Йън Ървайн
Тетрарх (61)

Тридесет и три

Преди и след кратката си среща с Тиан Гилаелит прекарваше дните си в оглеждане на Голямата сълзевина: от земята и сред тунелната мрежа под нея, докато нищо повече не можеше да бъде нанесено върху картите му. Лиринксите непрекъснато го подтикваха да бърза. Беше очевидно, че важността на този проект надвишава всички останали проучвания, провеждани в Снизорт. Тетрархът много би искал да узнае причината.

Гилаелит не работеше толкова усилено, колкото лиринксите си мислеха. Поне не над техния проект. Той прекарваше всеки свободен момент над студения си геомантичен глобус, преструвайки се, че се е заел с тяхното възложение, докато в действителност проучваше местната възлова точка, която го удивляваше. Тя се оказа наистина странна, с изключително остри изменения в силата на полето — макар че съществуваше вероятност въпросните изменения да са породени от енергията, която лиринксите извличаха за плътоформирането си.

А може би те се дължаха на амплимета. Тетрархът подозираше, че бипирамидата отново е пристъпила към някогашните си номера. С помощта на глобуса той долавяше необясними пулсации, за които бе малко вероятно да са породени от друго.

Приключил с обхождането на сълзевината, Гилаелит се бе заел да проучва захранващата я гореща точка. Процес, който не представляваше никакъв проблем за геомант с неговия опит. Тетрархът бе прекарал повече от столетие, изучавайки Бореа Нгурле по сходен начин. Последната и най-трудна задача бе да разгадае последователността на бавните течения, които сред сложни изменения отвеждаха топлия асфалт до повърхността на Голямата сълзевина и отнасяха охладения материал обратно надолу.

Асфалтът се движеше почти незабележимо, макар и способен да преодолява значими разстояние при достатъчно предоставено му време. Гилаелит бе донесъл със себе си много оборудване, ала никой от приборите не се оказа с подходяща чувствителност. Глобусът също се провали, дори и след дълга пренастройка. Вече бяха минали седмици от пристигането му, а напредъкът бе незначителен и това го ядосваше.

Имаше и друг начин: да предскаже пътя на теченията с помощта на матемантия. До този момент Гилаелит не бе използвал това си Изкуство по подобен начин и не беше сигурен, че методът ще бъде успешен. Но какво друго му оставаше?

 

 

След едно денонощие Гилаелит остави листовете с изчисления, взе картата и посочи място.

— Започнете да копаете тук, в тази посока.

— Сигурен ли си? — попита женската, която можеше да разчита истината.

— По-сигурен няма да стана.

В тези му думи нямаше лъжа.

Матриарх Гирил наду рог. В отговор на зова й отвсякъде се стекоха лиринкси. Всички се отправиха към мястото, посочено от тетрарха, и след като Гирил им показа къде точно да работят, очертавайки знак върху скалата, лиринксите започнаха да дълбаят пясъчника с помощта на инструменти, напомнящи огромни кирки.

Работата продължи и през нощта. Когато на сутринта Гилаелит се върна, за да постави пробните си кристали, лиринксите бяха прокопали тунел с дължина шестдесет крачки: удивителен напредък дори и сред такива добри условия. Създанията работеха настойчиво и трескаво, без нито веднъж да се наложи да им бъде напомняно за значимостта на работата им.

Вторият ден донесе почти същия напредък. На третия лиринксите прокопаха само четиридесет крачки — повишаващата се горещина забавяше работата. Самата скала също бе по-трудна за обработка. Тук Гилаелит получи шанса да види същинската изобретателност на лиринксите.

Две от създанията довлякоха метален пръстен, малко по-малък от диаметъра на тунела. След като поставиха в средата му гъбовиден предмет, наречен финадр, те го задействаха с помощта на дълъг лост. Златиста болка преряза слепоочията на Гилаелит, принуждавайки го да се превие. Когато пристъпът му премина и тетрархът можа да се изправи, пръстенът бе обгърнат в ледена мъгла.

Финадрът биваше подхранван от полето, за да извлича околната горещина. Гилаелит нямаше представа за принципа на действие, но и за миг не се съмняваше в ефективността му. Просмуканата скала, сега замразена, се трошеше лесно. С помощта на кристалите си тетрархът можа да види, че приспособлението поглъща огромни количества енергия от полето, понастоящем още по-слабо.

