Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на ехото (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tetrarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-42-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628

 

 

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-43-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787

История

  1. — Добавяне

Седемнадесет

— Господарю, тръбите зоват!

Гилаелит, по-често наричан тетрарх заради слабостта си към числата на четвърта степен, скочи от леглото, стиснал очи.

— Къде е халатът ми?

Слугата го обви около издължената му снага. С резки дръпвания Гилаелит привърза широкия колан, върна се в леглото, този път седнал отгоре му, и повдигна чифт едри и неописуемо грозни крака. Стъпалата им се сдобиха с чифт кожени чехли. Сетне той протегна ръка, на сляпо, защото още не бе отворил очите си. В нея слугата постави чаша с размерите на купа. Жълтеникавата течност бе прекалено гъста, за да трепне. Дори парата се издигаше тромаво.

Гилаелит доближи чашата до носа си, вдишвайки зловонните пари на синапената вода, която повече приличаше на горчица, отколкото на течност. Главата му се отметна назад, очите се отвориха.

Той въздъхна и преполови чашата на големи глътки, предизвикали оживено раздвижване в гърлото му, подскоци от страна на адамовата ябълка. Последва нова въздишка.

Слугата, неизменно готов, обърса Гилаелитовия нос с кърпичка, притежаваща площта на покривка за маса. Гилаелит излочи остатъка и скочи на крака.

— Ааааааах! Много добре, Михаил. Станала е отлично тази сутрин. Преведи ме по алеята, ако обичаш.

— Не смея, господарю.

Гилаелит се усмихна. Този им ритуал беше отдавнашен. Доставяше му удоволствие да моли и получава отказ. Би се раздразнил, ако Михаил беше отговорил другояче.

— Тогава ме чакай в стаята с тръбите.

— Разбира се, Гилаелит.

Гилаелит се навъси от тази фамилиарност. Но пък Михаил му бе служил почти петдесет години, наследявайки баща си, който от своя страна бе отделил три десетилетия от живота си в служба.

— Бъди готов — каза той. — Тази сутрин съм гладен.

Тази реплика също бе част от ритуала. Гилаелит се отправи навън. Изцапаният с горчица халат, прикрил петната заради сходен оттенък, се развяваше около косматите му бутове.

Когато излезе на терасата, вън беше още тъмно. Дребният лунен сърп, светещ ниско в небето, почти не излъчваше светлина. Но това нямаше значение за Гилаелит — той бе прекосявал този път почти всеки ден в продължение на стоте години след завършването на Нириандиол. Резиденцията, най-значително постижение в живота му.

Нощта беше малко хладна за облекло като неговото, но стомахът му бе изпълнен с приятна топлина. Докато поемаше под пергола, около която бяха плъзнали лози, оригване с мирис на горчица се отправи нагоре по хранопровода му. С провлачване на чехли тетрархът пое надолу по пътеката.

Тя се виеше успоредно на външната стена на Нириандиол, която на свой ред правеше смели извивки. В далечината алеята започваше да лъкатуши надолу и се отправяше обратно, за да свърже осемте етажа на чудовищната постройка. Стъпала и перила отсъстваха, повърхността й бе неравна като океан. Колосална проява на дързост, защото под нея се простираха стотици дължини празнота. Много работници бяха погинали по време на изработването на тази пътека. Само един се осмеляваше да крачи по нея.

Гилаелит я познаваше не по-зле от собственото си тяло, но преходът продължаваше да представлява предизвикателство. Тази сутрин алеята бе хлъзгава, кондензирала влага от езерото далеч отдолу. Неочакваните коварни места бяха готови безразлично да отнемат живота му, ако отслабеше вниманието си. Прекосяването й бе добър начин за започване на деня. А и на нощта.

Съумял да достигне най-долното ниво, Гилаелит сграбчи дръжката на врата от червен яспис и я отвори. Тук нямаше нужда от ключалки. Коридорът беше тъмен. Тетрархът прекоси чернотата към малко помещение, откъм чийто праг се разливаше жълта светлина.

Вътре Михаил го очакваше със закуската — поднос с прясно осолени охлюви, покрити с жълтеникава и пенеста слуз. Гилаелит погълна деликатесите цели, по два наведнъж, сетне примлясна с устни и облиза пяната от пръстите си. Във всеки от ъглите на подноса бе поставена разрязана на четири глава маринован червен лук с размера на грейпфрут, с която господарят да прочисти небцето си. Тетрархът си избра парче, огледа го, откри дребен недостатък и го върна обратно. Останалите три глави също не издържаха проверката му. И шестнадесетте четвъртини бяха несъвършени. За щастие Михаил знаеше какво да прави. Слугата ловко отдели най-горния слой на една от четвъртините, предоставяйки на господаря си идеално парче.

