Йън Ървайн
Тетрарх (17)

Шестнадесет

Всеки ден Иризис посещаваше притъмнената стая на Юлия, отделяйки време, което не можеше да си позволи. Дребната жена не казваше нищо. Отново бе привикнала да хвърля дрехите си и през по-голямата част от времето клечеше гола в някой от ъглите, поклащаше се върху босите си крачка, невиждащо загледана в стената. Проговори едва на третия ден — една-единствена дума.

— Ниш!

— Какво има, Юлия? Виждаш го в решетката си?

— Ниш! — изпищя Юлия. — То напада Ниш! Гризе крака му! Нокти, нокти. — Тя захлипа. — Мюли, Мюли, Мюли.

— Кой е Мюли?

Юлия не отговори и отново се скри в мълчанието си. Иризис не можа да изтръгне нищо повече от нея. Затова тя се върна в работилницата си, където започна да оглежда подопечните си занаятчии. Само трима от двадесетте бяха подходящи да я придружат за предстоящата мисия: Гойс, шестдесетгодишна жена с брилянтни умения, но нестабилен характер; Зойл Аарп, не по-малко умен, но неопитен младеж, готов да се влюби във всяка жена, която му обърнеше и най-малкото внимание; и Оон-Ми, която компенсираше посредствеността си с разумна практичност и усърдието, което влагаше във всеки един аспект от работата си. Фистила Тир, неотдавна родила третата си дъщеря, също бе подходящ избор, само че тя задължително трябваше да остане — никой друг не бе в състояние да замени Иризис в обуздаването на трудните занаятчийски характери, налични в този екип.

Първият придружител бе ясен — това щеше да бъде Оон-Ми, защото Иризис се нуждаеше от човек, на когото да може да разчита. Оставаше й да избере между Зойл и Гойс, младост или опит. До този момент няколко екипа гадатели и занаятчии бяха работили върху проблема, с който й предстоеше да се заеме, без да отбележат напредък. Изискваше се оригинално мислене, а това попадаше в сферата на младостта. Зойл щеше да бъде. Оон-Ми щеше да го уравновесява.

Всичко бе готово и Иризис очакваше пристигането на въздухоплава, когато мълниеносно нападение над последната доставка към Тикси коства шест чисто нови контролера.

Скрутаторът не беше на себе си от гняв.

— Тези контролери бяха изключително нужни. Мисията с възловите точки ще трябва да почака. Колко бързо ще можеш да изработиш нова партида, майстор Иризис?

— Разполагаме с механизмите, сър. Но без кристали ръцете ни са вързани, а тази партида погълна последните ни запаси.

— Какво правят проклетите миньори?

— Мината е изцяло изчерпана, скрутаторе. Последната жила, намерена от Юлия преди заминаването й, съдържаше само три подходящи кристала, които вече използвахме.

— Все някъде трябва да има и още.

— Безспорно, само че миньорите ни не знаят къде.

— И Юлия не се подобрява?

— Не.

— Това е лошо. Не зная какво ще правим.

— Има нещо, което бихме могли да сторим, сър.

— Нима?

— Ако можехме да открием къде Тиан е намерила специалния си кристал, там може да има и други като него.

— Съмнявам се.

— Или поне друга жила с обикновени кристали, които да използваме.

— Някой знае ли къде го е намерила?

— Само тя и старият Джоейн, който умря при срутване малко преди бягството й.

— Значи можем да предположим, че е бил намерил кристала непосредствено преди това.

— Да, възможно е.

— Къде бе открито тялото му?

— На шесто ниво. — Иризис обви пръсти около седалката на стола си.

— Какво има? — попита Флид.

— Мислех си какво ли би било човек да се озове затрупан там.

— Нима се страхуваш от подземията?

— Не — тихо отвърна тя.

— Тогава вземи миньори и открий мястото.

— Шахтата е запълнена. Тялото на Джоейн остана там. Двама миньори погинаха при опита да го извадят.

— Някой оцелял ли е при срутването?

— Така мисля.

— Открий ги. Намери мястото колкото може по-точно и започни нов тунел.

— Достъпът до това ниво е забранен, сър — каза Иризис.

— Нима мислиш, че не зная? Аз поемам отговорност. Заеми се!