Дълбаенето продължи, редувано с цикли охлаждане. В късния следобед на четвъртия ден от началото на работата лиринксите прорязаха целия скален слой и достигнаха чистия асфалт на Голямата сълзевина. Сега работата ставаше изключително опасна. От течността ги отделяше единствено леден слой, крехък като яйчена черупка. Ако налягането успееше да намери пролука или някой от охлаждащите пръстени откажеше, тунелът щеше да се срути, а всички те щяха да се окажат обгърнати в горещ асфалт. Подът под краката им на моменти потръпваше.

В момента Гилаелит нямаше работа, но не скучаеше. Той наблюдаваше и проучваше всичко около себе си. Лиринксите представляваха особен интерес за него. Изглеждаше, че те не се чувстват особено удобно в едрите си тела — или поне във външната си бронирана кожа. Те непрекъснато се почесваха, раздвижваха рамене и крайници, за да наместят дебелите люспи. Явно това бе недостатък от плътоформирането, което претърпяваха преди раждане. Стойността на оцеляването сред празнотата.

 

 

Гилаелит работеше в една вдлъбнатина на тунела, далеч от края. Бе научил много за възловата точка, още една крачка към крайната му цел, но друг напредък тук нямаше да постигне. Войната се бе доближила още повече. Крайно време беше да избяга, преди да се е оказал притиснат.

Тетрархът бе убеден, че ще успее да избяга, въпреки че лиринксите го наблюдаваха зорко. Те му позволяваха да използва инструментите си свободно, а това щеше да бъде достатъчно. Но преди бягството си трябваше да се сдобие с амплимета. Искаше му се да освободи и Тиан, защото се притесняваше за нея, ала това бе невъзможно. Колкото и да не му се щеше, трябваше да я остави. Не можеше да носи и нея, и геомантичния глобус, а без последния не би могъл да се освободи.

Чрез пренастройване на един от проучващите кристали лесно откри амплимета. А може би бипирамидата бе открила него?

Стомахът му се сгърчи. След пристигането в Снизорт тези му болки се бяха усилили, за което Гилаелит винеше безвкусната храна на лиринксите. Тук не можеше да се сдобива с любимите си деликатеси.

Амплиметът се намираше около врата на Тиан в схематизиращата зала. В момента течеше процес, на който Гилаелит не обърна внимание. Времето беше прекалено ценно, за да се занимава със странични дейности. Помещението беше празно, отсъстваха и пазачи. Отлично. Тетрархът откри път до него, определи и маршрут за излизане, сетне отново провери амплимета.

Бипирамидата проблясваше яростно. Дали общуваше със схематизатора, или с възловата точка? Бе трудно да се определи — последователностите изглеждаха умишлено замъглени. Възловата точка от своя страна изглеждаше по-нестабилна от всякога, така че беше логично блясъците на амплимета да са насочени към нея. Но по-внимателното вглеждане донесе силното подозрение, че самият схематизатор също бива засяган. Това разтревожи Гилаелит. Какви изменения се опитваше да внесе кристалът?

До този момент тетрархът не бе отделял специално внимание на залата за схематизиране. Сега той насочи вниманието си към растящия торгнадр и осъзна, че това устройство притежава мощта да пренасочва цялото излъчване на полето към себе си. И ако амплиметът можеше да контролира подобно устройство, това щеше да му предостави цялата енергия на възловата точка.

Назряващо бедствие за лиринкси и човеци, но и забележителна възможност за самия Гилаелит. Получаваше шанс да научи много повече за амплимета, като наблюдава следващите му действия.

— И днес ли няма напредък, тетрархо? — попита Гирил.

Гилаелит се сепна и едва успя да овладее лицето си, но не се и наложи, защото Гирил отмина, видимо занимавана от други проблеми. Полето се изменяше произволно. В настоящия момент охлаждащите пръстени бяха прекалено ефективни. Под студа металът на лиринкските инструменти бе станал чуплив и кирките им се трошаха. Впоследствие им се наложи да работят още по-усилено, за да наваксат изгубеното време.

Тетрархът поднови работата си, този път по-предпазливо. Бе внимателен, защото не познаваше цялостните способности на амплимета и не искаше кристалът да усети наблюдението му.

