениво се движеха във въздуха. Тиан прецени, че това трябва да е някакъв вид кристално кълбо. Доближавайки се, тя протегна пръст, но побърза да го отдръпне, защото под допира й очертанията на света се покриха с множество сияйни точки. Някои бяха по-ярки от други. Една, разположена в Тиртракс, блестеше. Може би тези светлини изобразяваха възловите точки.

Това разбуди любопитството й и тя отново протегна ръка. Други яркости бяха разпръснати из Лауралин и околните острови. Веднага можа да различи възела на Бореа Нгурле, макар че той далеч не бе от най-ярките. Калисин светеше ярко, но възелът край фабриката беше изчезнал — никакво сияние. Тиан изстина. Може би заводът е бил унищожен, а възловата му точка е пресъхнала? Това можеше да означава и опустошаването на Тикси. И смъртта на майка й.

А може би не значеше нищо подобно. Глупаво беше да си измисля подобни тревоги въз основа на този образ. Докато се обръщаше, остра и мразовита болка прободе костите на лявата й ръка, държаща амплимета. Тя едва не го изпусна. Притисна ръка към гърдите си, а бипирамидата угасна.

С неволен стон тя се втренчи в кристала. Сиянието му бе изчезнало. Дали не го беше унищожила, а с него и всичките си планове, донасяйки го до глобуса?

Тиан стисна пръсти около кристала. Какво щеше да прави сега? Загледана в тъмния таван, занаятчията забеляза края на лъч синьо-бяла светлина, породена от сияние върху глобуса. Източникът му се намираше близо до южния полюс, върху остров с формата на бумеранг. Тамошният блясък бе по-силен от всички останали възлови точки.

Жената се приведе към глобуса. Островът се намираше в средата на издължено море. От едната страна то се наричаше Кара Гашад, Горящо море, а другата носеше названието Кара Агел, Замръзнало море. Тиан си припомни, че островът се нарича Нум. За самото място не знаеше нищо, но наименованието му породи у нея отвращение, което я накара да отстъпи назад.

Отдалечила се достатъчно от светлината, Тиан разтвори пръсти, надявайки се да види амплимета да сияе. Напразно — кристалът си оставаше тъмен. Тъй като не беше спряла тетрапода, тя се блъсна и нещо, останало незабелязано в мрака заради тъмното си покривало.

Занаятчията се зае да отдръпва плата, достатъчно голям за покриването на колиба. Под него откри карильон. Четири от камбаните бяха еднакви, големи колкото котел и разположени в ъглите на въображаем квадрат. В средата на металната кула висеше пети чан с удължена форма и достатъчно голям, за да покрие изцяло Тиан. Бе изработен от стъкло, но непрозрачно.

Младата жена спусна тетрапода надолу, за да мине под камбаните и да ги разгледа. Четирите метални по нищо не се отличаваха от обикновени селски камбани. Петата нямаше език, очевидно проектирана да резонира в синхрон с останалите. Стъклената вътрешност се отличаваше с огледално сребреене.

Осъзнала със закъснение, че тя няма право да влиза тук непоканена, Тиан бе започнала да се обръща към изхода. В този момент амплиметът засия. На земята под стъклената камбана тя забеляза кичур черна коса, която приличаше на нейната.

Младата жена пристъпи обратно сред камбаните и спусна тетрапода надолу. Кичурът действително се оказа неин, никой от местните нямаше подобна коса. Докато отново изправяше машината, погледът й се спря върху изкривените отражения, които огледалната повърхност пресъздаваше. Навсякъде Тиан виждаше себе си. Всяко движение я изкривяваше и променяше. Тя застина, ала това не спря промените. Желанието й да се махне веднага се бореше с любопитството.

Насреща си Тиан виждаше тъмнокос мъж, повдигнал плачещо тъмнокосо бебе. Амплиметът припламна и образите се стопиха, за да бъдат заменени от друг мъж. Той носеше полумаска от сияен метал, но тя веднага разбра, че това е Джал-Ниш. Стомахът й се сви от погледа, стаен в единственото му око.

Тя повдигна амплимета към образа. Той изглеждаше изненадан, а после изчезна под разлялата се светлина. Мина дълго време, преди Тиан да различи друго. Образите бяха насечени от разстилащи се вълни. Жената отново обви ръка около амплимета, но и това не помогна. Повърхността остана ярка, сякаш под стъклото бе затворено сияние.

