Йън Ървайн
Тетрарх (26)

Двадесет и пет

Ниш се вгледа в прорязваната от пламъци тъмнина. Самотен силует притичваше край стената, но никъде не се виждаше група. Той реши да рискува и се провикна.

— Колм! Оинан, Тинкетил! Кетила! Франси!

Никакъв отговор. Не беше изключено някой лиринкс да е заобиколил от тази страна на лагера и да ги е нападнал. Но по-вероятно бе да са избягали, неспособни да чакат дълго. Той не ги винеше. Бягството беше надпревара, в която изоставащите щяха да бъдат изядени. Механикът изпитваше единствено съжаление — те се бяха изложили на риск заради него и той искаше да им благодари.

Той стисна чука си и потъна в мрака. А сега накъде? В подобна обстановка никога не можеше да се определи. Дори и в началото да избереше правилна посока, час по-късно тя можеше да се окаже грешна.

Бе се отправил към долчинка, когато нещо прошумоля от лявата му страна. Вероятно това беше друг бежанец, но Крил-Ниш предпочете да не рискува и приклекна, за да скрие силуета си. Някой изскочи от гъсталака и се хвърли право към него. Механикът опита да отскочи, а мъжът — в полумрака се видя, че противникът е човек — замахна с нещо към него. Ниш реши, че това е меч, заплашващ да го обезглави.

В глупав инстинкт повдигна ръката си, в която за щастие на Ниш се строши неголям клон — противникът му не разполагаше с истинско оръжие. В отговор Крил-Ниш стовари чука в стомаха му. Онзи рухна беззвучно. Механикът се затича сред обраслата с тръстики долчинка, докато не надуши солена вода. Туркадско море се намираше пред него.

В такъв случай Никеранд бе разположен от дясната му страна. Тъй като от тази посока настъпваха лиринксите, а и самият град гореше, механикът се обърна наляво. Тук бреговата линия се извиваше на запад. Достигнал брега, Ниш видя пламъци да се отразяват във водата. Отдалече гледката беше много красива.

Напредването по проскърцващия пясък го отведе към по-светло място. Забелязал нос в далечината, Ниш се затича към него. Не искаше да остава дълго на плажа, защото тук лесно можеше да бъде забелязан от някой летящ лиринкс.

Достигна възвишението по изгрев-слънце. Изграждаше го сивкав като водата пясъчник. Около носа се издигаше скална платформа, която стихиите бяха захабили в ъгловатост. Бавни вълни се разплискваха сред скалите.

Пътьом Ниш забеляза стриди. Изгладнял, той стовари чука си върху една от черупките. Парченца се разхвърчаха навсякъде, едно от тях попадна в окото му. С помощта на заострен камък механикът нападна друга черупка, този път по-внимателно. Успя да я разполови и да погълне съдържанието, което не беше особено голямо, нито особено примамливо на вид, само че Крил-Ниш бе прекалено гладен, за да бъде придирчив.

Изяде около тридесет, преди соленият им вкус да го принуди да спре. Тъй като не носеше вода със себе си, механикът се отправи нагоре по скалите, за да потърси извор.

От върха можеше да види все още горящите кули на Никеранд. Западният вятър влачеше мазен кафеникав облак. Дим се издигаше и от няколко места в бежанския лагер, над който кръжаха лиринкси.

На юг се извиваше дълъг плаж. В далечината отвъд него се забелязваха дюни и мочурища — терен, труден за прекосяване, но в който е лесно да се изгубиш. Стотици плавателни съдове се бяха отделили от брега на Никеранд: от великолепни шлепове до черупки с чаршафени платна. Всички те се отправяха навътре в морето, където лиринксите нямаше да смеят да ги нападнат. Ниш размаха ръце със слабата надежда, че някоя от лодките може да поеме към него, за да го вземе на борда си. Но никой не се отклони.

На изток той видя път, отрупан от бежанци. По-голямата бройка означаваше известна защита срещу опасностите и възможност за измолване на храна. Отвъд в далечината се издигаха криволичещи дървета, които загатваха поток. Механикът се отправи в тази посока.

 

 

Два часа по-късно той се бе разположил в храсталаците край пътя и измъчван от жажда наблюдаваше как бежанците минават. Не беше достигнал ручея. Кракът го болеше заради дългото напрягане. Не смяташе, че ще е в състояние да продължи.

Бежанците от Никеранд съдържаха представители на всички прослойки. Точно сега край него преминаваше дебел търговец, може би законовед, залитащ под тежестта на торбите със сребърна посуда и златните си вериги. Той нямаше да оцелее дълго, а това се отнасяше и за също тъй пълната му жена, нахлузила множество пръстени.