— Прекалено е дребно — каза Гилаелит, за да поддържа формалността, но взе лука и шумно го задъвка.

Михаил му подложи полупълна купа със сериста вода, в която тетрархът да изплакне пръсти, след което собственоръчно ги обърса с оказалата се наблизо салфетка.

— Свободен си, Михаил.

Слугата се оттегли. Гилаелит взе фенера и прекрачи в съседното помещение, чиято обширност не позволяваше съзирането нито на тавана, нито на отсрещната стена. Там тетрархът остави лампата на пода, затвори капака й и напрегнато се вслуша в обградилата го тъмнина.

Тръбите наистина зовяха. Тетрархът различи ниска вибрация, която можеше да почувства през подметките на чехлите си, а сетне отдели и по-пронизително, стряскащо виене. Гилаелит наклони глава. Преди това не бе чувал нито един от тези звуци и източникът им му беше непознат.

Той отвори фенера и пое навътре в стаята. Понесеното сияние извикваше форми от мрака — тръби от дърво и метал, предимно групирани четири по четири, рядко девет по девет. Разположението им бе важно. Гилаелит би могъл да използва и по-големи числа, само че Нириандиол не бе достатъчно голям, за да ги побере. Срещаха се тръби, разположени хоризонтално, макар повечето от тях да се издигаха от земята. В края на помещението се издигаха още от безчетните тръби на органа, най-високите от които достигаха тавана — обхващащ всичките останали етажи. Гилаелит се настани на стол, около който в симетрични групи бяха струпани още тръби в различна големина, включително такива, по-тънки и от молив.

Този орган бе геомантично устройство, предназначено да се вслушва в хармонията на сферите и да я предава в звук. Макар да бе прекарал почти столетие в усъвършенстването му, Гилаелит все още не бе доволен. Почти неуловимите вибрации на планетите не можеха да бъдат засечени от неговата геомантия, дори и когато бъдеха насочени през най-големите тръби. Но органът улавяше други вибрации, други тонове. Повече от петдесет години тетрархът старателно ги бе записвал, стараейки се да разгадае съдържащата се в тях последователност. Много от вибрациите изглеждаха свързани с възловите точки или техните полета. В някои случаи възлите биваха изчерпани от сантенарските кланкери и други приспособления, захранващи се на принципа на Тайното изкуство. Още една загадка, която Гилаелит искаше да разреши.

Той бе построил модел на главните възлови точки, които му бяха известни, но и този модел не бе му донесъл желания успех. Органът му бе мощен, защото черпеше енергия от двойния възел на Бореа Нгурле. Но приспособлението не бе достатъчно чувствително. А може би това се отнасяше за тетрарха.

Звуците, които сега чуваше, бяха странни. Той трябваше да открие източника им. В другия край на помещението, върху абаносов пиедестал бе поставен стъклен глобус, представляващ модел на Сантенар — или поне на надеждно картографираните територии. Моделът показваше с изчерпателни подробности Лауралин и заобикалящите го острови. Образът, съдържащ и релеф, се намираше под стъклената повърхност.

Надявайки чифт копринени ръкавици, Гилаелит доближи пръсти до геомантичния глобус, без да го докосва. Нежни извивки пара последваха движенията му — за да бъде чувствителен, моделът трябваше да бъде изключително студен. Мразът биваше поддържан в сърцевината му.

Под пръстите на тетрарха заблестяха дребни точици светлина. Той си сложи очила с подвижни тройни лещи, които настрои, за да се загледа в изникналите означения. Гримасничейки, Гилаелит отново размести лещите, но пак нямаше успех.

Тетрархът се върна в стола си и се обърна към командното табло, изработено от цялостен кедров блок, широк две дължини. Този пулт съдържаше няколко клавиатури с триъгълни жълтеникави клавиши, а също и превключватели, педали и бутони. Гилаелит затвори някои от ограничителите, а други освободи, сетне доближи едрите си пръсти до клавишите и започна да свири, опитвайки се да пресъздаде ниския и потрепващ звук. Не успя, което усили раздразнението му, вече изострено от неуспеха с геомантичния глобус.

