Йън Ървайн
Тетрарх (20)

Деветнадесет

Балонът, обременен единствено с мангала и Ниш, се носеше високо и бързо. Силните въздушни течения го пренесоха отвъд планините на Филалор, които изникваха от западния край на Великите планини и отделяха мразовития Мириладел от по-умерените западни земи. Горите на централен Лауралин пробягаха под него. Ниш бе понесен на север от Бореа Нгурле. Преди часове огънят бе изгаснал и въздухът в балона изстиваше. Бавното му спускане го отведе отвъд широка и ленива река.

На разсъмване балонът премина отвъд оградата на огромен лагер, населен с възможно най-лошите обитатели — бежански лагер за част от милионите, подирили спасение след падането на заможния остров Мелдорин. В далечината можеше да се види Туркадско море.

Бе валяло цяла нощ и голата земя се бе превърнала в океан от кал. Ниш се понесе между две мизерни убежища. Там дългият му полет приключи — увисналите му ботуши се сблъскаха със земята, а торбата се спусна до него.

Сблъсъкът със земята накара механика да простене. Макар че отчасти бе замръзнал, тялото му пулсираше болезнено. Само след мигове се озова заобиколен от нарастваща тълпа мръсни и гладни хора. Без да му обръщат внимание, те се нахвърлиха върху балона и мангала, за да ги разфасоват с отчаяна ефикасност. Едва тогава се обърнаха и към пътника, за да изпразнят джобовете му. Палтото също бе дръпнато от раменете му. След това тълпата се разпръсна.

Ниш все още бе замаян от полета. Нямаше представа къде се намира, макар студът да не изключваше Мириладел. Мястото вонеше на застояла вода и отпадъци.

Някой изкрещя. Загърмяха барабани. Механикът се канеше да се провикне за помощ, когато нечий дребен силует изникна иззад най-близката колиба.

— Бързо! — просъска млад глас. Кльощаво момче на около единадесет. Говореше езика на западните територии, който Ниш бе придобил по време на щастливите си години като писар. — Пазачите идват.

— Още по-добре — отвърна Крил-Ниш. — Току-що бях обран и…

— Ела! — хлапето го задърпа за ръката. — Ако те открият, ще те съдерат от бой.

— Но аз не съм тукашен — поде възражения Ниш, сетне размисли и със залитане последва момчето. То го поведе между редиците колиби, за да се мушне под една от тях. Когато и механикът пролази, невръстният му спасител умело закри входа с парче дъска.

— Сега мълчи! — каза детето.

— Но…

— Изчакай!

Ниш надникна през пролуката. Барабаните звучаха все по-близо. Не след дълго изникна и отрядът стражи. Двама от тях отвориха с ритник вратата на близка колиба и нахлуха вътре, за да издърпат вън някакъв старец.

— Хващай се на работа, мързелива свиньо! Няма работа — няма дажба! — закрещяха те, стоварвайки сопите си отгоре му. Единият от тях очерта знак върху колибата, сетне двамата продължиха към останалите колиби, за да повторят процедурата.

— Какво е това място? — попита Ниш. Едва бе понесъл видяното.

— Би трябвало да е бежански лагер — отвърна момчето. — Но всъщност е лагер на роби. Работим по четиринадесет часа без почивен ден, а в отплата получаваме по черпак помия.

Маниерът му на изразяване не съответстваше на възрастта му. Изглежда тук децата бяха принудени да съзряват бързо — онези от тях, които оцелееха.

Стотици въпроси се мотаеха из главата на Ниш, ала той бе прекалено замаян, за да ги зададе.

— Аз съм Крил-Ниш Хлар, син на Джал-Ниш Хлар. Баща ми е перквизитор на Ейнунар. — Нямаше да е лошо да изтъкне това от самото начало.

— Перквизитор! — удивено прошепна момчето.

— Но аз съм само механик. Поправям оръжия и кланкери.

Това впечатли хлапето в още по-голяма степен.

— У дома обожавах да наблюдавам кланкери. Винаги съм искал да се кача в бойната кула на върха. Би ли могъл да ме качиш в някоя?

— Да, когато се махнем от това място. Можеш да ме наричаш Ниш. — Механикът подаде ръка, забравил изгарянето.

— Колм — представи се момчето и стисна здраво, спуквайки един мехур. Крил-Ниш потръпна. — Родом съм от Банадор, но вече нямам дом.