Занаятчията можа да различи извита кула, издигаща се сред черни скали. Покриващият ги лед имаше същия оттенък като блоковете на постройката. В далечината се виждаше море, покрито с назъбени ледени късове. Тази сцена също бе заменена: Тиан се озова зад някаква жена, слизаща по безкрайно стълбище. Зад нея самата имаше и друг човек, само че занаятчията се страхуваше да го погледне.

Надолу и надолу. Най-сетне жената достигна подножието и протегна старческите си ръце към разядения метален пръстен на древна врата, потъмняла от някогашен пожар.

Тиан преглътна. Ръката й, стиснала лоста на тетрапода, лепнеше от пот. Какво ли имаше зад вратата?

— Не! — изкрещя някой.

Нечия ръка блъсна нейната. Тетраподът се спусна надолу и залитна встрани. Тиан си удари главата в ръба на камбаната и прозвъняването прогони образа. Сетне тя се озова далече от камбаните.

— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещя Гилаелит. Гумените крака се хлъзгаха по пода.

Тиан се чувстваше като сепната от сън.

— Видях кичур от косата си на пода — заекна тя — и погледнах нагоре. Проучвал си живота ми?

— Разбира се. Така постъпвам с всеки, дошъл в Нириандиол. Какво видя?

— Мъж с бебе. Може би е бил баща ми. — Поне така се надяваше. Така копнееше за него. — После перквизитор Джал-Ниш Хлар, носещ метална маска. И накрая жена, която се спускаше по стълбите на мрачна кула.

— Кулата на хилядата стъпала. Имаш късмет, Тиан. В този свят има множество сили, малко от които притежават моята добронамереност. Те не обичат да бъдат шпионирани. Ако не се бях върнал, в този момент щеше да копнееш за избавителна смърт. Какво правиш тук?

— Чух камбаните. Стори ми се, че ме зоват.

Гилаелит се сепна.

— Да те зоват?

— Разглеждах стъкления ти глобус, но амплиметът угасна, а от едно място върху кълбото изникна лъч светлина.

— Кое място?

— Остров Нум — прошепна тя.

Потръпването му бе нетипично.

— Ти още не си истински геомант, Тиан, а току-що си се представила пред света.

Тя го последва.

— Къде отиваме?

— Ти отиваш обратно в леглото.

— А ти?

— Исках да говоря с теб, затова те потърсих в стаята ти, но там те нямаше. Сега това трябва да почака. Току-що ти ми отвори много работа. Надявам се, че ще успея да прикрия следите, които си оставила.

— За какво си искал да говорим?

— Сега няма време да го обсъждаме.

— Откри ли нещо за мен?

— Да, макар да не зная какво означава. И за това няма време.

Той й помогна да си легне и изчезна.

 

 

По време на отсъствието й времето се бе променило. Повеи леден вятър бяха заменили топлия бриз, а луната бе изчезнала зад мрачни облаци. Гръмотевици не спираха да отекват сред кратера. По покрива барабанеше градушка, скоро заменена от тежки капки.

Тиан не можа да заспи и приседна в леглото. Очакваше да види страховита буря, като онези, разразяващи се във фабриката. Светкавиците и кипящите облаци предоставиха гледка в продължение на няколко часа, но дъждът отдавна бе престанал. За нейно огорчение. От пристигането й не бе валяло.

И на сутринта облаците не се бяха раздигнали. Те се спускаха към върха на планината, за да обвият ръба в мъгла.

— Може ли да изляза навън? — обърна се тя към Гилаелит по време на закуската в стаята й. Стараеше се да не поглежда към слузестите охлюви в чинията му. — Чувствам се като затворничка.

— Да. Малък е шансът някой да те види в подобно време, но за всеки случай си сложи шапката и шала.

Той помогна на Тиан да седне в тетрапода и двамата се отправиха към ръба на кратера. Тукашният терен подтикваше занаятчията към предпазливост. На няколко пъти тя променя посоката си прекалено рязко и едва не прекатури машината си.

Измъчваха я неприятни мисли. Дали трябваше да рискува да остане с Гилаелит, който можеше да я предаде, или да го предаде първа и да избяга с таптера? Ако снощи бе оповестила присъствието си, това коренно променяше ситуацията.