Гилаелит бе изключително могъщ геомант, макар могъществото само по себе си да не го интересуваше. Знанието беше всичко, което имаше значение за него. Беше богат, но богатството имаше една-единствена цел — позволяваше му да се отдава изцяло на изследванията си. Геомантията бе Изкуството, отнасящо се до небесните тела и контролиращите ги сили. Тетрархът целеше да я овладее до достъпното за него съвършенство, макар че рядко прибягваше до способностите си. Когато не му се налагаше да използва Изкуството, Гилаелит разчиташе на матемантията, която бе разработил самостоятелно и, доколкото му бе известно, единствен използваше. Използването на непозната наука си имаше предимства.

По-пронизителният звук също не можа да бъде точно пресъздаден, макар Гилаелит да разпознаваше тона и знаеше от кои тръби долита. Поне успя да забележи една отличителна черта на повика. Той се движеше.

Това беше странно. Органът бе в състояние да улавя звуците на онези сили, които оформяха и движеха света, само че последните бяха статични. Хармониите, асоциирани с планетите, луната, кометите и останалите небесни тела, оставаха незасечени. Случваше се някой достатъчно голям метеор да мине достатъчно близо, за да бъде песента му засечена — нарастваща пронизителност, която секваше внезапно. Но непознатите звуци, долавяни сега, не приличаха на нещо подобно.

Те се движеха бавно, което отхвърляше възможността за небесно тяло. Великолепна загадка. А Гилаелит обожаваше загадките. През по-голямата част от съзнателния си живот бе опитвал да разгадае света. Какво ли представляваше източникът? Органът не бе чувствителен към дребните излъчвания на сантенарските приспособления, захранвани чрез изкуството, защото те не представляваха интерес за него. Но това звучене бе различно. И носеше в себе си нещо раздразващо познато.

 

 

Отново затворил фенера, Гилаелит се възползва от тъмното, за да се потопи в мисли. Стомахът му се сгърчи, ефект, постижим единствено с все още жива закуска. Преди няколко седмици странно смущение бе смразило глобуса му и бе изтръгнало хленчеща нота от самия етер. Подобно нещо не се бе случвало нито веднъж. Етерът бе само преносна среда, обикновено неразгадаема. Нейното прозвучаване говореше за настъпването на огромно смущение.

До този момент тетрархът не бе открил мястото или причината. Ако тогавашната проява се бе дължала на природна сила, то последната бе притежавала катаклизмична степен. Но пък едно мощно земетресение, изригване или срутване би отеквало продължително. А проявата не се бе разтеглила. И не бе свързана с войната. Нито човеците, нито лиринксите разполагаха с такава мощ.

Звуците продължаваха да се движат. Гилаелит допря пръсти до клавишите в повторен опит за пресъздаване. Любопитството не му даваше мира. Но макар да свири с часове и толкова напрегнато, че халатът му се пропи от пот, старанието му не бе възнаградено. Искаше да притегли източника към себе си, но не знаеше как. Цялото му геомантично могъщество не можеше да помогне в случая. Може би трябваше да отиде при камбаните? Той хвърли поглед към покрития с платнище карильон и потръпна. Не, в момента не бе в настроение за подобно усилие.

Когато Гилаелит най-сетне се надигна от органа, тръбите бяха престанали да пеят. Все още раздразнен, той затвори вратата след себе си и се изкачи по обсидиановите стълби към обсерваторията си, за да почерпи успокоение от предсказуемите движения на небесните тела.

 

 

Домът на Гилаелит бе разположен на върха на вулкана Бореа Нгурле, Пламтящата планина, и дори самото й разположение я правеше най-странното убежище в Сантенар. Макар тетрархът да наричаше Нириандиол свой дом, в действителност сградата представляваше огромна работилница, лаборатория и библиотека. Гилаелит беше полимат, личност с множество интереси и още по-многобройни умения. Той бе на повече от сто и петдесет години, макар че сред хората би минал за петдесет. Само дето тетрархът не се движеше сред хората. Той живееше сам, без да се броят слугите, чиито семейства му бяха служили поколения наред.

Гилаелит прекара остатъка от нощта в обсерваторията си, разположена на върха на кула, близо до покритата с лози тераса. Диреше комети, които по това време на годината бяха по-чести. Наближаването на зората го завари заспал над телескопа си. Час по-късно го събуди слуга, донесъл му чаша тъмна бира, загрята до кипене с помощта на нажежен ръжен. Черната пенлива течност, поръсена с индийско орехче, се стичаше по стените на чашата.

