Йън Ървайн
Тетрарх (5)

Четири

Двете се спуснаха още едно ниво, сетне се отправиха към друго стълбище, което отново ги отведе нагоре до покои с оскъдна, но удобна мебелировка, тапицирана с нежна като коприна тъкан. Там се нахраниха заедно. Менюто беше оскъдно — черен хляб, сушено месо, чиято твърдост принуждаваше матаха да го реже на дребни късчета, сирене със семена от горчица и нещо жълтеникаво, което се отличаваше с хрупкавостта и силната миризма на лук. Към храната бе добавена и по чаша зелено вино.

Възрастната жена се надигна първа.

— Сега ще те помоля да ме извиниш. Благодарение на твоята поява имам неотложна работа.

Тиан допи виното си на големи глътки. В комбинация с умората й то бе достатъчно да я замае. Имаше смътни спомени как старицата й помага да легне и я завива.

Когато се събуди, слънцето надничаше през прозорец, разположен високо в западната стена. Беше късен следобед.

Тиан протегна все още болящите я крайници и се надигна. Храната вече я чакаше върху каменна масичка, а край леглото бяха оставени дрехи. Занаятчията определи нуждата от баня като най-наложителна и се отправи към съответното помещение. Там пусна водата и с резки движения започна да сваля окъсаните си дрехи — дрехите, които бе подбирала специално, за да се хареса на Минис и които с такова нетърпение бе облякла само преди два дни. Изпитваше убийствено презрение към тогавашното си аз на наивно треперещо момиченце. Точно така се бе държала, макар в същия ден да бе чествала навършването на двадесет и първата си годишнина. Но този живот бе приключил. Тази личност бе престанала да съществува.

Тиан отвратено захвърли дрехите в кошчето за боклук. Накрая свали гривната, която Хани й бе направила за рождения ден, и внимателно я положи върху леглото — това бе най-ценното й останало притежание. След това тя се върна в банята, за да застане под горещите струи. Самата тя също кипеше от гняв. Презираше Минис и за непостоянството и измяната, но най-вече заради слабостта, която бе демонстрирал — Тиан го бе обикнала с цялата си душа, а той не бе проявил и частица от подобна самопожертвователност. Изглежда любовта действително беше за глупци! Занаятчията се зарече, че никога няма да обикне отново.

На излизане тя спря, привлечена от металното огледало на стената. В обстановката, сред която бе израснала, огледалата бяха рядкост. До този момент тя никога не се бе оглеждала в цял ръст.

Нито висока, нито ниска, Тиан имаше стройна и женствена фигура, която матроната от размножителната палата бе оценила високо. Повече от всичко занаятчията харесваше кожата си — гладка и с привлекателния цвят на мед, капещ от току-що извадена пита.

Гарвановочерната коса, подрязана малко под ушите, обгръщаше овално лице, в което чифт тъмнокафяви очи най-напред грабваха вниманието. Някога в тях бе проблясвало оживление. Сега бяха мъртвовторачени. Устните, достатъчно пълни, за да бъдат наречени чувствени, бяха свити в гримаса, скриваща къпиновия им цвят.

Тиан рязко се отдръпна от образа си. Нито лицето, нито формите й бяха заинтересували Минис. Тя облече дрехите, които възрастната жена й бе оставила — блуза и широки панталони — и се насочи към храната. Хлябът, чието съдържание на сушени плодове, ядки, портокалови кори и семена позволяваше да бъде оприличен по-скоро на сладкиш, бе нарязан на съвсем тънки парчета. Сред останалите блюда присъстваха захаросани в мед цветя, до чиято крехкост занаятчията не посмя да се докосне, а също и непознати зеленчуци, плуващи в червена мазнина.

Заситила глада си, Тиан можа да се съсредоточи върху останалите си чувства. Желанието за мъст сега бе примесено с объркване и усещане за празнота. Армадата конструкти вече би трябвало да се намира на двадесет левги от нея. За да потисне усещането за гаснеща решителност, тя пое да търси матаха и я откри на мразовития балкон.

