Йън Ървайн
Тетрарх (31)

Три

Юлия прекарваше цялото си време под земята. Перквизиторът бе оглавил проекта за намиране на нови кристали и тъй като той не се нуждаеше от сън, бе счел, че същото важи и за останалите.

Днес тя отиваше към мината с кланкера на Джал-Ниш.

— Какво става? — изръмжа той към оператора, безбрадо момче с удивително сини очи. — Защо се движим толкова бавно? Ако бях тръгнал пеш, щях да стигна по-бързо.

Операторът беше толкова втрещен, че дори не можеше да погледне към началника си. Кланкерът се разклати, спря, отново се разклати и продължи по-гладко.

— Полето, сър — изквича юношата.

— Какво за него?

— Днес е слабо. Много по-слабо от преди.

— Върви да говориш с операторите от фабриката. Открий в каква степен се променя.

Кланкерът продължи.

— Веднага! — ревна Джал-Ниш. — Ние ще продължим сами.

Юлия бе проследила източника на кристалното излъчване до място под отчасти наводненото девето ниво. Миньорите оградиха мястото, изпомпаха водата и започнаха да прокопават тунел. Още преди да са достигнали дълбочината на човешки бой, попаднаха на вода. Работниците побързаха да излязат от дупката.

— Невъзможно е — каза Клоор. — Водата…

— Майната й на водата! — изръмжа перквизиторът. — Продължавайте.

— Навлиза по-бързо, отколкото сме в състояние да я изпомпаме.

— Донесете още помпи.

Скоро мястото около шахтата бе изпълнено с винтови помпи и сумтенията на задвижващите ги работници. По-голямата част от водата бе отведена и копаенето продължи. На втория ден се случи отново — този път шахтата се изпълни още по-бързо, двама миньори се оказаха залети. Единият успя да улови въжето, подхвърлено му от Клоор, но вторият така и не изплува.

Клоор скочи веднага и се изгуби под разплискващата се вода. Юлия затаи дъх, очакваща най-лошото, сетне главата на старшия миньор разкъса повърхността. Той даде знак и бе изтеглен заедно със спасения работник.

Миньорът се бе нагълтал с мръсна вода и трябваше да бъде отнесен в лазарета. Сегашните помпи отново се оказаха недостатъчни. Докато чакаше новите да пристигнат, Джал-Ниш повика Туниз и започна разпалено да й говори. След миг тя започна да чертае нещо върху пода. Клоор също бе привикан за инструкции.

— Заеми се — каза накрая перквизиторът. — Не, чакай. Има и друго. С толкова помпи ще са ни нужни поне петдесет човека, които да ги задвижват. Погрижи се и за това.

— Имате ли нещо предвид, сър?

— Открий начин помпите да се задвижват от полето. И го реализирай.

— Ще говоря с Иризис. Тя…

— Иризис няма да бъде тук — със стържещ глас отвърна Джал-Ниш. — Възложи работата на компетентен занаятчия, отговорнико, ако разполагаш с такъв. Искам да е готово до сутринта.

— Невъзможно, сър.

— Ако не бъде изпълнено, ще чистиш отпадните тръби до края на живота си.

— Не разполагаме с кристал. Не…

— Това са помпи, а не кланкери. Искаш да ми кажеш, че кристалните отломки няма да свършат работа?

— Ще говоря със занаятчиите. — Туниз изтича.

Появи се операторът, когото Джал-Ниш бе отпратил по-рано днес.

— Е, какво научи? — излая перквизиторът. — Не стой като пън, момче.

Момъкът се приближи, вторачен в пода.

— В момента полето е необичайно слабо, сър. За пръв път от десетте години, в които са започнали да отбелязват промените, е в такова състояние.

— Некадърни глупаци. Когато аз застана начело, бързо ще се научат.

Следобед, когато шахтата най-сетне бе суха, един от кланкерите довлече две големи извити парчета желязо. Те бяха отнесени до девето ниво и спуснати в шахтата, където оформиха цилиндър две дължини в диаметър и също толкова висок. Сглобките бяха грижливо насмолени. Работата продължи, като миньорите сега копаеха под цилиндъра, а други работници го вбиваха надолу, за да добавят нов пръстен и предотвратят поредното избликване на вода.

На следващата сутрин малко преди обед Туниз и занаятчия Оон-Ми донесоха образец на механизма за помпите. Той представляваше странно устройство от метални тръби с оголен контролер. Приличаше на хаотична плетеница от жици и кристал.

— Какво по дяволите е това? — тросна се Джал-Ниш.