Докато тетрархът посягаше да вземе напитката, най-големите тръби на органа му, които не се бяха задействали самостоятелно нито веднъж, простенаха. Неимоверно ниският звук разтърси цял Нириандиол. Бирата потръпна в ръката на прислужника. Няколко секунди по-късно нещо блесна край ръба на вулканичния кратер. Не можеше да е било комета, защото бе тъмно и изгряващото слънце се отразяваше от него. Гилаелит рязко извъртя телескопа си и можа да види как тайнственият полет приключва някъде под вулкана.

Той се облегна в стола си, качи краката си върху перилата и добави още индийско орехче, преди да отпие от бирата си. Върху горната му устна се задържа мустак от наръсена пяна.

— Какво ли може да е това? — промърмори на себе си Гилаелит.

Тетрархът размишлява до средата на утрото, обмисляйки отделните варианти. Не му и хрумна да слезе в гората и да провери — Гилаелит не беше човек на действието. Но отиде да провери органа и отново погледна глобуса, макар че това не му помогна. Споходен от старото раздразнение, той пристъпи към други занимания, за да прочисти ума си.

Късно сутринта Гилаелит съставяше поема в библиотеката си — ода на четвърта степен — когато погледът му попадна върху гравирана сцена от прословутото, но низвергнато Сказание за огледалото. Тя изобразяваше трагичното погребално изпращане на Рулке по Пътя между световете. Тялото му бе привързано към конструкта. Тази гравировка бе красяла стената на библиотеката в продължение на деветдесет и седем години, така че тетрархът отдавна бе престанал да я забелязва.

Но сега Гилаелит остави перото си и се втренчи в нея. Черните очертания, които бе зърнал по-рано, се вложиха в образа на конструкта — сходството бе достатъчно забележително, за да накара тетрарха да се впусне в обмисляне на радикални действия: лично да слезе в гората, за да огледа.

— Интересно — каза той. — Дали ще го направя, или няма да го направя?

Гилаелит провери предзнаменованията, като повдигна редица произволни числа на четвърта степен. Последователността бе предимно хармонична.

— Да, ще сляза да проверя.

Тъй като бе методичен, тетрархът се върна в кулата си, фиксира мястото, където падащият обект бе изчезнал, и го отбеляза на картата си. Сетне свали халата, за да надене тъмнозелена риза, червени ботуши и торбести къси панталони, изпод които надничаха квадратните като филийки хляб колене.

Довърши екипирането си с нарамване на безформена торба. Тя съдържаше въже, малка брадва и голяма бутилка тъмна до сажделивост бира. Готов, тетрархът съобщи на слугите си къде отива и с пружиниращи колене се отправи по ръба на вулкана.

За момента от гърлото на Пламтящата планина се издигаше единствено дим и понякога пепел. Но някой ден Бореа Нгурле щеше да се събуди от съня си и да изригне, разрушавайки всичко в радиус от десетина левги с бомбардировката си от лава и разхвърляни скали.

От тази несигурност Гилаелит извличаше почти същото удоволствие като ежедневното прекосяване на опасната алея. Животът в Сантенар бе крехък, смъртта често бе страховита и внезапна. Живеенето сред спящия вулкан му напомняше това всеки ден. Никой по-добре от него не познаваше науката на земята — Гилаелит наблюдаваше потръпванията и емисиите газ със същата методичност, приложена в другите аспекти на живота му. Надяваше се, че ще успее да прогнозира изригването, за да може да се оттегли на безопасно разстояние и да го наблюдава. Но дори и да се окажеше изненадан, преживяването пак щеше да е интересно, макар и кратко.

Стъпките му хрущяха по пепеливата земя, покрита с чистец. Гилаелит се загледа към целта си. По-надолу оскъдната растителност преминаваше в сивкави шубраци, отвъд които флората внезапно избуяваше. Безкрайните редици дървесни стволове бяха част от Червейния лес. Те закриваха гледката, но тетрархът бе сигурен, че падащият обект се намира някъде сред тези дървета.

Макар Гилаелит да познаваше тази част от гората, откриването на машината погълна целия остатък от деня. Друг на негово място отдавна би се отказал, но не и тетрархът. Веднъж започнал дело, той винаги го довеждаше до свършек.