Но след няколко дни Гилаелит стана по-дързък, защото бе започнал да разбира. Амплиметът изтегляше нишки енергия — почти незабележими силови влакна — от полето към себе си, схематизатора и множество други части от Снизорт. По тези нишки не протичаше енергия, но самите те проблясваха леко. Какво бе предназначението на тази мрежа?

— Ела, тетрархо, нужен си ни отпред — каза Гирил.

Неохотно, той започна да събира оборудването си.

— Остави! Няма време. Ще наредя приборите ти да бъдат опаковани.

Опаковани? Гилаелит бе принуден да се подчини. Той все още не възнамеряваше да бяга, а и не би могъл, защото въпросната процедура се нуждаеше от часове подготовка. Но употребената от нея дума го притесни.

 

 

Ден след ден тунелът не спираше да напредва. Тук охлаждащите пръстени биваха поставяни на десет крачки, всеки с инсталиран в него финадр. Придвижваха се по-бавно заради предпазливостта, с която разширяваха прохода. Съществуваше опасност да попаднат в незамръзнал участък. На десетия ден от началото на копаенето, на повече от сто крачки в сълзевината, Гилаелит бе призован, за да използва проучващите си кристали. Тревогите му се бяха оказали неоснователни. Гирил все още му позволяваше да използва приборите си, макар и за по-кратко.

Междувременно двамата лиринкси в края на тунела оставиха кирките си и откъртиха къс с помощта на дълъг лост. Отвъд него изникна някакъв предмет, обгърнат от втвърдената чернота. Гилаелит остави инструментите си и отиде да го разгледа.

Оказа се тялото на дива котка, дълга колкото него самия, с огромни челюсти, способни на една хапка да го лишат от глава. Котката се бе запазила по съвършен начин. Изглеждаше жива.

На следващото утро копаещите лиринкси откриха друг, по-малък хищник, напомнящ чакал, а следобед — див бик с дълги извити рога.

— Животното трябва да е потънало — каза Гилаелит, — привличайки хищници, които са споделили съдбата му.

— И две лапи в течен асфалт са трудни за измъкване — рече лиринксът от лявата му страна.

Този път при проучването Гилаелит засече нещо.

— Продължете натам. — Тетрархът посочи надолу и леко наляво от средата на тунела.

Лиринксите поставиха нов охлаждащ пръстен и подновиха работа. Впоследствие се натъкнаха и на други мъртви животни: две чайки, домашна котка, две огромни змии, вплетени една в друга. След това продължиха сред чист асфалт. На четиринадесетия ден тунелът се тресеше непрекъснато.

Същата вечер, докато Гилаелит се връщаше, в пода пред него зейна пукнатина, от която започна да се просмуква катран. Лиринксите край най-близкия пръстен веднага засилиха влиянието му, разширявайки зоната на замръзване. Друг лиринкс строши вледенилия се сталагмит. Подновилият пътя си тетрарх видя и други плъзнали пукнатини, на места изцяло покрили стените. Тунелът едва оцеляваше. Коликите на Гилаелит се усилиха.

Той направи много опити да възобнови собствената си работа, само че Гирил непрекъснато имаше нужда от него, дори и само като наблюдател. Нощем той бе съпровождан до стаята си, без инструментите си, а на входа оставаше пазач. Предводителката на лиринксите нямаше намерение да рискува. Може би бе заподозряла истинските му намерения? Гилаелит опита всякакви аргументи, за да си върне приборите, но напразно. Без тях той бе безпомощен. Повечето нощи лежеше буден, измъчван от стомашните болки и раздразнение. Против болежките си също не можеше да стори нищо.

 

 

Не бе имал друга възможност да види Тиан, а и се съмняваше, че ще получи. Бе затрогнат от факта, че тя го бе последвала, без значение с каква цел. Тя несъмнено бе смела, макар и прекалено наивна и прибързана. Но му се щеше да не бе се намесвала, защото Гилаелит се притесняваше за нея. Не колкото се интересуваше от амплимета, разбира се, но в по-голяма степен в сравнение с интереса му за останалите разумни същества.

В крайна сметка надали щеше да има значение. Тази експедиция бе изключително неразумна и криеше огромна вероятност (изчислена от матемантията му) да приключи сред горещ асфалт. Лиринксите несъмнено бяха тласкани от отчаяние, за да прибегнат до подобно начинание. Гилаелит предполагаше, че някакъв безценен древен артефакт се крие сред околната чернота. Щом лиринксите бяха готови да рискуват цяла своя армия, за да се сдобият с него, изглежда бяха по-слаби от всеобщата представа. Но може би търсеното от тях щеше да им гарантира победата, оправдавайки тази жертва.