Двете бяха работили цяла нощ и Туниз нямаше намерение да търпи подобна грубост. Тя се изправи в цял ръст, с една глава по-висока от перквизитора, и оголи изпилените си зъби.

— Подлагате на съмнение способността ми, сър? — каза тя в мека заплаха. — Поискахте контролер за помпа, имате го.

За момент изглеждаше, че Джал-Ниш ще избухне, но той промени намерението си.

— Ако проработи, ще съм доволен. Ако не…

Туниз и занаятчията го монтираха към една от помпите. Оон-Ми вложи енергия в контролера и от изходната тръба потече вода.

— Добре — каза перквизиторът. — Отнесете демонтирания ръчен механизъм. И до утре искам всички помпи да бъдат модифицирани.

Миньорите работеха трескаво.

— Това не ми харесва — каза Клоор на следващия ден, докато трети пръстен биваше вложен в дупката, вече пет дължини дълбока. — Налягането е прекалено силно. Ако ударим лошо място, водата ще нахлуе и ще изпълни шахтата за секунди.

— Тогава нека хората ти влачат въжета след себе си, за да бъдат издърпани при нужда — каза Джал-Ниш, който намираше решение на всеки проблем. — Как изобщо си станал старши миньор? Перцепторе, готова ли си?

Юлия кимна сковано. Работниците й бяха приготвили въжен стол. Тя се покатери в него и двама миньори започнаха да я спускат в изкопа.

По принцип Юлия се чувстваше като у дома си в пещерите — харесваше влажната и тиха тъмнина. Само че сред ямата изпитваше нарастващо безпокойство. Усещаше водата, виеща се от другата страна на метала. Течният елемент приличаше на злонамерено създание, изчакващо най-мъчителен момент за нахлуването си. Юлия имаше навик да олицетворява силите на света и да им придава насочена към нея злонамереност.

Тогава тя го усети. Навсякъде имаше кристали, цяла жила недалеч под нея. Добри кристали. А сред или под тях имаше огромен кристал, пулсиращ като сърце. Той бе различен, той бе източникът на полето. Може би самата възлова точка.

Но ударите му не бяха постоянни. В решетъчния си модел Юлия го виждаше да редува слабо със силно излъчване, бавно с препърхващо. Сякаш огромният кристал (или възел) беше болен. Когато за пръв път го бе усетила на седмо ниво, допирът до него я бе изпълнил с екстаз. Тогава бе прекарала часове, заслушана в него. А сега изпитваше ужасна мъка, без да може да определи защо. По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Издърпайте ме! — изхлипа тя.

Работниците я изтеглиха обратно.

— Какво има, перцепторе? — нетърпеливо попита Джал-Ниш. — Какво има?

— Кристалът!

— Не е там? Лиринксите и тези кристали ли са взели?

— Кристалът е тук. Добър кристал. Но възелът е болен… умира.

Рязкото раздвижване на Джал-Ниш Хлар едва не отмести маската му.

— Лиринксите са го увредили! Ето защо полето е толкова слабо. Онзи безполезен скрутатор…

Без дори да се доизкаже, той се затича към асансьора, размахал ръка.

— Продължавайте да копаете! — изкрещя през рамо перквизиторът. — Не спирайте, докато не достигнете кристалите. Тогава ме повикайте.

 

 

В кабинета на Флид нахлу красива млада помощничка.

— Перквизиторът идва насам, сър, и изглежда страшно ядосан.

— Благодаря ти, Пирси.

Жената изчезна.

— Най-добре се оттегли някъде, Иризис — добави скрутаторът. Въпросната побърза да излезе, а Флид възобнови работата си. След няма и минута Джал-Ниш влетя вътре.

— Този път некадърността ви стигна прекалено далеч, скрутаторе.

Ксервиш Флид повдигна глава.

— Бих желал да ви напомня, перквизитор Хлар, че аз съм ваш началник. В момента съставям доклад за вас.

— Аз вече изпратих своя, сър, и всеки момент очаквам отговора на Съвета. Когато той пристигне, няма да останете толкова самоуверен.

— Предполагам осъзнавате какво наказание ще последва, ако преценката ви се окаже неправилна.

— Няма да се окаже!

— Какъв е проблемът?

— Проблемът — процеди перквизиторът — е, че възловата точка угасва. До момента полето е изгубило почти половината си мощност.

— Излъчването му не е постоянно — отвърна скрутаторът. — Няма доказателства, че…

— Юлия е на друго мнение. Тя казва, че възловата точка умира. Вие сте позволили лиринксите да завземат мината, където те са нападнали самия източник на полето. Не сте успели да защитите най-важния елемент, скрутаторе. Тази крещяща небрежност ще донесе края както на вас, така и на лъжливата ви любовница.