— Добро утро, Тиан — каза възрастната жена, без да се обръща.

Занаятчията колебливо застана край отместеното стъкло. Събеседничката й леко потупа каменния стол. Тиан приседна неловко, защото студът веднага захапа дъното на панталоните й.

— Какво ще правиш сега? — тихо попита матахът.

— Трябва да се погрижа за Хани.

— Къде е тя?

— Оставих я край дългата шахта, която пронизва сърцето на планината.

— Какво? — старицата скочи на крака. — Как си открила Кладенеца на ехото?

Тиан също се надигна.

— Н-Ниш ме преследваше. Не съм искала да…

— Спокойно, дете. Ти не би могла да навредиш, но мястото е могло да причини вреда на теб. Но как си попаднала там? Не би трябвало да е възможно.

Тиан описа какво бе сторила, обясни и причините. Възрастната жена се приближи до нея, повдигна хедрона, подържа го няколко мига и отново го пусна да увисне. Сетне обви с дългите си пръсти главата й, отпуснала длани върху бузите, с палци по протежение на носа. Тя дълго се взира в очите на занаятчията, преди да я пусне, поклащайки глава.

— У теб има нещо, Тиан…

— Какво? — с неспокойство запита другата.

— Не мога да кажа, макар да изпитвам тревога. Ти си в беда. Или самата ти носиш беда. Ела, ще те отведа до Кладенеца.

 

 

Бариерата от кубове се бе образувала отново, ала аахимата я отмести с едничък жест. Тиан бе забравила колко студено е това място — дори по-мразовито от външността на планината. Гладките като стъкло стени на тунела бяха покрити с ивици скреж, оформили плетеници. Моментните повеи хлад създаваха впечатлението, че по прохода долита нечий леден дъх. Раздвиженият студ облъхваше косата на младата жена, за да се извие и захапе тила й.

Дори и когато вятърът духаше в гърба й, Тиан се затрудняваше да напредва. Всяка стъпка й се струваше по-трудна от предишната. Как така беше влязла с подобна лекота предишния път? Спътницата й, вървяща само на няколко крачки пред нея, изчезна иззад ъгъла. Занаятчията се насили да продължи. Подобно усещане бе изпитала и при задействането на портала, когато бе искала да постави амплимета.

Но дойде момент, в който напредването се оказа невъзможно. Когато матахът се върна, за да провери причината за забавянето й, Тиан лежеше на пода, свита колкото се може по-плътно. Старицата й помогна да се изправи. В мига, в който тя взе ръката на занаятчията, съпротивлението изчезна и младата жена продължи към познатата зала.

Магията, изпълваща помещението, компенсираше простоватата му форма. Тъмносинята светлина прорязваше мрачината и разкриваше диплите на мъгла, които се виеха около Кладенеца. Мразовитата свежест на въздуха гъделичкаше диханието. Над празнотата бавно се носеха снежинки. Една от тях докосна ръкава на Тиан: съвършен кристал с формата на шестоъгълна звезда. Прииска й се да можеше да го покаже на Хани.

Момичето приличаше на заспало. В косата й се бе заплела скреж. Занаятчията взе вледенената й ръка, а възрастната жена също коленичи и докосна невръстните гърди.

— Клетото дете. Защо винаги невинните страдат?

Изглежда някаква нейна трагедия бе породила тези думи. Свела глава, Тиан мълчеше.

Накрая възрастната жена се обърна към нея.

— Има ли някакъв ритуал, който би желала да изпълниш?

— Не познавам обичаите на хората й — отвърна занаятчията. — Ние самите погребваме мъртъвците си, но тук е невъзможно да копая.

— Освен това тя не би намерила покой в нашите катакомби. Духът й би се измъчвал на подобно обременено с непозната култура място. — Матахът указа околното помещение.

