Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на ехото (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tetrarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-42-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628

 

 

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-43-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787

История

  1. — Добавяне

Дванадесет

— Какво ще правим? — извика Тиан. Можеше да преброи поне тридесет лиринкси.

— Ще запечатам това ниво — каза Малиен. — Бягай.

— Те ще те убият.

— Тази битка не е твоя. Освен това Тиртракс разполага със защити, аз също.

— Няма да те оставя да се сражаваш сама.

— Добре. Остани в конструкта. Аз ще настроя стражите. — Старицата бързо се отдалечи.

Тиан хвана контролния лост, но трябваше да отдръпне ръка, защото последната трепереше. Конструктът беше прекалено ценен, за да го излага на риск. Освен това тя си нямаше представа как би могла да се защити, освен да насочи машината право към тях, с което единствено би повалила не повече от един или двама. Не можеше да разчита и на изненада — лиринксите бяха привикнали към бойните машини. И бяха свикнали да ги унищожават.

Две едри женски летяха към нея, придружавани от по-дребен, но по-мускулест мъжки лиринкс. Високо над тях се рееше дребен и безцветен лиринкс — Лиет. Останалите се разпръснаха по пода. Бяха прекалено много. Тиан не можеше да стори нищо. Но ти се изправи срещу нилатла, опита се да се окуражи тя. Не си напълно безсилна.

Не успя да убеди дори себе си.

Тя се съсредоточи върху дишането си — дълбоки, бавни вдишвания. Сърцето й спря да кънти, ръцете й се успокоиха. Тиан завъртя конструкта ниско над земята. Не се осмеляваше да го издигне. В отговор на предпазливия допир до лоста машината се извърна с лице към врага.

Занаятчията изпитваше влудяващ подтик да се стрелне с пълна скорост към лиринксите, да ги разблъска встрани и да отлети през процепа. Къде се бавеше Малиен? Сред иноземното присъствие Тиан чувстваше подчертана самота. Тя насочи конструкта към стълбището — неуверено и колебливо заради притеснението си.

Отворът към горните нива бе затворен. Малиен се появи, понесла страж.

Тиан доближи конструкта към нея. Старицата повдигна глава, усмихна се напрегнато и каза:

— Този не функционираше правилно. Трябваше да го подновя.

— Наред ли е всичко?

— Смятам, че да. — Малиен се качи в конструкта.

— Какво правят? — попита занаятчията. Останалите във въздуха лиринкси кръжаха над приземените си събратя. — Мислиш ли, че се страхуват от нас?

— Не, предпазливи са. Сега си имат работа с могъща цивилизация, която е непозната за тях. Няма как да знаят дали в Тиртракс няма още хиляда такива конструкта, готови за битка.

— И дали ние не представляваме заложен капан.

Възрастната жена се изсмя.

— Де да беше така. И, разбира се, те трябва да знаят за огромната флотилия конструкти. Възможно е дори да са се сблъскали с нея.

— Колко дълго стражите ще са в състояние да отбраняват горните нива?

— В най-добрия случай дни. Те са проектирани за бдителни, а не военни цели, не са оръжия. И не са защита на празни градове.

— Тогава… ако не искаме Тиртракс да падне…

— Защо биха искали Тиртракс? — прекъсна я Малиен.

— Защото е ваш. И защото тук е разположена мощна възлова точка, която би могла да им бъде от полза за плътоформирането.

Старицата сви устни.

— В Сантенар има множество възли, но ако са решили, че искат точно този, ще се постарая да запомнят този си набег. Макар да се опасявам, че…

— Какво?

— Главно ще запомнят, че сме сами. — Тя се отправи към задната част на конструкта.

— Какво правиш?

Малиен отвори задния люк и се настани в бойната кула. С тихо жужене от корпуса изникна копиеметно оръжие, напомнящо голям арбалет. Старицата го раздвижи, зареди снаряд с каменен наконечник, сетне започна да опъва жиците.

