Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на ехото (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tetrarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-42-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628

 

 

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Тетрарх

Преводач: Радин Григоров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Елиза Чернева

ISBN: 978-954-2989-43-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787

История

  1. — Добавяне

Шестнадесет

На следващия ден, бележещ почти месец от престоя й в Нириандиол, на Тиан й бе разрешено да седне в леглото, макар че за целта тялото й трябваше да бъде премествано. Заедно с Гилаелит модифицираха дизайна на инвалидния стол, с чиято помощ тя щеше да се придвижва. За Тиан това бяха най-приятните моменти от Тиртракс насам. В тези мигове тя можеше да забрави Минис, а веднъж (за свой срам) дори престана да се измъчва от оловните мисли за Хани.

Сглобяването на стола отне няколко дни. Но недостатъците му станаха очевадни веднага след монтирането на колелата. Тази количка бе безполезна и върху неравната земя навън, и заради многобройните стъпала вътре.

— Така няма да стане. — Гилаелит се опитваше да преодолее единственото стъпало, отвеждащо до стаята й.

Тиан неспокойно се размърда на седалката — корсетът я притискаше.

— Какво ще кажеш за стол с крака, като четирикрак кланкер? Убедена съм, че мога да изготвя проекта. Стотици пъти съм виждала схемите и самото сглобяване на елементите, а каквото видя, запомням до най-малък детайл.

Тетрархът я гледаше замислено.

— Нищо чудно, че толкова бързо си напреднала в геомантията.

— Какво имаш предвид?

— Това Изкуство се основава върху последователностите и силите на природата. Запомнянето и разпознаването им осигурява първата стъпка.

— А работата ми като занаятчия е била втората…

— Да. Геомантията не прилича на останалите форми на Тайното изкуство. Може би това е причината за затрудненията, които мистиците са изпитвали с овладяването й. Тя е напълно чужда за начина им на мислене. Кажи ми, как ще задвижваш този тетрапод, Тиан? Не виждам…

— С контролер. Хедронът ми ще го захранва с енергия, изтеглена от полето.

Лицето му просия.

— Понякога самият аз се чудех…

Без да се доизкаже, той я остави под лозята и изтича обратно в къщата, за да донесе хартия и парче въглен.

Тиан започна да скицира. След няколко неуспешни опита се спря на нещо като миниатюрен кланкер, разполагащ с два дебели крака в предната част и още два отзад.

— Не мисля, че ще можем да изработим подобно нещо тук — каза Гилаелит. — Какво ще кажеш да го направим така? — Той очерта различна подредба.

Жената я задвижи в мисловна симулация.

— Краката ще се застъпват. Но ако променим…

Работиха до късно вечерта. И макар че Гъртис и нейните застъпници мърмореха и се мръщеха, денят беше ползотворен. Гилаелит също изглеждаше удовлетворен, защото не изчезна веднага, когато схемата беше готова. След като бе разкрил част от себе си, той вече не изглеждаше толкова странен.

Крайният вариант изобщо не съдържаше кланкерни сходства. Металните нозе приличаха на паякови и бяха разположени в ъглите на дървената рамка. Над рамката бе монтирана седалка. Когато краката бъдеха изпънати, седналата Тиан щеше да разполага с изправения си ръст. Задвижващият механизъм, опростена версия на вътрешностите, които можеха да бъдат открити в кланкер, бе монтиран под стола. Ковачите на Гилаелит щяха да се заемат с изработката на самия тетрапод, докато тя приготви контролера. Последната работа бе сложна. Беше вероятно работниците да приключат първи.

Тиан работеше в стаята си. Трудно й беше да свикне след последните шест месеца, прекарани на открито. Но аахимските шпиони не й оставяха алтернатива.

Първоначално тя можеше да работи само за кратко, защото мускулите й бяха изгубили значителна част от силата си. Но скоро започна да напредва по-бързо. Гилаелит прекарваше повечето си време в залата с органа, където работеше над някакъв неназован проект. Дребният вестоносец Нирд непрекъснато сновеше. През прозореца си занаятчията често виждаше прелитащи скитове.

Вечерта на деня, навършващ един месец от престоя й тук, Гилаелит вечеря заедно с Тиан в стаята й.