Тиан се загледа в Кладенеца. Синкавите ивици се стелеха по цялото протежение на погледа й. Огромна сила бе застинала в изчакване на вливането си: напрегната пружина.

Спътничката й доближи ръка до лицето си и замислено захапа кокалчето на указателния си пръст. Тя отново докосна Хани с жест, целящ едновременно да помилва и отстрани кичури от дребното чело, а после рязко се изправи.

— Почакай тук — заръча тя и отново се изгуби в тунела.

Тиан остана да седи край момиченцето, стиснала ледната китка. Скръбта я беше лишила от мисли. Наложи й се да чака дълго, преди матахът да се върне с кошница в едната ръка и топ плат в другата. Плата тя остави на пода, а кошницата подаде на занаятчията. Вътре последната откри клонки от черно растение с лъскави листа, окончаващи в пъстри цветчета. Формата на краищата бе петоъгълна, лилави отвън, бели отвътре.

— Ние, аахимите, проявяваме по-голям интерес към метала и камъка, отколкото към градинарството, но сред нас все пак се намират и любители на флората. Това е най-доброто, което можах да намеря в тази част на града.

— Красиви са — каза Тиан. — Хани обожаваше дърветата и цветята.

Тя внимателно скръсти ръцете над хлътналия гръден кош и постави малък букет в тях. През това време матахът разгърна плата — изтъкан от нишка с металически отблясък, ту златен, ту зеленикав — и двете загърнаха дребното тяло. Оставиха само лицето.

— Бих могла — поде възрастната жена — да изпратя Хани в Кладенеца. Това е чест, заделена само за най-въздигнатите сред нас, с която те биват удостоявани след смъртта си. А понякога и преди, ако пожелаят. — Тя погледна косо към Тиан. — Не зная…

— Тя е мъртва! — бързо се сопна Тиан. — Вече й е все едно.

— Както казах, ритуалът засяга както живите, така и мъртвите. Но ще го изпълня само ако смяташ, че е уместно.

— Искам да й отдам цялата почит, която съм способна да осигуря.

— Така и трябва. — Матахът отново напусна пещерата, за да се завърне с предмет, наподобяващ шейна с три плъзгача. Сиво-синкавата му повърхност бе покрита с преплитащи се линии.

Двете жени поставиха Хани върху шейната и я привързаха с копринени върви. Дори и увито в покрова, тялото й изглеждаше дребно.

— Сбогувай се с нея — каза старицата, — а после я избутай в центъра. Кладенецът ще реши кога да я вземе.

След тези думи матахът се отдалечи, оставяйки Тиан насаме с мъртвата. Няколко мига занаятчията стоя неподвижно, потънала в мисли за несъстоялото се бъдеще. Върху лицето на Хани личаха замръзнали дири на сълзи.

Младата жена промълви молитва, която си спомняше от детството, после, неспособна да издържа мъката, тласна шейната към ямата.

Металната платформа застина във въздуха, сякаш върху стъклена плоскост. Вземайки шепа от останалите цветя, Тиан ги поръси над тялото. Листенцата се понесоха под невидимо течение. Някои започнаха да се въртят около шахтата.

Първото раздвижване на шейната бе почти незабележимо. Загледана в дребното застинало лице, Тиан почувства пробождаща болка в сърцето си. Подобно усещане можеше да бъде породено единствено от разкъсването му на две. Изразила страданието си във вик, тя на свой ред скочи в Кладенеца.

Полетът й бе прекратен от невидима бариера, която отказваше да я пропусне и не се разколебаваше пред писъците и дращенията й. Възрастната жена бе предвидила подобно действие. Изтощена от ярост и мъка, занаятчията затихна и се загледа в изчезващата шейна. Матахът й помогна да се изправи и заяви:

— Кладенецът е само за онези, които са доволни от живота си.

— А ако случаят не е такъв? — попита Тиан.

— Погрижих се да не узнаваме.

— Ти си възнамерявала да сториш същото.