— Не можем да защитаваме нещо, което не разбираме — каза Флид. — Ние дори не знаем как се образуват възловите точки и техните полета.

Друг секретар потропа на вратата, този път млад мъж, но не по-малко красив от Пирси.

— Да? — каза Джал-Ниш.

— Пристига скит, сър. От Съвета на скрутаторите. Да донеса ли съобщението?

— Най-сетне! — възкликна перквизиторът. — Не, сам ще отида до птичарника. Ще говорим отново, скрутаторе!

В кървясалото му око блестеше и кръвожадност.

Когато той се отдалечи, Флид повика Пирси.

— Би ли предала на майстор Иризис, че искам да говоря с нея в столовата? Спешно.

Девойката изтича.

Флид взе няколко документа от бюрото и ги прибра в кожената си торба. От сандъка си извади малка книжка. Накрая отвори вратата, огледа се и по заобиколен път пое към столовата.

Иризис вече го чакаше. Свела глава, тя отпиваше бавно от чашата си. Скрутаторът й се възхити отдалече. Тя не само имаше прекрасна фигура, а и бе изключително умела в работата си. Ако само не бе изгубила таланта си…

Ксервиш си избра купа чай и малко захаросани сливи — не трябваше да привлича внимание — и закуца към нея. Днес костите го боляха повече от обичайното, напомнящи за мъчението, докарало ги в настоящото състояние.

Иризис повдигна очи, докато той сядаше, и му се усмихна. Жестът й го изпълни с неочаквана топлина, която Флид побърза да среже. Не изглупявай, дъртако.

— Добри или лоши новини? — попита тя.

— Най-лошите. Полето непрекъснато отслабва и Юлия казва, че възелът е болен. Джал-Ниш смята, че това е работа на лиринксите. И вини мен.

— В последно време полето се изменя странно.

— Не знаех това.

— Откакто лиринксите завзеха мината. Покрай нападенията не го осъзнахме веднага. Мислите ли, че те действително са причинили нещо на възловата точка?

— Възможно е, макар че тя се намира под десето ниво, което е напълно наводнено. Как са успели да го достигнат? Те се страхуват от водата, а не открихме следи от копаене. — Той замълча. — Но сега нямаме време за това. Перквизиторът се кани да направи хода си. Пристигнаха съобщения от Съвета, които той очакваше с голямо нетърпение.

— Какво възнамерявате да правите?

— Не зная, но можеш да бъдеш сигурна, че броени минути след отстраняването ми ти ще се озовеш в тъмницата. Той те иска в ръцете си, Иризис, дори по-силно отколкото иска да унищожи мен.

Тя сви дългите си пръсти.

— Няма какво да сторя.

— Колко време ще ти е необходимо, за да се приготвиш?

Иризис докосна индикатора, окачен на врата й.

— Това е единственото нещо, без което не мога. В спешен случай мога да тръгна веднага. Но бих искала да взема занаятчийските си инструменти.

— Вземи ги, вземи и всичко друго, което ще ти потрябва. Също и оръжие, което можеш да скриеш. Изчаквай сигнала ми.

— В занаятчийския цех?

— Не, това място е прекалено лесно за отцепване. — Флид извъртя стола си, за да може да вижда вратата.

— На стената между цистерната и тоалетните има стълбище.

— Същото важи и за него. Не можем да рискуваме.

— Не се страхувам да умра, сър, ако се стигне до това.

— Но аз не искам да умираш. Все още ти предстои да се заемеш с възлите, а ако съдя по новините, които чух току-що, случаят е изключително належащ. Когато бъда отстранен, Джал-Ниш ще изостави работата ми. Той вярва във военните решения, но те няма да са ни от полза срещу лиринксите.

— Новите арбалети му донесоха пълен успех.

— В мината! Те са прекалено тежки и несигурни, за да бъдат използвани в битка, както скоро му предстои да научи.

— Според вас по какъв начин трябва да избягам? — попита Иризис.

— От върха на най-външната цистерна можеш да се покачиш в акведукта. Последвай го отвъд хълма и над долината. Там се покатери на ръба. Ако всичко е минало добре, въздухоплавът ще те вземе.

— А ако не го стори?

— В такъв случай те съветвам да скочиш.

Тя прочисти внезапно скованото си гърло.

— Ще отида в хангара. Ако се наложи, ще мога да изляза през страничната порта.

— Цистерните са далече.

— Ще успея. Но това означава ли, че ще трябва сама да работя над проблема с възловите точки?

— Вече съм се погрижил за останалите от екипа.