— Къде се намира Банадор?

— Отвъд морето, сред планините.

— Кое море? — попита механикът. Все още не бе установил къде е попаднал.

— Туркадско, разбира се — с превъзходство заяви момчето.

— Не съм тукашен.

— Откъде си?

— Ейнунар.

— Никога не съм чувал за него.

— Намира се на другия край на света. Значи този лагер се намира близо до морето?

Колм посочи:

— То се намира на около половин левга в тази посока.

— А наблизо има ли град?

Туркадско море бе дълго. Ниш се нуждаеше от по-конкретен ориентир.

— Малко по-нагоре по крайбрежието се намира Никеранд.

— Това име не ми говори нищо — призна Крил-Ниш. — Други градове?

— Отвъд морето, точно срещу Никеранд, се намира Туркад. Предполагам, че дори и ти си чувал за Туркад?

— Разбира се, че съм чувал. — В продължение на хилядолетия Туркад се бе славил като най-известния град в света, най-богатия и, за целомъдрените ейнунарци, най-покварения. — Ако не се лъжа, лиринксите неотдавна го завладяха?

— Миналата есен. Ти защо висеше за онзи… мехур?

— Прелетях Великите планини с него.

— Вкопчен така? — невярващо попита Колм.

— Под него беше закачен кош. Но бях нападнат от хищен звяр — нилатл — най-ужасяващото създание, което можеш да си представиш. Ноктите му бяха по-дълги от пръстите ми, а зъбите — почти колкото ноктите. Шиповете му бяха покрити с отрова, освен това можеше и да я плюе. Наложи се да подпаля коша, за да се отърва от него. Това беше единственият начин.

— Наистина?

Тонът на момчето загатваше, че то не вярва на нито една дума.

— Да! — Ниш дръпна крачола на панталона си, за да покаже жестоките следи върху прасеца си. Те бяха подути и зачервени. — А това — посочи към все още подпухналите си устни — е от отровата му. Целеше се в очите ми, но не успя.

Колм бе впечатлен.

— Никога не бях срещал истински герой. Обзалагам се, че би могъл да се изправиш срещу лиринкс и да го надвиеш.

— Обзалагам се, че не бих могъл. Един истински герой знае кога е време за битка и кога — за бягство.

— Като всички други — изсумтя момчето. — Това е лагер на страхливци. Дори и баща ми избяга, когато лиринксите дойдоха.

— Моят не избяга — отвърна Ниш, — макар да ми се искаше да го бе сторил. Един лиринкс разсече лицето му и засегна ръката му толкова зле, че се наложи да я отрежем. — Той стисна юмрук, трепна и разтвори пръсти, за да огледа ръката си под слабата светлина. Голям мехур бе скрил отчасти дланта му, друг се бе образувал по протежение на един от пръстите.

Колм го гледаше с благоговение.

— Това задето си обърсал отровата ли е?

— Не, защото бръкнах с голи ръце сред горивото, за да подпаля кошницата.

Колм утихна. Ниш отново се загледа навън през цепнатината. Виждаше единствено вбита земя и кал. Дори тревички не се подаваха. Всичко, което можеше да гори, бе изгорено. Всичко, което можеше да се яде, беше изядено.

— През цялото време не спрях да се моля за истински герой — тихо каза момчето. — Наистина ни е нужна помощ, Ниш. Останали сме без дом, без мястото, където сме живели повече от хиляда години. Дори изгубихме собствените си Истории, останало ни е само това, което мама и татко си спомнят, но те вече не искат да говорят за него. Те са се предали! Понякога ги мразя! Защо не искат да се бият? Ще ни помогнеш ли, Ниш?

— Поел съм на тайна мисия — отвърна механикът, разсъждаващ трескаво. Нуждаеше се от помощ, а само това момче и родителите му можеха да я предоставят. На остров Мелдорин гъмжеше от лиринкси. Всеки, отишъл там, щеше да бъде изяден. — За скрутатора. Съжалявам, Колм. Войната.

— Разбира се — мрачно отвърна момчето. — Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа. Но ти би могъл да ми помогнеш.

Очите на Колм засияха.

— Но ти си герой.

— Изгубих балона си и бях обран. Трябва да се махна и да… продължа със задачата си.