— Аз почувствах, че моментът ми е настъпил. Не каза ли ти съвсем наскоро, че ти предстои да оправиш много неща?

— Съжалявам. Не зная какво ме прихвана.

Ръката на матаха я пусна.

— Не стой прекалено близо до ръба.

Тялото на Хани се плъзгаше все по-надолу, за да изчезне от поглед. Дълго време след това откъм дълбините долиташе ярко сияние. Тогава от тях изплува сияещ мехур. Тиан се отдръпна от пътя му, а той се пръсна сред сребърни лъчи и слабо ухание на цветя.

— Кладенецът я прие — каза старицата. — Ела.

Обърсвайки очи, занаятчията последва матаха обратно в покоите й, където възрастната жена извади гарафа с гъст тюркоазен ликьор и наля в две чаши.

— Благодаря ти, Матах. — Тиан прие подадената напитка.

Събеседничката й се усмихна.

— Това е титла, а не името ми.

— Какво означава?

— Трудно ми е да предам точното съответствие на твоя език. „Несъвършен“ или „неясен“ герой, да речем.

Това събуди любопитството на Тиан.

— Защо несъвършен?

— Моят народ се двоуми относно ролята ми в Историите.

— И каква е ролята ти?

— Каква е била — поправи жената. — Беше много отдавна. Самата аз не очаквах, че ще живея толкова. Видът ми смята, че съм полагала прекалени усилия за всички човешки разновидности, а не само за аахимите. Почитана съм, а в същото време съм и отхвърлена. Това бе и причината да остана в Тиртракс, когато всички останали поеха към Щасор. Не бях добре дошла на срещата.

Тиан отпи глътка от ликьора и веднага съжали. Гъстотата упорито се задържа върху езика й, за да започне да изпраща вълни силно цветно ухание към носа и гърлото й. Не би се изненадала, ако в този момент от ноздрите й бе започнал да се вие дим. Но изпитото веднага проясни главата й.

— Коя си ти? — изхриптя занаятчията. По движението на течната топлина можеше да определи къде точно в стомаха й се намира ликьорът. Тя остави чашата и напрегна мисъл, за да открие сред някое от Сказанията нещо, което би й подсказало самоличността на матаха. Многобройни бяха смелите, благородни и като цяло безплодни дела, извършени в борбата срещу лиринксите. Само последните няколко столетия бяха породили четири Велики сказания, макар че матахът сигурно ги предшестваше.

— Моята роля е записана в най-значимото от Великите сказания — каза възрастната жена. — Сказанието за огледалото. Уви, вашите скрутатори вече не гледат на него с добро око.

Това напомни на Тиан за нещо, което старият Джоейн бе й казал веднъж: че Историите биват пренаписвани. Занаятчията си отбеляза мислено, че при удобен случай трябва да повдигне темата отново.

— Чувала съм това сказание. Коя си ти?

— Казвам се Малиен.

Малиен! Легендарно название. Тиан познаваше дълголетието на аахимите, ала пак се затрудняваше да осмисли, че стои в присъствието на жива история.

— Ти винаги изглеждаше тъй мила и добра.

Малиен я погледна в очите.

— Мога да бъда корава като скала, когато се наложи.

 

 

В ранните часове на утрото Тиан се отправи към залата със стъкления гонг, подтиквана от нарастващ копнеж по амплимета, съчетан с неспокойство. Това не беше точно абстиненция. Не бе изпитвала мъките й след отварянето на портала.

Тя често си мислеше, че амплиметът разполага с някаква собствена цел, разгърнала се в хилядите, ако не и милиони години на пещерен престой след събуждането му. Дали с намирането му Тиан не се бе впуснала в изпълнението на цел, древна като самите кости на планините? И каква грижа би имал един съзнателен кристал за нищожно крехките човеци? Може би амплиметът просто я бе използвал. Но как можеше тя да се надява да осъзнае предназначението на структура, способна да чака милиони години, непознаваща нетърпение? Младата жена бе започнала да се страхува от амплимета, ала не бе готова да се раздели с него.