— Много си мълчалива днес, Тиан.

Тя се почувства гузно.

— Размишлявам.

— За какво?

— За стореното снощи.

— Нека не говорим за това сега.

— Това време ми напомня за дома — каза тя с лека въздишка. — В завода винаги валеше и бе мъгливо. Дрехите ми в сандъка мухлясваха. Тогава никога не бих си помислила, че фабриката ще ми липсва.

— Домът се просмуква в костите. В Нириандиол съм прекарал по-голямата част от живота си, но продължавам да изпитвам носталгия по родното си място.

— А кое е то?

— Намира се на остров Мелдорин. — Гилаелит махна с ръка на запад.

— По името изглежда прекрасно място — каза Тиан. Като никога не успя да си припомни точната карта. — Но в действителност не е така, нали?

— Мелдорин е огромен. Триста левги от юг на север и сто от запад на изток.

— А къде точно се намираше твоят дом?

Той отново махна неопределено с ръка.

Бяха прекосили около една трета от кратера, когато жената спря тетрапода.

— Проблем ли има? — осведоми се Гилаелит.

— Ремъците започнаха да ме протриват. Не съм свикнала да вървя по толкова неравна земя.

— Искаш ли да се връщаме?

— Не. Тук е прекрасно.

Продължиха обиколката си. Мъгла се стелеше край каменистия ръб и оставяше капчици върху миглите на Тиан. Шалът над лицето й бързо се просмука с влага.

— Гилаелит?

— Да?

— За какво си искал да говорим, когато си ме търсил в стаята ми?

Той се опря на един камък, който му стигаше до лакътя, и се загледа в кратера. Изглежда се колебаеше.

— Гилаелит?

— Става дума за нещо много несигурно, Тиан. И изключително рисковано, така че не бързай да се обнадеждаваш. — Ново продължително мълчание. — Попаднах на информация, която би могла да отстрани осакатяването ти. Съществува… — Тетрархът рязко извъртя глава. — Какво беше това? И ти ли го чу?

— Звучеше като чаршаф, пращящ под вятъра.

— Но сега няма никакъв вятър.

Мъглата продължаваше да се стеле. Гилаелит изтича по посока на гората, за да се вгледа.

— Виждаш ли нещо? — провикна се занаятчията.

— Не. Понякога тук се чуват странни звуци — със съмнение каза той. — Мисля, че трябва да се връщаме, Тиан.

Тя намести дразнещия ремък, завъртя тетрапода.

— Беше започнал да ми казваш нещо за гърба ми — поде жената, докато вървяха обратно към Нириандиол.

Гилаелит не отговори веднага. След двадесетина крачки чуха звука отново. Събеседникът й застина, наклонил глава настрани.

— Мисля, че зная какво е това. — Едната му ръка изчезна под палтото.

— Какво?

Тиан се завъртя в машината си, но не виждаше нищо.

Преди спътникът й да е успял да отговори, от мъглата зад него изникна крилата форма. Друга се приземи на земята между двамата, а още две го заобиколиха. Тиан долови слаба миризма на битум.

Гилаелит извади къс жезъл, но не можа да си послужи с него, защото лиринксът зад него метна въже над главата му, с което пристегна ръцете. Предният лиринкс изби оръжието от ръката му.

— Какво правите? — изпищя Тиан.

Създанията не отговориха. Още въжета стегнаха ръцете му. Гилаелит измърмори нещо, очевидно геомантично заклинание, защото една скала се пръсна на късове. Някои от тях попаднаха в краката на един от лиринксите, но създанието не обърна внимание.

Тиан насочи тетрапода напред, в безумието си нахвърлила се върху най-близкия лиринкс с голи ръце. Съществото избегна атаката й и отвърна с удар, който буквално щеше да откъсне главата й, ако жената не го бе избегнала на свой ред.

Гилаелит изкрещя нещо, което тя не можа да разбере. Над главата му бе нахлузена качулка.

Тиан отново се хвърли към лиринксите. Новият й противник я блъсна по лицето, поваляйки машината й. Тя полетя назад. Последното нещо, което видя, бяха четиримата лиринкси: подредени в идеална формация, отнасящи Гилаелит.

— Тиа… — изкрещя той.

Последващите звуци бяха заглушени от свличането на скални късове.