Зад тях крачеше майка, придружавана от четири деца, най-малкото от които все още пеленаче. Всички те бяха облечени в грубовата кафява тъкан, провиснала безформено. Тези бедняци също нямаше да изкарат дълго, реши той. Но тогава Ниш забеляза ножа, втъкнат в колана на майката, после обърна внимание и на решителния й поглед, та бе принуден да промени оценката си. Не му се искаше да бъде на мястото на човека, който би застрашил малките й.

Следваше фермерска талига с колело, проскърцващо при всеки оборот. Теглеше го кранта, чийто вид крещеше предпочитание за вечен сън. На капрата седеше възрастна двойка.

Мрачната процесия продължаваше да се източва край него. Ниш се оглеждаше за човек, притежавал някакви пълномощия, пред когото да се легитимира. Нямаше да е лесно да спечели нечие благоразположение, защото в тази ситуация хората бяха особено подозрителни. Ако не успееше да открие подобна личност, можеше да опита да се сприятели с някое дете — случайният успех с Колм му бе предоставил тази идея — и впоследствие с родителите му.

Часовете минаваха. Ниш се оглеждаше и за семейството на Оинан, но напразно. Също така напразно бе диренето на хора, които да изглеждат по-компетентни от него самия.

Но към пладне вниманието му бе привлечено от две момичета на около дванадесет години, които вървяха под ръка. Те бяха еднояйчни близначки, с една и съща меднокафява къдрава коса, същите тъмни очи и жилаво телосложение. Дрехите им също бяха еднакви — зелени блузи, панталони и широкополи шапки. Дори раниците им бяха сходни. На пръв поглед не се отличаваха от останалите деца, минаващи по пътя, но дрехите им бяха от скъп плат. Само че те бяха сами, а това нямаше да му помогне с нищо. Нямаше да има полза от тях, щом като вече бяха изгубили родителите си.

Една от девойките накуцваше. Тя приседна на камък край пътя, недалеч от Ниш, и се събу, за да погледне петата си, върху която бе изникнал мехур.

— Не мисля, че ще мога да продължа, Мериуен — каза тя. — Кракът много ме боли.

— Помни какво каза татко. Ако се окажем разделени, да продължим и да не спираме, докато не стигнем Кундизанд, където той ще ни намери.

— Кракът ще ме побърка.

— Не остава много, Лилиуен.

— Далече е! Ще трябва да вървим цял ден и половин нощ.

— Колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще стигнем.

— Звучиш като мама — навъсено каза Лилиуен.

Край тях минаха още бежанци със сламени шапки, облечени в работнически дрехи. Никой не обърна внимание на близначките. Светът бе пълен с изгубени деца.

— Те много ще се ядосат, ако не ни намерят. Знаеш, че татко трябва да се връща в армията утре.

— Ако е останала армия — промърмори Лилиуен.

— Естествено, че ще е останала! Винаги ще има армия.

— Чудовищата може да са изяли майка и татко — заяви Лилиуен, която очевидно бе песимистката от двете.

— Престани! — кресна Мериуен. — Не говори така!

Измъчваният от жажда и болка Ниш не можеше и да се надява за по-добър шанс. Той пое напред сред храсталаците и излезе на пътя. Раната в крака го пробождаше мъчително. Механикът преодоля десетина крачки, после се настани на един камък да изчака момичетата, нави крачола си и започна да размотава бинтовете.

Мускулите на прасеца му зарастваха, но една от раните се бе отворила през нощта и от нея сълзеше кръв. Следите от зъби бяха зачервени и гноясали.

Близначките се появиха. Докато минаваха край него, Ниш простена и погледна към тях.

— Случайно да ви се намира някакъв мехлем?

Първото момиче спря. Сега механикът можеше да види, че двете не са напълно еднакви. Лилиуен имаше по-гъсти вежди от сестра си, по-обло лице и зараждащи се гърди.

— Съжалявам — каза тя. — Мама имаше, но тя… не е тук.

— Зад вас ли е? — рече Ниш и с надежда погледна назад. — Кракът ужасно ме боли.

— Лилиуен! — просъска сестра й, която не се бе приближила. — Не трябва да разговаряме с непознати.

— Много разумно — отбеляза механикът. — По пътя се срещат всякакви злодеи. Аз съм Крил-Ниш Хлар, но всички ме наричат Ниш, макар да мразя това име — съзаклятнически добави той и протегна ръка.