— Мисля, че подобен изстрел не би оставил телата им безразлични. Тръгни към тях, бавно. И се постарай да не показваш страх.

Няколко изстрела с балиста не биха внесли особена разлика. Тиан се надяваше, че Малиен разполага с по-силна защита. Съсредоточавайки се, младата жена успя да насочи конструкта плавно, макар отвън несъмнено да личеше, че машината бива направлявана от неопитна ръка. Дали на борда имаше и други оръжия? Трябваше отдавна да е изяснила това.

На около петдесет крачки от процепа Тиан спря. Междувременно всички лиринкси се бяха приземили. Единствено Лиет продължаваше да кръжи във въздуха — постижение, изискващо значително напрежение и забележително владеене на Тайното изкуство. Лиет бе сред най-добрите летци на лиринксите и демонстрираше умение.

— Защо навлизате в града на аахимите? — разнесе се студен глас иззад Тиан. — Аз съм Малиен, матах на Тиртракс. Обяснете присъствието си, лиринкси!

Най-едрата женска пристъпи напред.

— Аз съм мъдра майка Кордион — прогърмя тя. — До този момент не сме влизали в стълкновения с аахимите. Вие не напускахте пределите на градовете си и не вземахте страна във войната.

— Това е така — каза Малиен, — но не е отговор на въпроса ми.

— Присъствието ни е свързано с единадесетте хиляди бойни машини като тази! Построени тайно и сега напредващи на половин дузина фронта. С каква цел, матахо?

Малиен не отговори веднага.

— Ти ги познаваш по-добре от мен, Тиан — прошепна тя. — Дали е по-добре да кажа, че сме построили машините тук, или че сме ги довели от друг свят?

— Не зная — тихо отвърна занаятчията. — И в двата случая бива разкрита ценността на Тиртракс.

— Тя вече им е известна. — Малиен повиши глас: — Тези конструкти не бяха построени тук, мъдра майко, макар това да е напълно във възможностите ни. Те идват от Аахан, прекосили празнината през двер. Пътниците им са бегълци от умиращ свят.

— В такъв случай ти не можеш да говориш от тяхно име.

— Те все още са част от моя народ — възрази старицата. — Сред тях има представители на моя клан Елинор.

— С мир ли идват, или за война?

— Подобно на вас — за да оцелеят. Ако бъдат приети от Сантенар, няма да има нужда от сражения.

— Значи война — каза мъдрата майка. — Както очаквах.

Тиан затаи дъх. По люспите на лиринксите проблясваха червени и черни ивици. Дали щяха да атакуват?

— Аахимите познават честта — каза Малиен. — Няма да последва война, без преди това да бъде обявена.

Цветовете проблясваха още по-ярко. Дори аахимата изглеждаше притеснена. Моментът се разтегли до вечност, сетне цветовете угаснаха.

— Ще бъде добре обявяването да не закъснее, защото отправянето на конструктите е акт на агресия. — По зеления гребен на мъдрата майка проблясваха жълти вълни, когато тя се поклони ниско. Малиен стори същото. Кордион разпери огромни криле и се издигна във въздуха. Останалите лиринкси я последваха.

Копиеметът на Малиен следеше полета им. Едва когато лиринксите се изгубиха отвъд отвора, тя си отдъхна.

— На косъм беше. Те не се заблудиха, Тиан. В продължение на седмици нищо в града не се е променило. Ако Тиртракс разполагаше с някаква мощ, тази пробойна отдавна щеше да е запълнена, а отломките да бъдат разчистени.

— Какво ще направят? — И какво ще правя аз, отчаяно си помисли Тиан. Не мога да разруша амплимета, а не мога да напусна, докато отвън чакат лиринкси.

— Ще наблюдават и изчакват. Ако бъде обявена война, ще се завърнат с далеч по-неизброима численост.

— Ами ти?

— Тиртракс разполага с достатъчно запаси за изхранването на армия и със скривалища, недостъпни за лиринксите. Не се притеснявай за мен. — Тя слезе от конструкта.

Тиан я последва.