Тунелът продължаваше да се разгръща. Съществуването на Гилаелит се бе свело до смрадлива черна дупка. Сънищата му го връщаха на работното място.

Бяха достигнали мястото, посочено от инструментите му, но не откриха нищо. Гирил кипеше от гняв.

— Изкуството ти се оказа далеч по-безполезно от обявеното, тетрархо! — студено рече тя.

— Казах ви, че ще бъде трудно да го открием. — Гилаелит не остана длъжен на погледа й, макар че вътрешно бе изпълнен със съжаление за провала. Знаеше, че един ден ще умре, но не му се искаше да бъде по такъв начин. — Матемантията ми рядко е точна.

— Потърси отново. Сега се намираме по-близо. И побързай!

— Матемантията не може да ми предостави повече информация. Ще трябва да потърся с глобуса си. И освен това трябва да зная какво търся.

— Не мога да ти кажа това.

— Тогава не мога да ви помогна. — Тетрархът отново впери решителен поглед в нея.

Гръдните й плочки придобиха зелен цвят, коремът се оцвети в кремаво, а масивните бедра се покриха с измъчени очертания — червени нишки, извиващи се върху жълт фон. Нерешителност, реши тетрархът. Тя трябваше да му каже, но се страхуваше, че така ще разкрие прекалено много.

— Търсим останките от селото — каза Гирил, енергично раздвижила ръце в неспокойство, — което преди седем хилядолетия се е намирало над тези залежи.

— Какво е имало в него? Трябва да имам нещо, което да търся.

— Може да има реликви — неохотно отвърна тя. — Инструменти, изработени от месинг и благородни метали…

— Друго? Кристали?

— Може би. — Още по-неохотно.

— Кристалите са лесни за откриване, ако зная какъв тип са.

Гирил знаеше, но не искаше да разкрие. Все пак призна:

— Сяра, да речем.

— Това е единственият кристал, който не мога да открия.

Тя присви очи.

— И каква е причината за тази ти неспособност, тетрархо? Твърдиш, че си изключителен геомант.

— Тук навсякъде гъмжи от сяра. Същото се отнася и за околните горещи извори.

— Опитай — хладно подкани Гирил. — Без глобуса.

Значи тя наистина не искаше Гилаелит да го използва.

— Така да бъде. Но помни какво казах за сярата.

Тетрархът стори всичко по силите си, но, както и преди, резултатите бяха мъгляви. Произволните четвърти степени също не му помогнаха.

— Безсмислено е. Ако искате да ви помогна, трябва да използвам глобуса си.

Гирил промърмори нещо, но нареди приборът да бъде донесен. Гилаелит промени чувствителността му, постави ръце над ледената повърхност и затвори очи. В съзнанието му изникнаха стелещи се нишки. Разтърсената му мисъл откри нажежената до червено проява на кристал нагоре и надясно.

Тетрархът залитна и падна. Струваше му се, че главата му е обгърната от пламъци. Той немощно повдигна десница и я раздвижи.

— Натам. На не повече от десет дължини.

Гирил го изгледа със съмнение, но даде нужните нареждания.

Прекалено слаб, за да се изправи, Гилаелит остана да лежи на пода. До този момент не бе изпитвал нещо подобно. Преживяването бе почти свръхестествено, а той не вярваше в подобни неща. Но този път знаеше, че е открил търсенето.

Гирил бе заповядала тунелът да бъде разширен във всички посоки, разгръщащ се като спиците на колело.

— Това ще увеличи напрежението върху тунела.

— Непрестанно си намираш оправдания, геоманте.

— Движенията в течната маса ще го пречупят като клечка. Всички ще загинем.

— Става дума за нещо много по-важно от нас! — остро отвърна Гирил.

Този артефакт наистина трябваше да е безценен.

— Но не и важно за мен.

Лиринксите безстрашно пристъпиха към работа. Каквито и нареждания да получеха, те ги изпълняваха с еднакъв ентусиазъм. Тъй като в долните разширения не откриха нищо, работниците ги изоставиха и започнаха да правят нови разклонения, насочени нагоре. Ритъмът на работата се забави. Всеки следващ проход замръзваше все по-бавно.