— Аахимските шпиони си отидоха, а Витис е преместил силите си от двете страни на Уорд Ялок. Сигурно смятат, че таптерът се е разбил някъде в тамошната пустош.

— Защо им е да мислят така?

Гилаелит само се усмихна и продължи:

— Но, разбира се, това няма да ги задържи вечно. Рано или късно нещо ще ги накара да се стрелнат обратно. — Той я погледна в очите.

— Изкуството ти може ли да ме скрие отново?

Нейното мнение за способностите му също се бе повишило.

— Не и от директно претърсване, затова трябва да сме готови да побегнем.

— Но те ще ни наблюдават.

— Ако е готов, ще използваме таптера. Ако не, разполагам и с друг път за бягство, макар и не толкова сигурен.

— И просто би изоставил Нириандиол? С всичко, което имаш тук?

— След като предадох скрутатор Кларм и излъгах Витис, нямам избор.

— Къде ще отидеш?

Гилаелит извърна поглед.

— Ще реша, когато настъпи времето. Дотогава ни предстои много работа. Продължаваме ли?

Знае, само че не ми се доверява достатъчно, за да ми каже. Недоверието е взаимно.

 

 

Гилаелит бе започнал обучението й, макар че в първата седмица самата геомантия не бе спомената нито веднъж. Тиан се чувстваше като в някогашните си чирашки дни.

Тетрархът започна с минералите и кристалите. Тази част тя очакваше да преодолее бързо — в крайна сметка бе прекарала почти целия си живот в работа с различни видове кристали.

Още на първото утро Тиан осъзна, че не е знаела нищо. Гилаелит разполагаше със стотици различни минерали, всички поставени върху бледа дървесна кора. Цяла стая бе заделена за тяхно хранилище — огромни и незначителни проби. Тиан трябваше да запомни името на всеки един минерал и да се научи да го разпознава, без значение от колко увредена проба е. Някои минерали се явяваха в смайващи разновидности на формата без привидни сходства, което се оказа предизвикателство дори и за нейната необичайна памет.

В момента пред нея имаше четири проби, и четирите от които трябваше да представляват лимонит. Една се представяше под формата на плетеница от дребни плоскости, по блясък напомнящи на слюда, втората бе объл кристал с множество стени, третата напомняше буца тъмнокафеникава пръст, а последната се състоеше от множество малки плоски кристали, слепени като листчетата на роза.

— Не разбирам как и четирите могат да представляват едно и също — каза тя.

Главата я болеше от усилието да запомни кристалите и геомантичните им особености. Лимонитът имаше целебни качества и можеше да бъде превърнат в магнетит, макар че наставникът не й обясни как. В момента насочваше вниманието й към розетъчната форма, притежаваща редица геомантични свойства, някои заложени във вида й.

— Прекалено много неща очакваш да запомня — уморено се оплака Тиан.

— Просто използвай паметта си. Разбирането ще дойде с времето.

Но времето никога не стигаше. Всяка сутрин започваше с тест за разпознаване, съдържащ стотици проби, никоя от които Тиан не бе виждала преди. Гилаелит не приемаше нищо, различно от съвършен резултат, което, дори и за визуалната памет на занаятчията, се оказваше невъзможно. След това изпитание тя трябваше да изреди и опише всички минерали, които бе виждала до този момент. Описанията й често съдържаха грешки, което ядосваше наставника й.

Само след седмица обучението включи скали и руди, каталогизирани в зависимост от форма, тегло и цвят, а също и спрямо изграждащите ги минерали. След още седмица скалите отведоха към силите, формирали ги в зората на времето, и последващите промени.

Сега обясненията на Гилаелит бяха станали абстрактни и съответно по-трудни за визуализиране, още по-малко за разбиране. Неговият ум бе привикнал към подобни характеристики, но не и нейният. Недостатъците му като наставник бяха очевидни. Когато след задълбочени обяснения на числените последователности, съдържащи се в кристалните структури, Тиан се затруднеше да осмисли определена концепция или съответен принцип, тетрархът просто повтаряше обясненията си по-силно. Липсваше му способността да се идентифицира с ученичката си, да представи знанията си по разбираем начин. Дори самият му език бе изпълнен със сложни термини. Веднъж, докато той изреждаше числа, обясняващи силите на вулканичните изригвания, Тиан не издържа.