Тиан напредваше с колеблива крачка, защото тази зала носеше мъчителни спомени. Заради срутената стена вътре бе мразовито. Леден вятър, втурнал се по склоновете, навяваше скреж.

Занаятчията влезе през стълбище, което свършваше близо до пропуканата стена. Всяка крачка към портала я караше отново да преживява мъките. От дясната й страна се намираше купчината, зад която двете с Хани се бяха прикривали. Торбата с платина, която Витис небрежно бе хвърлил към нея, все още лежеше на пода. Парчетата благороден метал се бяха разпръснали наоколо — достатъчно, за да закупят цялата фабрика, в която бе отраснала Тиан, с все оборудването.

При следващата крачка ботушът й се натъкна на нещо дрънчащо. Занаятчията се приведе, но спря, защото видя какво е. Това беше пръстенът, който с такава обич бе изработила за Минис. Тиан все още помнеше отделните мечти, с които бе изработвала всяка нишка. Сега тази момичешка наивност й се струваше достойна за презрение.

Все пак тя го взе, за да го захвърли навън, ала бавно отпусна ръката си. Бе я споходила друга идея.

— Не. Ще го използвам срещу него — гласно каза тя. — Ще го накарам да ме моли за пръстена, а после ще го отхвърля по начина, по който той отхвърли мен.

Младата жена прикачи украшението към веригата на хедрона си и се зае да събира платината. Тя също щеше да й е от полза в начинанието срещу аахимите. Сетне се отправи към мястото, където дверта се бе отворила. Каменният под бе овъглен. Трите конструкта, вклинили се във вратата, лежаха наблизо. Първият лежеше на една страна, премазване угасило блясъка на сиво-черния му метал. Вторият бе преобърнат, а последният конструкт стоеше по предназначения начин, но предницата му бе смазана.

Слаб приплам на любопитство я притегли към машините. На какъв принцип функционираха? Дали имаха сходства с кланкерите, или бяха напълно различни? Споходи я мисълта за евентуалното им поправяне. Но повикът на амплимета беше по-силен.

Тя се отправи към мястото, където бе сглобила зиксибюла. Отварянето на портала бе предизвикало малко сътресение из залата и Тиан очакваше да завари чудатия механизъм разрушен, сринат след активирането си. Но предположението й не се оправда.

Отново я споходиха мислите за задействането. Защо, след като бе построила приспособлението точно според инструкциите, бе последвало подобно бедствие? Дали действително това се дължеше на недоглеждане в посоките? Тиан се опита да препострои спомените си, само че и този път нещо й убягна.

Желанието отново да притежава амплимета проряза бразди в сърцето й. Занаятчията бързо пристъпи до зиксибюла и впери поглед в плетеницата метал, жици, керамика и камък. Знаеше точно какво търси — стеатитовото гнездо, в което влизаше амплиметът. Помнеше и къде да го търси: в чудатото стъклено приспособление, което с Хани бяха нарекли усуквантор.

С треперещи пръсти тя отвори кутията. Във въображението си вече съзираше кристала — кварцова бипиримида, в чиито краища се бяха струпали иглени кристали. В центъра му имаше кухина, полуизпълнена с течност. И прозрачността му се обгръщаше от сияние, зависещо от близостта до възлова точка. Тук, в Тиртракс, сиянието се бе изливало от него.

Този път тя не срещна съпротива. Пръстите й директно обгърнаха закопчалката. Едно движение бе достатъчно, за да разтвори гнездото.

Тиан нададе вик на агония.

Амплиметът го нямаше.

 

 

Малиен! Очевидно старицата не бе могла да сдържи желанието си да го има и бе дошла още през нощта. Ярост сграбчи вътрешностите на занаятчията. Не можеше да понесе друг да притежава кристала. Джоейн бе умрял, за да й го даде.