Наистина беше конструкт, с удивление видя тетрархът. Естествено, познаваше добре Историите и осъзнаваше важността на тази машина. Тя — или събитието, довело я тук — щеше да промени света. Оставаше да изясни връзката с онова смущение в етера преди седмици.

Конструктът лежеше на една страна, отчасти врязал се в разпадащите се останки на отдавна паднали дънери. Металната кожа бе сбръчкана, предницата и едната странична част бяха хлътнали. Гилаелит обиколи конструкта два пъти, скицирайки. Може би някой ден щеше да го нарисува и окачи картината в библиотеката си.

Люкът беше затворен. Извиканият въпрос, целящ да установи наличието на екипаж, не получи ответ, затова тетрархът отвори люка със сила. Конструктите винаги го бяха удивлявали с тайнствеността си — никой не знаеше принципа им на функциониране. Като малък, преди реалността да разруши тези му амбиции, Гилаелит си бе мечтал да пилотира конструкт.

Заобиколен от смрачаване, тетрархът се спусна в кабината. Вътре цареше пълен мрак, но опипващата му ръка докосна осветително кълбо, което започна да сияе. Вътрешността на машината бе още по-интригуваща, особено за един геомант. Той установи, че конструктът притежава известни сходства с кланкер, но в ограничена степен. Най-голямата разлика се състоеше в способността на конструкта да лети. Това означаваше задвижване от превъзхождащите сили. Доколкото Гилаелит знаеше, никой не бе успявал да ги овладее. Може би той имаше съперник, надвишаващ дори него?

Тогава откри амплимета. През целия си живот не бе съзирал нещо подобно. Цяла вечност той остана загледан в кристала, погълнат от изучаването му, без дори да го докосва. Опасността бе очевидна, но в същото време Гилаелит копнееше да го има. А също и конструкта. В тях се криеха отговорите на въпроси, измъчвали го отдавна. Очертаващото се ново изследване носеше потенциал да му достави огромно удоволствие.

Глух стържещ звук долетя от долното ниво и му напомни, че конструктът бе имал и оператор.

— Ехо? — провикна се тетрархът.

Отговори му стон. Гилаелит се спусна долу. Тукашното осветително кълбо беше счупено, затова той създаде светлина с пръстите си — най-елементарната магия.

Върху наклонения под лежеше млада жена. Човеците не интересуваха Гилаелит, но тя бе различна от местните жени и доста красива. Той се загледа в нея.

Жената би изглеждала дребна, сравнена с неговите слугини — и по-изящна. Косата й бе изключително тъмна и блестеше дори на слабата магична светлина. Цветът на кожата и очите й говореше за жителка на югоизточната част на Лауралин.

Възрастните слугини, които работеха във вилата му, бяха единствените жени, съзирани от него. В продължение на столетие не бе прекарвал време с млада жена. Още от началото на живота си Гилаелит бе знаел, че този тип отношения донасят само неприятности. Но пък не обичаше да вижда страдащи същества.

Той приклекна край нея, при което коленете му изпукаха. Припомнил си езика на югоизточните земи, който бе научил като млад, но почти не му се бе налагало да използва, тетрархът каза:

— Казвам се Гилаелит. Коя си ти?

— Аз съм Тиан Лиз-Мар. — Гласът й бе съвсем глух.

Той внимателно я огледа и провери черепа й с костеливи пръсти.

— Ударът те е разтърсил, но не мисля, че си наранена сериозно. Вземи ръката ми, ще ти помогна да се изправиш.

— Не си чувствам краката. Гръбнакът ми е счупен.

Гилаелит леко се залюля на пръсти. Подобна травма не можеше да бъде отстранена нито от целител, нито от познатите му приложения на Тайното изкуство. Какво щеше да прави с нея?

— Имаш ли приятели или близки?

— Не и сред околните двеста левги.

Красива и обречена. Какво да прави? Щеше да вземе сияещия кристал. Щеше да накара слугите си да отнесат конструкта в Нириандиол. Нямаше да бъде лесно, но беше постижимо. Ами Тиан Лиз-Мар?

Би могъл да прояви милосърдие към нея — както би постъпил с животно в подобно състояние. За момент Гилаелит прецени тази възможност, ала откри, че не е в състояние да я удуши или строши врата й под погледа на големите тъмни очи. Не след дълго някой хищник би я открил и би го отменил в това му начинание, макар че и този край нямаше да бъде приятен за нея, дори и бърз. Самият тетрарх не би си пожелал такава смърт, още повече, че чакането щеше да е особено мъчително.