— Малиен, аз…

— По-добре върви.

— Но те ще ме изядат.

— Ако летиш, никога не биха могли да те догонят.

Сърцето й трепна:

— Къде отиваме?

— Аз няма да отивам никъде. Не се осмелявам да напусна и да оставя Кладенеца в такова състояние.

Тиан не знаеше какво да каже.

— Но този конструкт не е мой.

А само как го искаше!

— Той бе изоставен в моя град. Давам ти го без каквито и да било условия.

Занаятчията трудно можеше да си представи по-великолепен подарък. Незаслужен дар.

— Благодаря ти — заекна Тиан. — Но защо ми го даваш? Защо не го задържиш за себе си?

Малиен сключи ръце в широките си ръкави.

— Трябва да отнесеш амплимета далеч. И то бързо. Как иначе би могла да го сториш? Без амплимета конструктът е неизползваем и не ми е нужен тук.

— Би могла да скриеш амплимета някъде извън Тиртракс, докато Кладенецът се стабилизира.

— Няма да е достатъчно далеч. Амплиметът трябва да бъде отнесен поне на сто левги. И тъй като аз не мога да го отнеса, ти си тази, която трябва да го стори. И освен това, Тиан, в сърцето си зная, че проточовеците и аахимите имат една съдба. Може би е имало причина Минис да те потърси. Може би той е в състояние да вижда бъдещето и ти си жизненоважна за това бъдеще. У теб има нещо.

Нещо дребно, ужасено и безпомощно, помисли си Тиан, но не каза нищо. Толкова дълго бе копняла за конструкта.

— Конструктът е зареден с провизии — продължи Малиен, — но ти пак си добре дошла да вземеш каквото си поискаш от складовете. Каквото и да е.

— Благодаря ти.

С какви ли условия щеше да бъде придружен този дар? Нищо не биваше подарявано абсолютно безвъзмездно.

Тиан беше изтощена, само че нямаше време за спане. Остатъка от деня тя прекара в упражняване и последни приготовления. Трудно й беше да привикне към употребата на превъзхождащите сили, защото тяхното излъчване или нахлуваше в еквивалента на необуздана струя, или изцяло отсъстваше. Овладяването изискваше далеч по-големи усилия и бе изморително както за съзнанието, така и за зрението. Имаше момент, в който пред очите й се спусна синя пелена, отказала да се отдръпне в продължение на минута. Друга проява на умората включваше раздвоено виждане, както и странна халюцинация, разделила възприятията на отделните й очи — струваше й се, че гледката на лявото око е с няколко секунди изоставаща. Тези проблеми като цяло се оправяха с няколко по-силни тръсвания на главата, но едно затруднение оставаше: погледът й към силното поле имаше склонност да се отклонява от плоскостта, което щеше да се окаже пагубно по време на полет. Ако не беше специфичната й способност да запомня и манипулира образи, Тиан не би се справила въобще.

Никога нямаше да успее да овладее конструкта навреме. Мощните излъчвания я ужасяваха — знаеше толкова малко за тях, а Малиен не можеше да й помогне, тъй като самата тя тепърва трябваше да ги разбере.

— Този дизайн ми изглежда малко примитивен за Рулке — същата вечер каза старицата. — Може би това е проблемът. Възможно е нещо от оригиналния конструкт да не е било възстановено. Сега върви да си починеш — добави тя.

— Но Кладенецът…

— Мога да издържа още малко. Поспи до сутринта, но не се увличай.

Това не звучеше окуражаващо. Тиан продължи да се упражнява и късно вечерта сметна, че вече владее конструкта сравнително добре, ако става дума за издигане над земята. Но с летенето беше различно. Тогава Тиан не можеше да определи скоростта си, а ако видимостта беше лоша, се затрудняваше да определи дали се издига, или се спуска. Но нямаше повече време.

Тя се оттегли за кратка почивка и още призори се върна при машината, където изключи оставените стражи (Малиен й бе показала как), наля си прясна вода и се зае с последните проверки преди отпътуването си.