Лилиуен я пое по начин, загатващ, че това е първото й ръкостискане.

— Аз съм Лилиуен. Това е сестра ми Мериуен.

— Здравей, Мериуен.

— Здравей — отвърна неохотно близначката, все така държаща се встрани. — Звучиш странно.

— Защото идвам от другия край на света. Не говоря езика ви много добре.

— Да вървим, Лилиуен.

Ниш се изправи и закуца до Лилиуен. Мериуен се измести в другия край на пътя.

— В Никеранд ли живеете? — попита Ниш.

— Да. — Лилиуен погледна към него. — Или поне… — Тя сподави ридание.

— Какво стана?

— Онези ужасни летящи чудовища нападнаха. Всичко пламна. Къщата ни изгоря, заедно с всичките ми играчки и… — този път тя зарида. — Бедният Микси.

— Микси? — внимателно попита механикът.

— Старият й котарак — обясни Мериуен, все още неспокойна от присъствието му.

— Много съжалявам. Аз също изгубих котката си, когато бях малък.

Лилиуен обърса очи.

— Какво му се случи?

— Котка — повтори Ниш. — Казваше се Фин. На улицата я премаза каруца. Помня, че плаках с дни.

— Наистина ли? — Мериуен поомекна.

— Много я обичах — продължи той. — Тя обичаше да спи в края на леглото ми. Зиме ме топлеше. Понякога, когато е тъмно, ми се струва, че я чувам да преде.

— Какво е станало с крака ти? — попита след известно мълчание Мериуен.

— Бях нападнат от нилатл — отвърна Ниш и им показа раните. — Той едва не ме уби.

— Какво е нилатл?

Механикът обясни. И макар че беше средата на деня, двете момичета нервно погледнаха към храстите и се преместиха по-близо до Ниш.

— Вие изгубили ли сте се? — попита Крил-Ниш малко по-късно.

— Ще срещнем родителите си по-надолу — веднага каза Мериуен.

— Няма! — изплака сестра й. — Изгубихме ги и никога няма да ги видим отново.

— Как се оказахте разделени?

— Чакахме ги пред вратата — поде Лилиуен. — Майка и татко се опитваха да вземат още нещо от къщата. И тогава по пътя започнаха да търчат хора. Милиони! — преувеличи тя. — Те ни понесоха с тях, а когато успяхме да се отскубнем от потока и да се върнем, къщата ни гореше. Майка и татко ги нямаше.

— Изгоря цялата — каза Мериуен. — Дълго ги чакахме, но те не се появиха. После хората отново започнаха да крещят и да бягат. Тогава ние също избягахме от града.

— Родителите ви вероятно са някъде напред и ви чакат — рече Крил-Ниш.

— Надявам се. — В гласа на Лилиуен се четеше съмнение.

Нещата не се развиваха в правилната посока. Ниш не можеше да си позволи да се нагърбва с чужди проблеми. Немислимо беше да се грижи за две момичета, останали без роднини. Той си казваше, че подобни ситуации са се разигравали безброй пъти в течение на войната, но пак можеше да се насили да ги изостави.

Денят стана по-задушен, с което и болката на Ниш се задълбочи. Лилиуен също се затрудняваше да ходи. Достигнаха ручей, пресичащ пътя. Околните тръстики бяха стъпкани в калта. Механикът жално погледна кафеникавата вода, но се сдържа. Ако пиеше от това място, несъмнено щеше да се разболее.

Момичетата спряха.

— Не мога повече. — Очите на Лилиуен се бяха насълзили от болка.

Сестра й посочи по протежение на ручея, където две дървета бяха разперили чадърести корони:

— На сянка ще бъде по-хладно.

— Не мисля, че е добра идея да спираме сега — каза Ниш. — Лиринксите…

— Не ни е нужна помощта ти — каза Мериуен, а очите й блеснаха.

— Нужна ни е. Не изглупявай, сес.

Сянката изглеждаше изключително примамливо, а гърлото на Крил-Ниш бе пресъхнало до грапавост, затова той се отправи заедно с момичетата към сенчестото място, стиснал чука си. То бе подходящо за засада, а в подобни ситуации винаги се намираха отрепки, които да се възползват от чуждото нещастие.

Тук ручеят течеше прохладен и чист. Момичетата натопиха крака във водата, а Ниш се напи до пръсване. Сетне той се огледа за някакви плодове или ядки, но не откри нищо, защото по това време на годината бе още рано. По следите върху земята личеше, че на това място редовно идват диви животни, но дори някое от тях да се престрашеше да дойде сега, Ниш се съмняваше, че ще успее да го убие с чука си.