Той спусна клепачите си, за да повтори ритуала с числата. Този път резултатът не бе благоприятен, което означаваше, че трябва да се погрижи за нея. Макар да бе сигурен, че ще съжалява.

— Ще накарам да те отнесат до дома ми — бавно каза той. — Нириандиол не е далече.

Тиан затвори очи. За около минута Гилаелит се задържа край нея. В краен случай би могъл да я отнесе и сам, но не искаше. Възможно беше гърбът й да не е безвъзвратно увреден, но повдигането й да го увреди. И тогава никога нямаше да се отърве от нея. Не, тетрархът предпочиташе да доведе тук най-верните си слуги и целител, които да я пренесат с носилка.

— Ще се върна след няколко часа — рече Гилаелит. — Ще издържиш ли?

— Няма къде да ходя — отвърна Тиан и се изсмя кухо. От звука го побиха тръпки.

Той й даде да допие остатъка от бирата си. Жената се задави и закашля. По брадичката й потече пяна. Гилаелит я избърса, хвърли последен поглед и се отправи нагоре. Вече навън, той затвори люка и пое обратно с цялата бързина, която му позволяваше мракът. Почервенял, плувнал в пот, той нахлу в дома си малко преди полунощ.

— Михаил, Флей — ревна той, — ставайте! На склона се е разбила машина. Имаме ли носилка?

Едрото и розовеещо като прясна рана лице на Михаил изникна на прага.

— Целителката Гъртис има, господарю Гилаелит.

— Събуди я, събуди и сенешал Никс. В гората лежи млада жена със счупен гръбнак.

Флей дотича откъм лазарета, сграбчил носилката под мишница. Той беше едър ням мъж с мускулатурата на колбасар. До него вървеше Гъртис, по съвместителство и негова съпруга — висока и съсухрена, с вечно навъсено лице и кавгаджийски глас.

— Сякаш имам малко работа през деня — свидливо каза тя. Спрелият малко зад нея Флей стисна юмруци, вторачи се във врата й и замахна с ръка, сякаш го прекършва. След това продължи напред.

Никс се присъедини към тях на входа. Носът и брадичката му бяха толкова изкривени, че спокойно можеха да задържат поставен между тях орех. Очите му бяха дребни и тъмни, ушите провиснали, а върху яйцевидния му череп не се виждаше и едно косъмче. Никс бе любезен, ефикасен и непоколебимо верен. Притежаваше и една друга отличителна черта, която за Гилаелит бе по-важна от останалите: той бе четвърти син на четвърти син, а също и четвърти по ред от рода си, изпълняващ тази длъжност.

Около три сутринта процесията фенери достигна конструкта. Гъртис, вървяла далеч от Гилаелит, не спря да се оплаква по целия път. Слугите се взряха в разбилата се машина, но не зададоха въпроси. Вътре тетрархът и целителката задържаха главата на Тиан, докато Михаил и Флей я отместят достатъчно, за да мушнат носилката. Сетне привързаха младата жена към нея и Гъртис й даде доза зелен сироп, от който ранената заспа почти веднага. Слугите внимателно изнесоха носилката на горното ниво и през люка. Тетрархът им нареди да се върнат с платнище, за да прикрият машината, докато той реши какво да прави с нея.

Връщането протече бавно. Гилаелит крачеше най-отпред, изморен от втората си безсънна нощ. В стомаха му трепереше вълнение. Какво щеше да прави с Тиан? В подножието на вулканичния склон той се обърна към нея и видя, че очите й са отворени.

Зазоряваше се по времето, когато се върнаха в Нириандиол. Тетрархът нареди Тиан да бъде настанена в стаята до неговата, сетне я остави на грижите на Гъртис. Самият той прекара часове в разхождане по любимата си алея, забравил опасността и гледката. Бе потънал в мисли.

Когато целителката приключи, Гилаелит защипа ръкава й (той не обичаше да докосва) и я изведе на главната тераса. Там те застанаха край каменната стена, загледани в кратера. Под тях се изкачваше мъж, облечен само в набедрена препаска, понесъл тежка кошница на главата си. Тя бе натъпкана с парчета сяра, които се образуваха по естествен път в кратера. Войната бе повишила търсенето и цената на сярата, а предлаганата от Гилаелит бе най-чистата на Сантенар.