Скоро след това се появи Малиен, понесла кошница, димящи чаши и навита на руло карта.

— Това може да ти е от полза при пътуването.

Картата бе озаглавена Част от Южното полукълбо на Сантенар и показваше земите между тропическия остров Банти на север и заледеното море Кара Агел на юг.

— Благодаря ти. Картата е красива. Трябва да е много стара.

— Много — сухо отвърна старицата. — Нарисувах я снощи.

Двете се настаниха край машината, за да закусят заедно за последен път.

— Желая ти леко пътуване с конструкта — каза Малиен.

Тиан се навъси.

— Това название не ми харесва. Студено е, като Витис. — Тя се замисли за момент. — Ще го нарека таптер.

— Добър избор — засмя се възрастната жена. — Накъде ще поемеш? Обратно сред народа си?

Половината нощ Тиан бе размишлявала точно над този въпрос, но така и не бе взела решение.

— Още не зная. Фабриката е много далеч. Може да поема на запад.

— Там ще се натъкнеш на много лиринкси. Войната бушува най-силно.

— Значи от таптера ще има нужда. — Занаятчията се изправи. Малиен отново се държеше тайнствено. — По-добре да вървя.

— Мразя дългите сбогувания. — Аахимата я прегърна и се отдръпна назад.

Тиан се покатери в кабината и посегна към контролния лост.

— Почакай! — каза Малиен. — Имам подарък за теб.

Тя подхвърли нещо във въздуха. Малък тъмен метален предмет, покрит със сребърни инкрустации и оформен в нагъваща се последователност, която бе трудна за проследяване, защото изглеждаше, че ивиците й се огъват назад, навътре, навън и отново навътре. Тиан и друг път бе виждала този символ в Тиртракс. Самият му вид беше успокояващ.

— Благодаря. Какво е това?

— Символизира Кладенеца на ехото — отвърна старицата. — Символ на безкрайността, вселената и нищото. Или другояче казано, важността и нищожността на човечеството сред необятния космос. Това е само знак, но аз вложих и сила в него. Тя може да ти помогне да намериш това, което търсиш.

Тиан прибави подаръка към верижката, на която носеше хедрона си. Знаеше какво търси: отмъщение! Макар дори и този мотив в последно време да бе изгубил силата си.

— Винаги ще го нося със себе си. Той ще ми напомня за теб.

Малиен се усмихна и повдигна ръка за сбогом.

— Ти така и не ми каза какво искаш в замяна — каза Тиан след известно мълчание.

— Не съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ти ми даде най-големия подарък, за който бих могла да се надявам. Трябва да искаш нещо от мен.

— Таптерът може да се окаже покварен плод, Тиан. Може да разруши живота ти. Освен това ти го давам, защото, по случайност или орис, амплиметът е бил синхронизиран с теб. Ако ти не можеш да го използваш за доброто на човечеството, кой би могъл?

— Възможно е лиринксите да ме заловят.

— Съществуват десетки начини, по които всичко може да бъде изгубено. Дори и най-могъщият ясновидец съзира само фрагменти от бъдещето и никога не може да бъде сигурен във вещанието им. Затова не възлагам условия, освен да постъпваш според своята преценка за правота, спокойно, с ясна мисъл и никога под влиянието на пагубни страсти.

Това предупреждение ли беше? Изглежда.

— Страхувам се.

— Да живееш, означава да се страхуваш. По-добре върви, Тиан. Става все по-трудно да удържам Кладенеца.

Тиан стисна контролния лост. Дарът вече се бе превърнал в бреме. Той въобще не й принадлежеше, но пък и как би могъл?

— Чувствам се толкова самотна. Нямам нито един приятел.

— С изключение на мен — мимолетно се усмихна Малиен. — Ако някога имаш нужда от мен, върни се. Или прати послание.

— Ще го сторя — отвърна Тиан.

Тя вложи енергия и механизмът оживя, издигайки таптера над пода. Занаятчията го обърна към дупката в стената.