— Какво има? Защо е нужно толкова време? — попита матриархът късно на седемнадесетия ден от началото на копаенето (тринадесети в сълзевината). Поне Гилаелит смяташе, че е късно. Макар да се хранеше и да спеше по едно и също време, беше му трудно да определя изминалото.

— Полето чезне — обясни мъжкият, отговорен за охлаждащия пръстен. И Гирил, и той говореха на общия език, очевидно за да може и Гилаелит да е наясно с напредъка на работата. — Нужен ни е час да постигнем онова, което преди ни отнемаше минути. Трябва да накарате разпределителите да ни предоставят повече енергия, иначе…

— Продължавайте — грубо каза тя. По тялото й блеснаха сини и бели оттенъци, които тетрархът не можа да разгадае. — Враговете ни са тук. Техните кланкери поглъщат много енергия от полето.

— В такъв случай няма да успеем.

— Трябва да успеем. И то бързо, защото иначе ще сме пожертвали цяла армия напразно. — Гирил повика вестителка и след няколкоминутен разговор я отпрати. — Полето ще бъде запазено за нас — продължи тя, отново обръщайки се към лиринкса до охлаждащия пръстен. — В Снизорт ще бъде консумирана енергия единствено за неотложни нужди. На всяка цена трябва да приключим работата си. А когато това стане, ще източим възловата точка и ще смажем враговете си.

 

 

Лиринксите повече не се нуждаеха от него, затова Гилаелит се отдели с глобуса си и поднови наблюдението над амплимета. Бяха настъпили промени — торгнадрът го нямаше и Тиан схематизираше нов, който този път не бе свързан с бипирамидата. Може би кристалът вече не се нуждаеше от подобно устройство? Нишките му се простираха навсякъде и по тях непрекъснато протичаше светлина, което значеше, че амплиметът продължава работата си. Лошо за него, защото тетрархът възнамеряваше да приведе в действие собствения си план. Беше време да избяга. Той поде уморителните приготовления, които утре сутринта щяха да са му донесли свободата.

— Трябва да видиш това, тетрархо!

Един лиринкс го повлече към края на прохода. Под натиска на работниците голямо парче от стената на тунела се откърти и падна. Иззад него изникна стена от груби дъски, прикрепени към подпорите си с дървени колчета. Срутването разтърси тунела, вибрации плъзнаха по протежението му. На места изникнаха пукнатини, през които започна да се просмуква гъста чернота, замръзнала веднага.

— Елате да погледнете, Гирил! — провикна се един от лиринксите.

Възторжена, тя се хвърли напред и започна да сваля дъските.

— Това е мястото. Повикайте търсачите.

Преди те да са пристигнали (дузина лиринкси, оборудвани с триони, брадви, кофи и друга екипировка, включително и за скициране), Гирил бе разчистила дъските. Вътрешността на колибата бе изпълнена с асфалт. Останалите стени бяха запазили приблизителните си места, макар и малко изкривени. Откритите находки представляваха единствено домашни вещи — дървен стол, сламеници, одеяла и кухненски съдове. Всеки предмет биваше изваждан от замръзналия асфалт, скициран и грижливо отнасян, сякаш представляваше някаква ценност. А може би действително беше така. Кой знае под каква форма се бе явявало магьосничеството преди седем хилядолетия?

Тунелът се разтърси.

— Обсадата е започнала — каза Гирил. — Трябва да работим по-бързо. Оставете разклоненията да рухнат. Започнете да разширявате изкопа около колибата. И бързо. Полето гасне.

Гилаелит също можеше да усети, че излъчването става все по-непостоянно с всяка изминала минута.

— Колко колиби е имало в селото? — поинтересува се той.

— Не зная.

Не му бе предоставен шанс да продължи с работата си. През следващите няколко дни лиринксите откриха други седем колиби, приличащи на първата, със същите принадлежности. Четвъртата от тях съдържаше сандък с дрехи, които дори можеха да бъдат носени, защото асфалтът не бе проникнал през цепнатините. Одеждите породиха значителен интерес, което се стори необяснимо на Гилаелит — дори и най-голямата от тях бе прекалено тясна за лиринксите.