Това бе друг източник на притеснение. През изминалия век войната бе бушувала далеч от него и не бе имала значение, но сега се приближаваше непрекъснато. Земите на изток от Туркадско море изглежда щяха да паднат още преди следващата зима. Възможно бе скрутаторите да са стигнали до заключението, че е крайно време да започнат да добиват сярата си директно, вместо да плащат възмутителните му цени. Лиринксите, които никога не го бяха притеснявали, може би също планираха подобен удар, за да лишат противниците си от важния елемент. Макар да обичаше Нириандиол повече от всичко, Гилаелит осъзнаваше, че в даден момент ще се наложи да го изостави, за да продължи проучванията си.

— Какво откри? — обърна се той към целителката.

— Гръбнакът й наистина е счупен — отвърна Гъртис. — Самото счупване ще зарасне. Но гръбначният мозък е пострадал необратимо. Тя ще остане парализирана до края на живота си.

Гилаелит се отнасяше към хората си добре, макар никога да не си правеше труда да се занимава с проблемите им. Сега, загледан в кратера, виждаше единствено лицето на Тиан, пребледняло под кехлибарената кожа, и очите, загледани в тавана.

Тези мисли го смущаваха. Гилаелит нямаше приятели и не искаше да има. На другите не можеше да се разчита. Те отхвърляха, отблъскваха и предаваха. Единственото му желание бе да усъвършенства знанията си до предела на възможностите си. Ако Тиан останеше тук, тези му занимания щяха да бъдат нарушени. Но как можеше да се отърве от нея, без да излага на риск кристала и конструкта?

Амплиметът, внимателно увит, тежеше като олово в джоба му. Конструктът също го потискаше. Гилаелит искаше да ги овладее, на всяка цена. Ако скрутаторите разберяха, че машината е тук, те щяха да довтасат в Нириандиол начело на армия. Същото важеше и за собственика на конструкта — тетрархът знаеше, че тази машина не принадлежи на Тиан. Този конструкт бе аахимски. Сигурно точно в този момент притежателят му го търсеше. Защо младата жена бе откраднала тази машина?

Запазвайки конструкта в тайна, тетрархът рискуваше всичко. Но той бе готов да рискува. Трябваше. Конструктът означаваше знание, уникално знание, което щеше да предостави огромно преимущество.

Тази мисъл му напомни за нещо. С бърза крачка Гилаелит се отправи към библиотеката, за да се заеме с тайната книга по геомантия, която агентите му бяха открили съвсем наскоро. Но тъй като в момента не можеше да се съсредоточи, тетрархът захвърли томчето на масата. Поемата му бе останала недовършена, но и тя не би могла да му предостави утешение. Измъчените черти на Тиан непрекъснато изникваха пред очите му.

Съществуваше лечебна процедура, която никога не му изневеряваше. В хладината на зимника на седмо ниво Гилаелит си наля огромна халба от любимото си пиво. Черната бира бе погълната неусетно. Последвалите я други две чаши също нямаха ефект.

Тиан бе откраднала амплимета и бе успяла да използва конструкта, което означаваше, че тя трябва да притежава някакъв дребен талант. Може би тя щеше да му бъде от известна полза. Разбира се, Гилаелит бе честен и щеше да й плати за услугите. Но първо трябваше да открие нещо, с което да й помогне да се придвижва.

Библиотеката му бе сред една от най-добрите в света: книгите бяха сред първите ценности, които биваха продавани при наближаването на войната до съответния град. Навсякъде из Сантенар гъмжеше от ценни ръкописи. Същински съкровища можеха да бъдат закупени за няколко златни монети. Гилаелитовите посредници непрекъснато му изпращаха нови екземпляри.

Тетрархът повика библиотекарката си и й нареди да му донесе всички документи, отнасящи се до травмите на гръбначния стълб и съответно тяхното възстановяване. Литературата по въпроса се оказа обилна. Той чете целия ден и половината нощ, преди да се оттегли за няколко часа сън. Вечерта мина да нагледа болната, която лежеше все така притихнала, после отново възобнови работата си.

Гилаелит преся остатъка от томовете, свитъците и пергаментите. Макар сред тях да се срещаха множество случаи на чудодейно изцеление, повечето от тези случаи тетрархът разпозна като неистина. Никой от авторитетните целители не изразяваше мнение, отличаващо се от неговото собствено.