Малиен не беше в стаята си. Тиан претърси покоите й, но кристалът не беше там. Тя се отпусна тежко на леглото и обви пулсираща глава с ръцете си. Възможно беше възрастната жена да е избрала хитро скривалище.

Не осъзна кога Малиен е застанала на прага, единствено усети присъствието й. Яростта пламна отново. Дръж се спокойно, не се издавай. Ала Тиан не бе в състояние да последва собствените си съвети. Тя се нахвърли върху другата, стискайки юмруци.

— Къде си го скрила?

Малиен я задържа с лекота. Дори и възрастните аахими притежаваха превъзхождаща сила.

— Какво има, Тиан?

— Амплиметът го няма.

Малиен се обърна и се затича.

— Къде отиваш? — викна подире й занаятчията. Старицата се носеше далеч по-бързо от изнурените й нозе. — Почакай!

Матахът забави ход, за да се изравнят.

— Аз не съм го вземала, което може да означава само едно.

Ниш, разбира се. Тиан се почувства пълна глупачка.

— Не трябваше да го оставям там — укори се Малиен. — Какво ще стане, ако попадне в грешните ръце?

— Какво имаш предвид под грешни ръце? — задъхано попита Тиан.

— Всички ръце, които не са твоите.

— Или твоите?

— Дори когато бях млада, могъществото не ме интересуваше. А и освен това…

— Какво?

— Ти си носила кристала месеци наред и си го използвала по значителен начин. Вече е синхронизиран с теб до такава степен, че употребата му от друг крие огромен риск.

Тези думи не звучаха на Тиан особено убедително. Тя все още помнеше погледа, изникнал в очите на Малиен при първото споменаване на амплимета.

Пред вратата на залата с портала възрастната жена спря напълно, сякаш се страхуваше да влезе.

— Да можеше това да е сън, от който да се събудя. — Тя прокара пръсти по лицето си и отново закрачи. — След нарушаването на Забраната смятахме, че повече няма да ни се налага да се притесняваме за дверите. Само един от нас знаеше как да ги създава — старият Шанд — а той се закле, че ще отнесе тайната в гроба си. И съм убедена, че той удържа на думата си. Никога не се бяхме замисляли, че това знание ще се завърне отвъд празнотата.

Възрастната жена се приближи до приспособлението, сглобено от Тиан, и започна да го оглежда, редувайки това с любопитни погледи.

— Забележително — продължи Малиен. — Ти си отличен техник, Тиан.

— Просто следвах чертежите, които Минис ми показа. Дори нямах представа какво сглобявам.

— Малцина са аахимите, които биха смогнали да построят нещо подобно единствено чрез мисловни схеми. — Матахът приседна върху каменна отломка и се замисли.

Тиан се навъси.

— С всеки миг той се отдалечава все повече, Малиен.

— Нека помисля. Трябва да е твоят приятел Ниш. Вземи. — Тя подаде на занаятчията пръчка с дължината на меч, изработена от черен метал. Беше изненадващо лека на допир.

Тиан я пое внимателно.

— Какво е това?

Малиен се засмя:

— За да го хласнеш по главата, ако се наложи. Имаш ли дрехи за навън?

Младата жена изтича в стаята, където преди дни бе оставила раницата си, и се преоблече в собствени одежди — дебели панталони, палто и ботуши. Завари Малиен да стои край разбилите се конструкти, нервно сплитаща и разплитаща пръсти.

— Тези конструкти приличат досущ на машината на Рулке. Страхувам се, Тиан, както никога не съм се страхувала досега. Страхувам се от собствения си вид.

— Нима не си се страхувала от Рулке?

— И то много. Ала той беше сам и имаше един конструкт. Освен това Рулке имаше морал, макар и необичаен, към който се придържаше. По свой си начин той бе достоен. А сега ситуацията е съвсем различна. Огорченият от загубата на целия си клан Витис е начело на огромна сила. Това ще наруши равновесието.