— Нямам представа за какво говориш. Не разбирам нищо от това, което ми обясняваш цяла сутрин. Гилаелит!

Той се беше загледал в гърдите й, възвърнали пълнотата си през последния месец. Редовното хранене бе наляло фигурата й. Поне втренчването му не бе породено от разврат, а удивление, че тя е устроена по толкова различен начин. Тиан отдавна се беше отказала от опитите си да му обясни, че това е грубо.

Гилаелит засрамено извърна поглед.

— Съжалявам. Ти си първата ми ученичка, а аз самият съм посредствен учител. Искаш ли да излезем навън?

— С удоволствие, ако е безопасно.

— Разположил съм пазачи в околовръст. Никакъв шпионин не може да се доближи незабелязано. Ще те заведа до кратера — ще бъде по-лесно да показвам, отколкото просто да обяснявам.

Тъй като контролерът още не беше готов, занаятчията бе възседнала магаре. Неприятно пътуване, защото само след минути гърбът започна да я боли, ала Тиан бързо забрави за това. Гилаелит крачеше до нея и обясняваше как лавата се формира дълбоко в земята, каква сила е била необходима за образуването на този кратер, каква е причината стените му да изглеждат именно така. От тази разходка жената научи повече, отколкото за цялата изминала седмица.

Стръмният склон под вилата, съставен от слоеве вулканична скала, изглеждаше като отсечен с лопата.

— Преди триста години е избухнала мощна експлозия — каза Гилаелит. — В продължение на две седмици е затъмнила слънцето, а взривът бил чут в Тиркир, стотици левги на юг.

— И е възможно подобно нещо да се случи отново? — Тиан се огледа нервно.

Ще се случи отново. И не само веднъж.

— В такъв случай не е ли рисковано да идваме тук?

— Подобна проява може да бъде предвидена седмици преди това. Земята трепери, избликват гейзери. Езерото може да закипи или да остане празно.

Толкова много неща за научаване, а толкова малко време.

В подножието двамата спряха край кипящ поток, заобиколен от жълти соли.

— Вулканът е все още активен — обясни Гилаелит. — Лавата е втвърдена само на повърхността, която от своя страна е изключително гореща. Дъждовната вода се просмуква надолу, започва да кипи и се издига обратно.

— А тези многоцветни кристали?

— Горещата вода разтваря минералите от скалите. След като избликне и се изпари заради горещината, се образуват кристали…

— Като в солниците на морския бряг. — Тиан си припомни някогашните разходки с баба си.

— Именно.

По-надолу скалите бяха покрити със слоеве жълто-кафява сяра, на която Гилаелит дължеше голяма част от богатството си. Работниците му я дробяха на късове, които насипваха в кошници и ги отнасяха на главите си или на гръб.

Гилаелит отведе ученичката си близо до езерото. Там той я свали от магарето (за нейна изненада в прегръдките му й беше приятно) и внимателно я остави на земята, облегната до един камък, а после се зае с кошницата за пикник. Незабелязано наблюдаван от Тиан, тетрархът се зае да подрежда храна върху дебела покривка, украсена с червени, кафяви и зелени квадрати. Той все още й се струваше чудат, но не по неприятен начин.

Гилаелит извади и чинии, наряза зърнест хляб на съвършени филийки и постави две върху чинията на Тиан. Прибави няколко мариновани зеленчука, напомнящи маслини, няколко резена сирене и тиквички и й я подаде. При това погледна към нея, улови наблюдаващия й поглед и се усмихна засрамено. За пръв път тя се усмихна в отговор. Гилаелит бе казал, че човечеството не го интересува, но изглежда я харесваше. Тиан откри, че той също й се нрави, въпреки недостатъците му. Почти беше сигурна, че можеше да му се довери. Но продължаваше да се подтиква към предпазливост.

Гилаелит ядеше отвратителни неща, но след като Тиан си наложи да не се вглежда в храната му, пикникът мина приятно. Тя дори съжали, когато обедът свърши. Времето бе задушно, без никакъв вятър. Небето също беше безоблачно, а тъмните скали излъчваха топлина.