— Сред тях има ли мистик?

— Да.

— Ами Юлия? Тя щеше да ми помогне да разчета възела.

— При настоящите обстоятелства това е невъзможно. Няма как да я взема от перквизитора. Върви. Джал-Ниш ще се появи отново всеки миг.

— Ще я оставите при него?

— Тя ще се оправи. Перквизиторът има нужда от нея.

— Ще се изплаши до смърт. Ще реши, че сме я изоставили.

— Мислиш ли, че не зная? — тросна се Ксервиш Флид. — Ако можех да сторя нещо, щях. Но не мога. Хайде, върви.

Останал сам, скрутаторът си взе нова чаша чай, повика Пирси и й даде последни нареждания. Тя остана да чака край вратата. Флид бе преполовил чашата си (джинджифил и розови цветчета), когато перквизиторът се върна.

Ксервиш се постара да успокои сърцето си. Съществуваха процедури за скрутаторското понижение и разжалване, към които Джал-Ниш трябваше да се придържа. За момента Флид не се намираше в смъртна опасност, но това скоро можеше да се промени.

Отчасти скритото лице на перквизитора не показваше нищо, ала охотната крачка бе знак, че носи лоши за врага си новини. Той се доближи до масата. Единственото му око пламтеше.

— С вас е свършено, скрутаторе! — Хлар захвърли документ върху масата.

Липсата на реакция демонстрираше забележителния самоконтрол на Флид. Последният посегна към свитъка, разгърна го и провери печатите и подписите. По шест. Шестима от единадесет бяха подписали. Достатъчно, за да го обрекат.

Сетне той отмести очи към съдържанието на документа. Биваше временно отстранен, предстоеше следствие. За момента Джал-Ниш щеше да заеме мястото му.

Веднъж в живота си Флид бе подлаган на следствие. Все още носеше белезите — външни и душевни.

Но пък временното отстраняване бе за предпочитане пред уволнение. В настоящата ситуация все още запазваше правата си на скрутатор, които бяха значителни. Уволняването щеше да го превърне в личност извън закона, негражданин. И тогава Джал-Ниш би могъл да прави с него всичко, каквото си поиска.

Постът на временен скрутатор далеч не съдържаше всички права на постоянната позиция. Джал-Ниш трябваше да съгласува всяко свое действие. Но дори и това не прикриваше коренната промяна в обстоятелствата. Хлар можеше да организира удобно убийство без свидетели и впоследствие да отрече участието си. И несъмнено това бе планът му. Скрутаторите бяха изключително умели в прикриването на доказателства — точно колкото в откриването им.

Флид захвърли документа, при което събори чашата си. Тя се пръсна на късчета. Пирси срещна погледа му, кимна и изчезна.

— Не мисля, че все още сте ме надвили, сър — каза Ксервиш.

— Временно изпълняващият длъжността скрутатор стои по-високо в йерархията от отстранения.

— При определени обстоятелства.

— Да. Като например сегашните.

— И какво възнамерявате да правите? Да ме убиете тихомълком, без свидетели?

В окото на Хлар започна да се заражда блясък, който осакатеният се постара да скрие.

— Не искам да умирате, Ксервиш. Искам да живеете и да бъдете смазан. Това е единственото справедливо наказание, съответстващо на щетите, които причинихте с некомпетентността си.

Приближи се войник, който отдаде чест и прошепна нещо в ухото на Джал-Ниш.

— Къде е майсторът? — попита Хлар.

— Откъде бих могъл да зная? Проверете в занаятчийския цех.

— Няма я там.

— Иризис има множество отговорности — рече Флид. — Би могла да е навсякъде. А сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да подготвя защитата си.

 

 

Както бе казала, Иризис се намираше в обширния хангар. Бе застанала край задния люк на един от кланкерите, когато Пирси изникна на прага. Иризис й помаха, а другата жена се затича към нея.

— Скрутатор Флид заръча да бягате веднага.

— Благодаря ти. Постарай се да не те видят, когато се връщаш.

Пирси се изгуби сред редиците машини, а Иризис се затича към страничната порта. В момента, в който я прекосяваше, вътрешната врата на хангара се отвори. Двама войници изскочиха, последвани от перквизитора.

— Остани на място! — ревна Джал-Ниш.

Иризис нямаше намерение да го слуша. Сега накъде? Наляво пътят до цистерните беше по-кратък, но пък войниците можеха да прекосят напряко през фабриката и да достигнат предната врата преди нея. Затова тя се обърна надясно и се затича с все сила. Ако успееше да стигне до ъгъла навреме, щеше да им се наложи да претърсват и двете посоки.