— И още нещо — провикна се Малиен.

— Да?

— Пази се. Каквото причиниш на Витис или Минис, ще ти се върне десетократно.

Тиан изстина. Малиен бе знаела замисъла й от самото начало, но въпреки това пак й бе дала това удивително приспособление. Младата жена махна сковано с ръка и раздвижи лоста. Таптерът се стрелна напред, далеч по-бързо от очакваното. С известно усилие тя го овладя и го издигна над отломките, но не прекалено високо, за да не задере назъбените скали в горната част. Изникването й сред слънчевата светлина блъсна встрани реещ се орел, залитнал от ударната вълна. Над ледника таптерът се обърна на изток и изчезна сред мъглите.

 

 

Малиен остана загледана след нея, докато очертанията на конструкта не се стопиха окончателно. Болката от удържането на Кладенеца беше започнала да отслабва. Което беше добре, защото аахимата действително бе доближавала края на силите си. Наложи й се да поседне за малко и да отпочине, за да събере сили да се качи в конусовидната пещера и да поднови могъщото заклинание, удържащо Кладенеца в Тиртракс. В известен смисъл самият Кладенец бе Тиртракс.

Приседнала на пейка зад оставащите два конструкта, старицата съпровождаше Тиан в мислите си. И в тревогата си. Младата жена се отправяше към водовъртеж, а самата тя не бе могла да стори нищо, макар повече от всичко да бе искала да я придружи. Може би трябваше да я изпрати в Щасор. Или пък не, това само щеше да усложни нещата.

— Не можах да предпазя дори собствените си деца — гласно каза тя. — Нито едно от двете.

Това беше най-голямото мъчение, вгорчаващо неочаквано дългия й живот. Една майка не биваше да надживява децата си.

Тъй като не искаше отново да изпада в познатия затворен кръг на безполезни самообвинения и обмисляне на евентуално различно развитие, Малиен се надигна мимо изтощението на ума и тялото и се отправи към Кладенеца. Работата щеше да потисне мрачните мисли, поне за настоящия момент.

Пътят й минаваше край помещението със зиксибюла и й напомни за намерението да огледа машината по-подробно. Тиан го бе сглобила съвършено. Какво тогава се бе объркало? Необходимо бе мощно и изчерпателно заклинание, за да бъде открит отговорът.

Когато Тиан бе отворила дверта, аахимите се бяха втурнали към портала. Това беше ясно. Витис, осъзнавайки, че зиксибюлът е сглобен с обърната посока, бе наредил на клана си да спре. Но хората му не го бяха послушали и бяха поели първи. В отчаянието си той бе изтръгнал контрол от Тиан, но това бе запратило всички онези, започнали да прекосяват, в неизвестното. Провалът нямаше нищо общо със занаятчията.

Но едновременно с това разясняване у Малиен се усилваше и усещането за някакъв пропуск. Нещо, което може би е внимателно скрито.

Нужни й бяха изтощителни часове, за да открие онова, което й убягваше. Часове, които не можеше да си позволи. Болезнено усещаше риска, поет с подобна постъпка. Но това можеше да се окаже по-важно дори и от Кладенеца, а веднъж започнала с разгадаването си, трябваше да го довърши, иначе скритите следи щяха да изчезнат необратимо.

Рискът й се оправда, накрая тя получи дирения отговор. В момента, в който Витис бе поел контрол над портала, някой бе извъртял червейната дупка, свързваща Аахан и Тиртракс. Само за частица от секундата, ала това бе достатъчно, за да запрати в празнотата целия клан Интис и стотици от останалите аахими.

Кой би могъл да извърши подобна постъпка на масово убийство? Някой от другите кланове? Малиен горещо се надяваше случаят да не е такъв, защото Тиан се отправяше право към тях. А ако не, то кой на Сантенар притежаваше мощта — и злобата — да извърши подобно дело?

Въздъхвайки тежко, Малиен пое нагоре по стълбите, за да стабилизира Кладенеца.