Домакинът прибра остатъците обратно в кошницата и каза:

— Ще вляза да поплувам, преди да се върнем.

Той свали ризата, ботушите и чорапите, навлезе във водата и заплува по гръб, разплискал високи вълни.

Докато го наблюдаваше, усмивката на Тиан изчезна. Струваше й се, че с всеки изминал миг става все по-горещо. По гърба й се стичаше пот. Под ремъците на корсета кожата я сърбеше непоносимо. Сълза жегна окото й. Младата жена сключи ръце в скута си и зачака.

Гилаелит излезе с пръхтене, ухилен широко. От кльощавата му гръд се стичаха капки.

— Водата беше отлична. Нито прекалено гореща, нито прекалено студена… — Той замлъкна. — Какво има, Тиан? — Осъзнавайки, Гилаелит се удари по бедрото. Няколко капки оплискаха лицето й. — Аз съм глупак.

— Приятно ми беше да те гледам как плуваш. Просто е прекалено горещо… — Тиан отри очи и се усмихна слабо. — Всичко е наред. Използвах момента, за да се самосъжалявам.

— Бих те отнесъл в езерото, но…

— Нямам нищо против да си измокря роклята — веднага каза занаятчията. — Тъкмо ще ми държи хладно по време на обратния път.

Гилаелит й свали ботушите и я отнесе във водата. Наистина температурата бе идеална — достатъчно хладна, за да е приятна сред горещината, и достатъчно топла, за да позволи оставане с часове. Морето край Тикси — в няколкото случаи, в които се бе потапяла в него — бе ледено.

Тетрархът я отпусна на повърхността, подпрял едната си ръка зад коленете й, а другата зад гърба й. Обгърната от течна безтегловност, Тиан наплиска лицето си, обърса го и се загледа към небето. За момент синевата му я накара да забрави проблемите си.

 

 

Капчица върху челото й я сепна.

— По-добре да вървим.

Тя потопи шепата си, оплиска го и се засмя. Върху лицето му изникна удивление, появило се сред чертите на маска. Последната се завърна незабавно — сто и петдесет години самоконтрол не можеха да бъдат отстранени с такава лекота. Гилаелит изглеждаше толкова строг, че тя трепна. Но след това реши, че отдолу се крие човек. Тя отново замахна. Този път загребаната вода плисна право върху носа му.

От ноздрите, косата и брадичката на Гилаелит се стичаха струйки. Той изглеждаше толкова нелепо, че Тиан прихна да се смее. В отговор върху косата й бе изсипана малко вода. Жената го атакува с две ръце, разплискала вода навсякъде. Следващото попадение на спътника й уцели лицето й, но разпукана се оказа неговата маска, защото тетрархът възкликна весело. Занаятчията се засмя високо и удвои усилията си. Докато при един особено енергичен замах не се изплъзна от ръката му и не се оказа потопена. Не й остана време да се паникьоса, защото Гилаелит я улови веднага и я издигна, прегърнал я боязливо.

— Добре ли си?

— Разбира се — весело отвърна тя.

— Късно е. По-добре да си вървим.

Моментът бе разрушен и тя съжаляваше, защото нещо между тях се беше променило. Бяха преполовили пътя до Нириандиол, когато Тиан забеляза кръжаща точица високо в небето. Естествено, това можеше да е орел, само че младата жена не смяташе така.

— Гилаелит! Какво според теб е това?

Той повдигна глава към небето, заслонил очи с длъгнести пръсти.

— Бих казал — бавно отвърна тетрархът, — че е лиринкс.

— Нас ли наблюдава?

— Така мисля.

— Защо му е на един лиринкс да наблюдава Нириандиол?

— Сярата е необходима за войната. За човечеството би представлявало проблем, ако снабдяването от моите източници секне.

— Мислиш, че се готвят да нападнат?

— Съмнявам се. Въпреки войната в Алмадин, вражеската територия е далеч. Дори и да завземат мястото, не биха могли да го задържат, защото скрутаторите имат могъща армия в Боргистри. Не, просто шпионират.

— Дали е възможно да бъда разпозната от такава височина? — неспокойно попита занаятчията. След калисинския кошмар тя живееше в постоянен страх от поредно отвличане.