— Носите ли кремък и прахан? — обърна се той към Мериуен.

— Разбира се! Огън ли искаш да палиш?

— Трябва да преваря вода, за да промия раните си.

Тя му подаде кремък, малка кутийка с прахан и походна тенджера. Ниш насъбра клони и скоро разполагаше с огън, от който се издигаше тънък синкав дим. Механикът кипна вода, проми раните си, после хвърли мръсните превръзки да се дезинфекцират. След няколко минути ги извади с помощта на пръчка, изчака ги да изстинат и отново превърза раните си.

Стомахът му стържеше като сепаратор за мляко. Проклетите стриди! С накуцване Крил-Ниш се оттегли в храсталака, за да облекчи стомаха си. Отне му известно време. Точно излизаше, когато долови приглушен вик.

Момичетата! Защо се бе отдалечил толкова от огъня? Ниш се затича, но след няколко крачки осъзна, че се е отправил в грешната посока. Сред тези храсти всичко изглеждаше еднакво. За щастие бързо откри стъпките си и ги последва. Но пак достигна лагера късно — близначките ги нямаше.

Ако не ги намереше, направо можеше да ги счита за мъртви. Похитителите им щяха да ги отведат далеч от пътя. Но в коя посока бяха поели? Нагоре по течението или сред храстите? Ниш се вторачи в земята, търсейки следи.

Следи имаше — стотици. Многобройни бежанци бяха спирали тук, за да напълнят манерките си. Механикът започна да се паникьосва. Защо не бе проявил по-голяма предпазливост? Още от самото начало бе имал лошо предчувствие за това място.

Няколко дири изчезваха сред храстите, но всички те бяха прекалено големи. Той прекоси ручея, за да потърси на другия бряг. Там най-сетне откри малък отпечатък от ботуш и се отправи в посоката му.

Възможно бе похитителите да са двама, може би дори трима. Лошо съотношение на силите, особено ако бяха въоръжени. Дори и един противник с меч с лекота щеше да надвие чука на Ниш.

След няколкостотин крачки следите изчезваха. Сега какво? Крил-Ниш спря, напрегнал слух. Това стон ли беше? Не, дървета проскърцваха под вятъра. Може би похитителите отново бяха прекосили потока? Механикът реши да рискува и продължи, измъчван от отчаяние. Нямаше да си го прости, ако изгубеше момичетата.

Отпечатък сред калта на разкалян участък му подсказа, че е на прав път — следата несъмнено принадлежеше на една от близначките. След няколко напрегнати минути Ниш зърна отблясък пред себе си, вероятно слънцето, отразено от закопчалка на раница. Продължил по-внимателно, той надникна през дърветата.

Похитителите бяха двама: едри, небръснати скотове. Всеки от тях бе сграбчил по едно мятащо се момиче. Точно в този момент по-високият зашлеви Мериуен през лицето и я хвърли на тревата. Ниш потръпна. Нямаше как да надвие двама. Отвратен, той затвори очи.

Тогава Мериуен изпищя.

Ниш изскочи иззад дърветата, забравил агонията в крака си, и нанесе яростен удар към негодника, който държеше Лилиуен. Само че замахът не постигна целта, защото раненият крак се подви. Онзи блъсна момичето встрани и замахна на свой ред.

Ударът се стовари над ухото на механика и накара черепа му да изкънти. Крил-Ниш залитна назад. Противникът му продължи атаката си, размахал ръце. Хлар се чувстваше прекалено слаб, за да повдигне чука над главата си. Можа единствено да замахне нагоре.

Необичайната атака изненада скота. Желязната глава на чука хрясна под брадичката му. Той изхвърча назад с отметната глава и рухна на земята.

Вторият похитител също атакува. Тоягата му попадна върху лакътя на Ниш. Чукът изхвърча, а ръката на механика започна да изтръпва. Вторият удар попадна върху ребрата му. Третият замах полетя към главата.

Него Крил-Ниш успя да избегне, но не изцяло. Тоягата удари върха на темето му и го повали на колене. Пред очите му притъмня. Ръката му напипа камък, който Ниш запрати към лицето на противника си, но пропусна.

След мощен ритник механикът се оказа на земята. Противникът му скочи върху него. Ръце, достатъчно едри да удушат добиче, се сключиха около гърлото му. Ухилен в доволно беззъбство, скотът започна да стиска.