— Разбира се, че ще ти помогна. Ще направя всичко необходимо. А в замяна… — С отчаяна искреност той се втренчи в Ниш. — В замяна, когато всичко свърши, ще ми помогнеш ли да си върна наследството?

Какво можеше да отвърне Ниш?

— Давам ти думата си, Колм. Когато войната приключи, ще ти помогна. — Механикът протегна ръка и момчето я пое, насълзено от благодарност. — Но първо трябва да избягам от този лагер.

— Пазачите не пускат никого.

— Ще им кажа кой съм. Ще им се наложи.

— Имаш ли документи, с които да го докажеш?

Механикът не разполагаше с нищо. По-голямата част от багажа му бе изгубена с все коша, малкото останали принадлежности му бяха откраднати.

— Не, но действам от името на скрутатора.

— Не нашия! Тук не харесват чужденци, освен това войниците са се наслушали на всякакви истории и вече не обръщат внимание. Просто ще те пребият и ще те захвърлят в калта. Те намират за жалко, че лиринксите не са се разправили с нас.

— В толкова голям лагер трябва да влизат и излизат хора.

— Само войниците. Понякога извеждат младите жени, но никога не ги връщат. Голямата ми сестра се крие.

Ниш добре разбираше защо. Войната опустошаваше обществото. В места като това властта бе единственото, което имаше значение. Придобиването и задържането й.

— Бих могъл да се преоблека като жена — полушеговито предложи Ниш.

Колм погледна към подпухналото лице и мускулестото тяло.

— Малко трудно ще вземат теб, Ниш.

Заслужих си го, помисли механикът.

— Ами ако прокопая тунел?

— Пръстта е само толкова дълбока — Колм показа педя, — а отдолу е скала.

— А ако прескоча стената?

— Войниците провесват телата от стената. След като приключат с тях.

Ниш потръпна. Възможностите за бягство бързо се изчерпваха.

— Родителите ти познават ли влиятелни хора?

— Не мисля. Ще те отведа при тях, когато се стъмни. През деня е рисковано. Ти нямаш знак.

— Знак?

Момчето протегна ръка. Върху опакото на дланта му личеше зачервен ъгловат белег.

— Войниците ли ти го направиха?

Колм кимна.

— Бележат всекиго, дори бебетата. С негасена вар!

— Трябва да е боляло.

— И все още боли понякога, макар да ме белязаха преди шест месеца.

— Бил си тук шест месеца?

— Да, но изгубихме дома си дълго преди това. Точно на деветия ми рожден ден.

— На колко години си сега, Колм?

— На дванадесет и половина. Ще мога да постъпя във войската на четиринадесет.

— Недей да бъдеш толкова нетърпелив — посъветва го Ниш.

— Ще се запиша още на рождения си ден — гордо каза момчето. — Трябва да отбраняваме онова, което ни принадлежи. Иначе не ни остава друго, освен да легнем и да зачакаме да ни убият.

Самият Крил-Ниш бе едва на двадесет, но се чувстваше невероятно стар. Само след символично обучение Колм щеше да бъде изпратен на фронта, където надали щеше да оцелее и месец. Тази трагедия се бе разигравала милиони пъти и нямаше да спре, докато човечеството не загинеше. Може би със знанието, което притежаваше, Ниш имаше възможност да промени нещата. Но за целта трябваше да избяга от лагера и да намери някой висшестоящ.

Недалеч се разнесе лай. Някой изпищя.

— Да вървим! — каза Колм. — Изкарват кучетата. Ако ни намерят, ще ни бият до смърт.

Ниш и момчето изпълзяха навън.

— Къде отиваме? — попита механикът.

Колм внимателно надничаше иззад ъгъла на колибата.

— Чисто е. Ела.

Двамата се затичаха между колибите. Ниш, престанал да задава въпроси, следваше напътствията на водача си. Обгръщаше ги смрад. Наложи им се да се спуснат в падина, по чието дъно се стичаха изпражнения. Малко по-надолу и от другата страна Колм приклекна в естествена вдлъбнатина, дело на някогашни наводнения.

— Това не е особено добро скривалище — със съмнение се обади Ниш.

Момчето откърти парче камък от стената, захвърли го и подбра друго.

— Тук ще останем за малко. Подай ми ръката си.

Механикът го стори. Колм обърна камъка с острия ръб напред и го прокара по опакото на дланта му.