— Лиринксите виждат по-зле на дневна светлина, но е най-добре да не рискуваме. — Той й подаде шал, който Тиан да увие около лицето си.

Магарето не спря да сумти и стене по време на цялото изкачване. Напуканата скала не спираше да се хлъзга под копитата му. Веднъж клетото животно залитна и щеше да падне, ако Гилаелит не му беше помогнал.

— Клетото създание — каза Тиан. — Чувствам се гузно да седя на гърба му и да не правя нищо, докато то се мъчи.

— Така то заработва прехраната си, както правим всички — отвърна тетрархът.

— Не и аз! — промърмори тя.

— Работи по-усилено. Овладей Изкуството си. Малко време ни остава.

Тиан работеше усилено. Само че за подобаващото опознаване на кристалите бяха необходими години, а тя бе заделила седмица. Дори и предишният й опит не оправдаваше подобно прибързване. Така не се научаваше Тайно изкуство, още по-малко до съвършенство. Но войната, Сантенар и враговете й нямаше да чакат.

Али и Гъртис стояха на прага. И двете се навъсиха, забелязали как изглежда роклята на Тиан. Последната не обърна внимание на враждебните им погледи. Нима ревнуваха от нея? Страхуваха се, че ще им отнеме Гилаелит?

Същата нощ тя работи с още по-голямо усърдие. Не понасяше да бъде зависима, това й напомняше за Марни.

 

 

На следващия ден се наложи Гилаелит отново да я отведе в скривалището на тавана, защото един от местните военачалници изникна неканен. Той обясни появата си като свързана с настоящата поръчка на сяра, само че очите му не спряха да шарят наоколо, а придружителите му се озоваваха на места, където не би трябвало да бъдат и неумело разпитваха слугите на домакина. Очевидно беше, че търсят таптера и Тиан. Нямаше значение дали действаха сами, или по поръчение на Витис. Занаятчията не спря да трепери през цялото време.

Когато военният си отиде, част от слугите на Гилаелит, водени от Гъртис, се скупчиха в импровизирано съвещание, след което изпратиха делегация при своя господар. Останал необичайно мълчалив и затворен, той не уведоми Тиан за обсъжданото на провелия се разговор. Но занаятчията и сама можеше да се досети, че прислугата не е доволна от присъствието й. Тиан и таптерът заплашваха всички.

Късно вечерта тя се бе отправила по коридора, когато нещо болезнено я удари по лявото ухо. Приличаше на дръжката на метла. Докато Тиан се окопити и успее да се обърне, виновникът беше изчезнал в мрака.

Тя не повика слуга, за да й помогне да се премести на леглото — беше прекалено изплашена. Но не й се наложи да прекара нощта в инвалидната количка, както се беше примирила, защото Гилаелит се появи и я пренесе в кревата. Собствените й ръце все още не бяха достатъчно силни, за да е в състояние да извършва маневрата сама. На всяка цена щеше да поработи над това.

Останала да размишлява сред мрака, Тиан бе раздразнена от неприятната миризма на развалена риба, усилваща се при всяко нейно движение в леглото. Жената отметна завивките и се добра до отсрещния край. Голяма разложена риба бе пъхната между матрака и таблата на леглото. Занаятчията я изхвърли през прозореца, но стаята не се проветри чак до сутринта.

Неприятното отношение, подето от слугините, бързо се предаде и върху мъжете от прислугата. Единствено Никс, Михаил и Флей представляваха изключение. Повечето от служителите изразяваха неприязънта си чрез игнориране, но Гъртис и приятелките й я подлагаха на множество остроумни мъчения, като веднъж не се посвениха да включат и изоставяне в тоалетната. Тиан щеше да остане целия ден там, ако Гилаелит не беше дошъл да я търси.

Гъртис предостави оправдание, което тетрархът прие. Той не се интересуваше от прислугата и нямаше представа за подетата срещу Тиан кампания. А самата жена не му каза. Никога не бе могла да клевети. Освен това разбираше мотивацията им. Тя бяха ужасени, че Витис ще я намери тук и ще изколи всички им.