 

 

Копаенето бе бавна дейност, която вдъхновяващите речи и предложенията за двойно заплащане не бяха в състояние да ускорят значително, особено когато станеше дума за нестабилното шесто ниво. Освен това съществуваше недостиг на опитни миньори, така че дори в тази отчаяна ситуация скрутаторът не искаше да излага на риск работниците, като ги кара да бързат. Той бе заделил два екипа миньори за целта, обявил купчина сребро за екипа, приключил първи. Само че трябваше да изминат две седмици, преди отвоюваният от скалата тунел да отведе копаещите от първия екип до кристалната жила отвъд срутването.

— Почти сме готови, сър — каза Пита, отговорник на първия екип. — Смятам, че следващата смяна ще пробием. И ще сме си заработили наградата.

— Радвам се да го чуя — отвърна скрутаторът. — До този момент членовете на Съвета не са особено доволни. Надявам се, че това ще възстанови доверието им в мен. И в тази фабрика.

Иризис и останалите потръпнаха. Достатъчно лошо бе да имат скрутатор, който всеки ден да им диша във врата. Но да знаят, че макар той да е доволен от усилията им, неговите началници не са…

Тя продължи заедно с Пита, защото бе минала седмица от последното й слизане в мината. Иризис не страдаше от клаустрофобия, ужасяваше я мисълта за бавна гладна смърт, каквато неминуемо щеше да последва при евентуално затрупване.

— Пристигнахме — каза миньорът и се промуши под слой проблясваща слюда. Двама от хората му, голи до кръста, трошаха скалата с чук и длето, а друг загребваше отломките в ръчна количка.

— Скалата тук е различна, нали? — В горните нива на мината стените бяха от розов гранит, срязани и жилести, докато тукашният гранит бе сиво-синкав, с дебели жили.

— Навсякъде е различна. — Пита откърти парче с кирката си. Водата бе покрила гранита с гънки, напомнящи мозъчни.

— Според теб още много ли остава?

— Две дължини, най-много три.

— И ще прокопаете това разстояние за ден?

— В такава скала за ден ще отметнем две. Надали три. И определено не ако се налага да укрепваме тавана, макар да не мисля, че ще се наложи. — Той я остави.

Известно време Иризис наблюдаваше работата им. Възнамеряваше да си иде, когато дочу приглушено пропукване от страна, където не работеше никой.

— Какво беше това? — провикна се тя. — Таванът?

— Това са миньорите, работещи от другата страна — каза Пита. — Напразно се мъчат, клетите. — Той се изсмя хъхрещо. — Никога няма да ни настигнат. Среброто го пиши наше.

— Нима е възможно да ги чуваме през скалата?

— Звукът се пренася странно през камъка. Понякога няма да усетиш колеги, работещи на пет дължини, а друг път ги чуваш от половин левга. Не мож го разбра. Аз приключих за днес. Ела утре, ако искаш да присъстваш на тържественото приключване.

Иризис се върна по средата на деня, за да завари работниците разсъблечени по набедрени препаски и покрити в трескава пот.

— До този момент не бях виждала такава усилена работа — удиви се тя.

Скрутаторът, приседнал на един камък и наподобяващ статуя, изсумтя.

— Другият екип не е спирал цяла нощ. Когато хората на Пита дойдоха сутринта, на конкуренцията им оставаше само дължина и половина. Пита не е спирал пет часа.

— Това ще го умори — каза Иризис. Миньорите залитаха наоколо като зомбита.

— Никой не е умрял от преработване! — сухо отбеляза скрутаторът.

— Не остава много — рече тя след малко, за да осъзнае, че си говори сама. Скрутаторът бе отишъл да провери напредъка на другата група. Иризис също пое натам, заобикаляйки. Тук таванът на шахтата, сцепен от пукнатини, бе подпиран от цяла гора укрепления. Жената се промъкна много внимателно край подпорите, опасяваща се, че едно докосване ще е достатъчно, за да предизвика срутване. Четирима миньори бяха приклекнали и работеха, жълтеещи под светлината на лампата.