В осмата колиба откриха тяло, момче на не повече от пет години. Косата му бе светла, също като кожата. Неговото тяло също бе запазено. Положено на носилка, бе отнесено при останалите находки.

Следващата открита колиба се оказа празна, съдържаща единствено дървена пейка. Нейната посестрима бе пълна с тела. Гирил лично пренесе първия труп и го положи на пода на тунела. Погиналите бяха общо двадесет и петима: осем мъже, седем жени и десет деца. Всички те бяха дребни, със сини, сиви или бледокафяви очи, светла коса. Според Гилаелит телата бяха прекалено набити, за да бъдат наречени красиви.

Приключили с изваждането, лиринксите се събраха около труповете и се загледаха в тях. Сепна ги поредна вибрация. Част от тях отнесоха телата, а останалите продължиха с разкопаването.

Тази нощ не откриха повече тела, но намериха няколко прекрасни кристала от жълта сяра, строшени, а също и бронзов инструмент, състоящ се от седем концентрични кръга, покрити със символи и скали. Всеки от кръговете можеше да бъде задвижван самостоятелно. В най-малкия се намираше друга форма от бронз, донякъде разядена: полумесец, а може би острието на сърп. Тя бе залепнала.

Очевидно търсената от матриарха тайна не се намираше сред тези находки, защото копаенето продължи. Тъй като вече бе станало късно, Гилаелит бе съпроводен до стаята си. Там сънят му бе смущаван от образи на дебели колони светлина и задушаващи се сред гъста чернота люде.

Дойдоха да го вземат няколко часа по-късно — Гилаелит не разбираше защо, тъй като нищо не се бе променило. Подът на тунела бе отрупан с мумифицирани тела, парчета кристал, домашни вещи… Всички предмети, които вече бе виждал.

От разстояние можа да види, че работниците са достигнали стената на някаква по-голяма колиба, може би място за съвещания или дом на местния предводител. Докато разчупваха и откъртваха дъските, от отвора започна да изтича течен асфалт.

Гирил веднага изкрещя към лиринксите, отговарящи за охлаждането. Те изместиха напред пръстен, насочиха гъбовидното устройство и го задействаха. Във въздуха за момент се разля мраз. Но изтичането не спря.

— Какво става? — кресна Гирил.

— Полето е изключително слабо.

— Запушете процепа с дъски. Защо няма излъчване?

— Не зная. Но финадрът не разполага с нужната му енергия — каза операторът. — Може би сме източили полето.

— То е нестабилно! — заяви Гирил. — Опитайте отново.

Този път пръстенът проработи, макар и не особено ефективно. Зад тях, близо до мястото, където бяха положени най-скоро намерените тела и реликви, в едната стена на тунела изникна пукнатина. От нея плисна горещ асфалт, замръзнал под влиянието на охлаждащите съоръжения — само за да се пропука отново. Гъстата течност отново започна да нахлува.

Това бе последният му шанс. Гилаелит тъкмо бе започнал процедурата с глобуса си, изграждайки най-бързото заклинание, което можеше да създаде при тези обстоятелства, когато матриархът се провикна:

— Извадете реликвите от тунела. Какво е положението, Франл?

Операторът поклати гребенестата си глава.

— Нищо повече от това не сме в състояние да направим.

Сини, зелени и розови ивици плъзнаха по кожата й.

— Трябва да продължим. Обсадата доближава връхната си точка. Преместете всичко на безопасно място, включително приборите на тетрарха.

— И самия мен? — с надежда добави Гилаелит.

— Ти оставаш тук. Заобикалят ни огромни човешки сили, тетрархо, и аахимите със своите конструкти. — Тя изрази яростта си в удар по замръзналата повърхност. — До дни ще изгубим Снизорт. Враговете се стараят да подпалят залежите.

Дори тетрархът можеше да разчете какво излъчваха останалите лиринкси — ужас, последван от отчаяние.

— Страхувам се за вас, Гирил — каза операторът.

— Аз просто служа. Ако умра, други са готови да заемат мястото ми.

Гилаелит можеше да си представи настоящата си ситуация: мравка в края на дълъг тунел, притежаващ крехкостта на глазура. Укрепеният от студ проход можеше да рухне нелепо лесно. А тетрархът не беше готов да умре. Все още му предстоеше толкова много работа. Освен това го прободе и притеснение за Тиан, само че нямаше как да й помогне.