Ниш изквича и рязко се отдръпна.

— Какво правиш?

— Трябва да имаш белег — отвърна момчето. — Без него си нищо!

Крил-Ниш отново посегна. Колм продължи да прокарва очертания, натискайки по-силно. Работникът трепна.

— Това е само драскотина — навъси се Колм.

— Героите също изпитват болка, Колм.

Когато приключи, момчето обра избликналата кръв и сравни делото си с очертанията върху собствената си ръка.

— Не е кой знае какво, но отдалече ще свърши работа.

— Ами ако се доближат и открият, че белегът не е истински?

— Би могъл да опиташ да побегнеш, но тогава ще бъде по-лошо, когато те заловят. Най-добре е да понесеш боя.

— Защо войниците ни мразят толкова? — Самият Ниш вече започваше да се чувства част от бежанците.

— Сега не става дума за войниците, а за главатарите. Те не искат нищо, което би могло да привлече внимание.

Двамата излязоха от вдлъбнатината и продължиха по протежение на смрадливата падина, а после се насочиха към паянтова постройка, видимо сглобена от останките на десетина колиби. Отпред стоеше часовой, облечен в същите парцаливи дрехи като Колм.

— Как ще влезем? — просъска Ниш.

Момчето не отговори. То напрегнато следеше постовия и подбра момент, когато той не гледаше, за да притича към страничната стена на постройката, отмести няколко разхлабени дъски и се промуши вътре.

За Крил-Ниш бе по-трудно да последва примера му, защото отворът и раменете му бяха еднакво широки. Той се озова в мрачно пространство, обградено от дъски. От двете страни се простираха десетки крака. Бяха се озовали под огромна работна маса, разположена по протежение на сградата.

Колм се обърна надясно и започна да лази, за да спре край чифт оцапани нозе. До тях почиваха по-малки стъпала, обути в раздрани сандали.

— Не излизай, докато не ти кажа — прошепна момчето в ухото на Ниш, а после се изви като набучена змиорка, за да се озове сред двете двойки стъпала.

— Къде беше, Колм? — попита изтощен и немощен женски глас. — Щях да полудея от притеснение.

— Наоколо — отвърна момчето. — На…

— Хващай се на работа, синко. — Гласът на мъжа бе също тъй безжизнен. — Изоставаме в квотата си и с твоята ленивост…

— Намерих го! — просъска Колм.

— Можеш ли да погледнеш този елемент? — попита майка му, без да обръща никакво внимание на думите му. — Не иска да се настави.

Последва мълчание, нарушавано единствено от щракване, потракване и понякога сдавена ругатня.

— Открих човека, който долетя с балона.

— Забрави го! В момента го търсят, а ние не искаме да привличаме внимание към себе си, момче. Колко пъти да ти го повтарям?

— Но…

— Опасно е, Колм — продължаваше мъртвият глас. — Не се набивай на очи. Върши си работата.

— Направо да умра!

— Той е шпионин! Или работи за врага. Ако бъде свързан с нас, всички може да умрем. Освен това трябва да мислим и за сестра ти, Колм. Не смятам, че трябва да ти напомням за това.

— Той е герой! — упорито отвърна момчето. — Той ще ни помогне да си върнем Готрайм.

— Това вече е невъзможно — тросна се мъжът. — Ние сме бежанци. Няма как да си върнем каквото и да било. Трябва да се радваме, че изобщо сме живи.

— Да се радваме? Какъв е смисълът да живеем, ако сме изгубили всичко, дори Историите си?

— Историята не може да се яде.

— Аз ще се върна, дори и ако ми се наложи да чакам цял живот. Готрайм е част от мен и аз няма да се откажа от него.

— Всичко, което не можеш да отнесеш със себе си, е безполезно. Каква е ползата да се оковаваш за скала?

— Вие дори вече не ни разказвате семейните Истории.

— Ако оставаш вкопчен в миналото, няма как да създадеш бъдеще.

— Този човек може да ни помогне. Трябва да чуеш какво е направил, татко. Той е герой.

Звучен шамар. Колм падна на колене. За момент погледът му срещна очите на Ниш, сетне момчето отново се изправи.

— Не искам да чувам и една думица повече — каза бащата. — Този човек е лъжец, а ти си глупак, задето си му обърнал внимание.