— Какво възнамеряваш да правиш? — нервно попита Тиан. Същевременно се радваше, че Малиен поема инициативата.

— Не зная. — Старицата отстъпи назад, без да откъсва поглед от конструктите. — Чудя се дали е възможно да бъдат поправени…

— И ти ли си механик? — Занаятчията нервно поглеждаше към вратата.

Малиен се подсмихна.

— На фона на останалите талантът ми е незначителен, но не е съвсем отсъстващ. — Тя се загледа в конструкта със смазана предница. — Този не изглежда толкова зле повреден. — Погледът се премести върху Тиан, сега преценяващ. — Ще видим по-късно.

Двете се отправиха към процепа, където се загледаха надолу. Ледникът бе разсякъл планината като белег и бе образувал повърхност, наподобяваща път, макар че по нея би било трудно да се ходи. Отвъд се простираше река от синкав лед с дължина над левга. Изпъстряха я пукнатини, всяка от които достатъчно голяма да погълне селце. Чуваше се как откъм долната част на ледника долита стържене. На моменти зейваше нова пукнатина, свидетелстваща за бързото движение на замръзналата маса.

Как очакваха да намерят Ниш сред тази ледена пуста?

Малиен започна да се спуска.

— Идваш ли, Тиан?

— Той вероятно вече е отлетял с балона си — отчаяно каза тя.

— Първо ще му е нужно да събере гориво, а това може да му отнеме дни.

Възрастната жена подбираше пътя си с решителност, говореща за отправянето към знайна цел.

— Усещаш ли амплимета?

— Ще ми се да можех. — Старицата изглеждаше по-успокоена. — Твоят приятел каза, че балонът бил точно под нас, а наоколо имало само храсти. Това означава, че се е приземил някъде над дърветата. Надали ще е на повече от няколко часа път, а подобна голяма торба би била лесно видима. Ще го открием.

На всеки половин час спираха, за да починат. Вървенето по нанадолнище бе изненадващо уморително. По време на втората пауза, докато Тиан отпиваше от манерката си, тя бе сепната от оглушителен трясък, разтърсил скалата под нея. Стреснатата жена изпусна съдината и трябваше да се наведе, за да я вземе обратно.

— Какво беше това?

Зараждането на лавина, най-вероятно.

— От ледника се отчупват парчета. Погледни там, виждаш ли как е надвиснал?

Продължиха по-предпазливо, макар назъбените скали да им предоставяха достатъчно прикритие. Скоро Малиен спря и се оплака:

— Това не се отразява добре на старите ми колене. Покачи се върху онази скала, Тиан, и се огледай.

Занаятчията зърна тъмнеещата гъба на по-малко от една трета левга под тях.

— Открихме го — просъска тя и побърза да дръпне глава.

Матахът се покачи до нея.

— Интересен дизайн. — Тя заслони очи, за да се вгледа по-добре. — Изглежда ми почти надут. Да побързаме.

Не се бяха отдалечили много, когато Тиан изпита пробождащо усещане в дясното си слепоочие. Болката изчезна също тъй бързо, както се беше и появила. Въпреки това младата жена не можа да сдържи стенанието си.

Малиен веднага я погледна.

— Какво има?

— Главата ме заболя. Добре съм.

— Пийни още малко вода — посъветва я спътницата й.

Тиан действително отпи още няколко глътки, макар да знаеше, че проблемът не се дължи на обезводняване. Това пробождане й бе напомнило за нещо, което тя усилено се стараеше да не си спомня.

Скоро спряха отново, този път заради Малиен, която приклекна сред камъните и обяви:

— Това не ми харесва.

— Кое?

— Наблюдават ни.

Тиан извърна глава към небето.

— Не виждам нищо.

— Но аз виждам. Ела, бързо! Три са, а тъй като летят…

Матахът посочи високо в небето на запад. Сега и Тиан можа да различи точиците — първо една, после още две.

— Лиринкси!