Дузина лиринкси трескаво копаеха. Голямата колиба имаше кръгла дупка през покрива — поне така Гилаелит определи нарушаването на структурата. Объркан, той се покатери, за да погледне по-добре.

— Този отвор изглежда като прогорен. И погледнете колко чисто, като с нажежено острие.

Старите хроники бяха споменавали нещо подобно.

Гирил не отговори. Бяха изнесени още тела, до едно облечени в ярки, церемониални одежди. В далечния край на колибата лиринкс се стараеше да освободи украсена кутия във формата на ковчег, запечатана и в двата края. Извадил я, той счупи печатите, повдигна капака, при което се оказа покрит с прах, и се усмихна на спътниците си, докато се почистваше. Вътре имаше единствено кости.

Работата продължаваше. Гирил се бе оттеглила в ъгъла на колибата, където бе разкопан единият ъгъл на малък дървен сандък. Той бе разчистен и отворен — вътре, положен в златна поставка и увит в бледосин плат, откриха голям жълт кристал. Един от лиринксите протегна ръка, но бе спрян от сопването на матриарха:

— Не го докосвай! Много е крехък.

— Сяра — каза Гилаелит.

— Не каква и да е.

— Този кристал ли търсите?

Гирил понечи да отвърне, но замълча. Възрастното й лице остана безизразно, макар че за миг люспите върху раменете й заблестяха в развълнувани цветове. Тя намести гръдните си плочки.

Възползвайки се от залисаните лиринкси, Гилаелит поднови приготовленията си. Затвори очи в опит да види мрежата от нишки, само че зърна едва няколко, движещи се под невидим повей. Изглежда амплиметът почти бе приключил с работата си.

Тетрархът бе жегнат от неочакван страх. Бипирамидата действително бе готова, придобила контрол над възловата точка. А те се намираха дълбоко в Голямата сълзевина, зависими от потока енергия. Какво целеше амплиметът? Гилаелит трябваше да узнае. Трябваше да види. Би могъл да го използва в бягството си. Цялото му оборудване бе отнесено, реликвите също, така че не можеше да използва и някой от кристалите сяра. Оставаше му само едно решение. Той насочи съзнанието си към камъните в жлъчката и пробуди един.

Разкъсаната паяжина се появи само за миг и не показа диреното от него. Само една нишка бе останала здрава, тъй дребна, че по-рано Гилаелит я бе пропуснал. По влакното протичаше светлина. То изчезваше в собствения му тил.

Той отчаяно се опита да проследи действието на нишката. Почти в същия миг камъкът в жлъчката му се пръсна. Разтърсващата агония го повали на колене. Влакното се прекъсна, разкъсаната мрежа изчезна. Сега Гилаелит разбираше: бе се намесил прекалено очевидно и амплиметът го бе усетил. Колко ли дълго го бе проучвал кристалът? И какво ли бе научил?

Силен пукот се разнесе зад него. Шест пръстена по-назад проходът се бе разцепил. Нахлуващият асфалт разширяваше разкъсването и едновременно с това оттласкваше в противоположни посоки образувалите се половини.

— Гирил! — изкрещя един от лиринксите. — Тунелът се разпада!

Тя затвори сандъчето, грабна го и скочи. Сблъсъкът й с пода разтърси тунела. Едното огромно стъпало го пропука и потъна. Гирил рязко издърпа крака си, последван от нахлуваща гъстота. Останалите лиринкси също побягнаха, понесли колкото могат да носят.

Гилаелит с мъка се изправи на колене, ала отново рухна. Струваше му се, че вътрешностите му са съставени от късчета болка. Процепът вече бе няколко крачки широк в основата. Таванът също се строши и пропусна нахлуваща вълна.

Гирил се стрелна край него и сетне през навлизащия асфалт. Опитът за скок на последвалия я тетрарх бе осуетен от все по-ускореното разширяване на ямата. Гилаелит се озова потънал до колене в топлия асфалт на Голямата сълзевина. С отчаян размах на ръце успя да се вкопчи в отсрещния край, за да се изтегли. Не можа. Течността беше прекалено гъста.

Като муха върху мухоловка. Лиринксите вече бяха изчезнали. Споходен от закъсняло разочарование, Гилаелит осъзна, че бе изгубил играта. И Тиан. И за какво? Дори не се осмеляваше да мисли.