Успя на косъм. От лявата й страна се намираше плацът, понастоящем празен. Отдясно се простираше дългата стена на казармените помещения и зимната тренировъчна. Пред нея очакваха градини и овощия, по това време на годината пълни с работници. Но никой там не би я нападнал.

— Ето я! Спри или ще стреляме, майсторе.

Спри и ще стреляме, помисли си тя и продължи да тича. Преднината й бе достатъчна, за да я постави извън обсега на точен арбалетен изстрел, ала това не я караше да се чувства спокойна. С малко късмет можеше да бъде уцелена и от двойно по-голямо разстояние.

Пред нея се издигаше заоблена опорна стена, обграждаща ъгъла на тренировъчния двор. Раницата удряше Иризис при всяка крачка, гърдите й подскачаха болезнено. А все още й оставаше още много път.

Няколко болта удариха камъка, прорязвайки сиви дири в мъха на стената. Бяха профучали съвсем близо до нея. Иризис се затича встрани, подхлъзна се и падна на ръце върху павираната земя, одирайки дланта си. Веднага скочи на крака и погледна назад, за да види как вторият войник се прицелва.

Тласкана от отчаяние, жената се хвърли към ъгъла. Болтовете от втория изстрел удариха стената малко пред нея, за да засипят лицето й с отчупени парченца. Една отломка жилна окото й.

Тя успя да се добере невредима до ъгъла, където възстанови равновесието си. Следващият ъгъл бе много по-близо. От дясната й страна се съхраняваха дървата за горене, катранът и рудните запаси, а от срещуположната се издигаха грамадите натрупана шлака, полузапълненият свещен кладенец, а отвъд — проломът, в който биваха изхвърляни отпадните продукти.

Нека при задния вход да няма стражи, замоли се тя. Нямаше. Сега тя тичаше по-бавно, защото бе започнала да се изморява. Надяваше се, че тежките арбалети са изморили войниците в по-голяма степен. В припряността на бягството не й оставаше време да отстрани влязлото в окото й парченце, затова замижа.

Иризис притича край тръбите на грънчарницата, отвъд ъгъла и край улеите на металопречиствателната. Зловонните изпарения я задавиха. С облекчение пое в пространството между стената на фабриката и постройката на тъкачите, разположена отвън. Не оставаше много, но я измъчваше ужасното предчувствие, че Джал-Ниш ще я очаква в другия край.

Вонята край скотобойните бе не по-малко противна. По това време болката от пренапрежението бе станала нетърпима. Струваше й се, че някой навърта винт между ребрата й. Вече се виждаха трите цистерни и акведуктът. Цистерните бяха огромни, всяка с диаметър десет дължини. Иризис се затича към външната от тях и стълбата, която щеше да я отведе в безопасност.

Джал-Ниш изникна на пътя й. Двамата войници стояха до него, насочили арбалети към нея.

— Вдигни ръце! — кресна той. — Помръднеш ли рязко, те ще стрелят.

Трябваше да продължи да бяга. Бързата смърт от прострелване бе за предпочитане пред агонията, която Джал-Ниш й бе подготвил. Но веднъж спрели, краката й отказваха да помръднат. Сега не й оставаше нищо, освен да се остави да бъде отведена.

— Днес е щастлив ден. — По гласа на перквизитора личеше, че се усмихва под маската. — Копнеех за него от мига, в който ми отсече ръката.

— Направих го, за да спася живота ти.

— Исках да умра. Трябваше да ме оставиш.

— Дай ми меча си, с радост ще поправя грешката.

Той я удари по лицето с намерението да й строши носа, както Иризис бе сторила някога. Жената успя да извърти глава и ударът попадна върху бузата й. Тя залитна.

— Синът ти, Крил-Ниш, ме помоли да спася живота ти.

— Нямам такъв син. Той е мъртъв, което скоро ще сполети и теб. Но първо възнамерявам да отнема ръката ти, а после и лицето, за да разбереш какво ми причини. Хванете я.

Войниците не се поколебаха нито за миг. Изглежда бяха привикнали с бруталността му. Единият я сграбчи, а другият протегна ръката й.

Ужасът бе вледенил вътрешностите й. Хлар се канеше да пресъздаде върху нея собствените си наранявания. Обезобразяването бе единственото нещо, което изключително суетната Иризис не би могла да понесе.

— Не — промълви тя. — Моля те. Ще направя всичко, което поискаш.

— Не се съмнявам. Именно на тази готовност дължиш напредъка си. Но вече е твърде късно, Иризис. Всичко свърши в деня, в който си позволи да ме удариш. Не съществува нищо, което да те спаси.