 

 

Два дни по-късно Гилаелит затегна последната гайка на тетрапода и захвърли ключа на масата.

— Готово!

Тиан доближи инвалидната си количка. Тетраподът напомняше четирикрак паяк и донякъде й се струваше отблъскващ. Седенето в него щеше да бъде еквивалентно на механизация. Но пък така нямаше да бъде толкова безпомощна.

Таптерът се намираше в същото помещение. Черната му метална кожа бе опряна на стената и самата машина бе разкрила механичните си вътрешности. Създаваше впечатлението, че никога няма да полети отново.

От мястото си Тиан можеше да усети привличането на бипирамидата, поставена в гнездото си. Занаятчията не я беше докосвала от цяла вечност. Понякога я спохождаше копнеж, но не бе сигурна, че това са прояви на абстиненция. Определено нещо се бе променило след отварянето на дверта. Откакто бе дошла тук, младата жена не се бе доближавала до амплимета. Влиянието му отслабваше. Никога нямаше да успее да се освободи изцяло от него, но можеше да прояви достатъчно воля, за да го остави. И още по-добре, защото амплиметът вече принадлежеше на Гилаелит. За направата на контролера бе използвала собствения си хедрон.

Тиан копнееше отново да се озове в таптера, да се носи през небесното безгрижие. Свободата на въздуха придобиваше още по-голямо значение в настоящото й състояние на още по-силно изразена земна прикованост. Но преди да се научи да лети, трябваше да се научи да ходи — първо трябваше да приключи с поправките. А после да открие начин да обуздае — или поне окове — коварния амплимет.

Много мисли и експерименти бе заделила на заменянето му, но не бе открила друг кристал, който би могъл да й позволи да черпи от превъзхождащите полета. За момента беше принудена да използва бипирамидата. Тиан ненавиждаше тази ситуация, защото тя я обвързваше не само със самия амплимет, но и с Гилаелит. Младата жена го харесваше, но след като той не й се доверяваше, тя щеше да му отвърне със същото. Със силен тласък на колелата тя преодоля оставащото до тетрапода разстояние.

Не след дълго, пристегната от кожени и платнени ремъци, тя стисна насочващия лост с дясната си ръка, а с левицата се вкопчи за рамката. Изчисти ума си и с мисъл задейства хедрона. Полето изникна в съзнанието й: бледожълто лъчение, заобиколено от крем, а по-натам друго поклащащо се жълто кълбо. Яйце с два жълтъка. Тиан се съсредоточи към един от по-тъмните въртопи, проследи път до него през етера и леко изтегли. Енергията се вля в кристала и тетраподът оживя със стържене. Краката се раздвижиха в различни посоки. Машината се разклати като рак.

Гилаелит се засмя. Настоящето й напомняше за първия опит да пилотира таптера. Тъй като стената се приближаваше стремглаво, Тиан прекъсна притока на енергия и машината спря, разкрачена. Контролирането на краката се оказваше по-трудно от очакваното. Жената бавно си пое дъх и се съсредоточи отново. За начало насочи вниманието си към раздвижването на отделните крака, а после и по чифтове. Те упорито отказваха да се подчиняват. Стягащият я корсет определено не помагаше.

Тя обиколи стаята, изравни се с Гилаелит. Пое напред и назад, без да отбележи голям успех, сетне спря.

— Как е? — попита той.

— Ще ми е нужно малко време да свикна. — Тя изпробва движение настрани, също толкова плачевно. — Все не успявам да достигна желаното място. Но поне ще мога да работя върху таптера.

Гилаелит се усмихна.

— Радвам се. Ще имаш с какво да си запълваш времето, докато ме няма.

Тетраподът трепна и застина с един крак във въздуха, защото полето изчезна от ума й.

— Къде ще ходиш?

— Тук, на върха на вулкана, всеки може да види кой ме посещава. Съответно, някои от клиентите ми не обичат такава популярност. С мен самия е същото. — Той въздъхна. — Ще те оставям да работиш.

Тиан го проследи с поглед. И сега нямаше представа какво иска от нея той или какви са истинските му планове. Може би тази тайна среща беше свързана с нея. Ами ако междувременно Витис се върнеше? Слугите нямаше да излъжат заради нея.