— Стигнахме — усмихна се Дандри, тяхната предводителка. Тя мушна късичкия си пръст през неголямата дупка и продължи: — Сега внимавайте. И помнете, без викове и ликувания, когато се озовем отвъд. Просто ще си седим, ще си пийваме чай и ще ги чакаме да пристигнат. Това ще им е за урок друг път да не се перчат.

— Бих дал същия съвет и на вас — отбеляза скрутаторът.

— Но ние успяхме.

Флид и Иризис се отдръпнаха, докато миньорите разширяваха дупката. От другата страна долиташе трескаво кънтене. Някой се изсмя.

— С моя пай ще срина старата къщурка и ще си построя нова — рече един от задъханите работници.

— Заповядайте, сър — каза Дандри.

Ксервиш Флид пое предложения му фенер и се промуши през дупката, която бе широка колкото раменете му. Той повдигна лампата, само за да се обърне рязко, стиснал устни.

— Какво има, сър? — стреснато попита Иризис.

— Няма кристали — глухо отвърна скрутаторът.

— Това е мястото, сър — умоляващо каза Дандри. — Два пъти проверих.

Иризис мушна глава в отвора.

— Шега ли си правите, скрутаторе? Тук гъмжи от кристали.

— Да, но те не биха ни свършили работа. От това разстояние мога да усетя кои кристали могат да бъдат събудени, за да станат хедрони. Тук няма такива. Тези запаси са от обикновен кварц, мъртъв колкото самите ние скоро ще бъдем.

— Но как е възможно това? — отчаяно възкликна Иризис. — Това трябва да е мястото, където Джоейн е намерил онзи кристал.

— Да, това е мястото. От излъчването кожата ми настръхва. Тук е имало хубав кристал, купища хубав кристал. Но вече няма. — Флид посочи овална шахта, чийто наклон отвеждаше към седмо ниво. — Никой ни е изпреварил и е обрал залежите!

 

 

През остатъка от деня скрутаторът не каза нито дума. Това му мълчание бе далеч по-ужасяващо от полушеговитите заплахи, с които обичаше да изпъстря разговорите си. Бе организирана кратка и мрачна среща, на която той описа станалото пред отговорника, надзирателите и капитана, сетне ги освободи.

Доброволец се спусна по неизвестната шахта, която се виеше напред и назад сред слабите места в скалата, за да отведе до изоставеното седмо ниво.

— Дано да са били лиринкси — каза отговорник Туниз, докато войникът се връщаше. Като никога тя не бе в добро настроение. И си имаше причина: тази криза я засягаше лично. Флид й беше обещал, че тя ще може да си иде у дома, ако след една година фабриката изпълни всичките си норми. Но без кристали тя нямаше да е в състояние да изпълни своята част от уговорката и да се върне в роден Крандор, който бе напуснала, за да търси изчезналия си любим, изгубен при корабокрушение. Изглеждаше, че никога повече няма да види децата си.

— Били са лиринкси, отговорнико — каза войникът. — Открих изпражненията им навсякъде около изхода. Ако трябва да бъда откровен, настъпих ги.

Вонята на ботушите му потвърждаваше откритието. Иризис се дръпна леко назад.

— Откъде са знаели къде да търсят кристалите? — попита Туниз и разтърка очи.

— Предполагам, че са изтръгнали информацията от Тиан — рече Иризис. — Знаят колко отчаяно се нуждаем от кристали.

— И какво ще правим? — попита отговорникът. — По-добре да разполагаме с отговор по времето, когато скрутаторът се появи утре, иначе…

— Иначе какво? — сопна се войникът, раздразнен, че смелостта му не бива оценена.

— Иначе и с нас, и с Флид ще е свършено. Съветът никак не обича провалите, а през последните шест месеца ние не можем да се похвалим с друго.

— Време е перцепторът да се вземе в ръце — рече Иризис. — Ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Каква полза ще има от това? — попита Туниз.

— Преди да отпътува с Ниш, бе видяла кристали на няколко места в планината. Ще я накарам да потърси най-добрите залежи, за да ги изкопаем.

 

 

Иризис така и не успя да изтръгне Юлия от вцепенението й. Нужни бяха драстични мерки. Бе почти полунощ, когато тя отиде да види скрутатора. На почукването й не бе отговорено. Иризис почука по-силно.

— Върви на майната си! — ревна той, толкова силно, че тя подскочи.

Събирайки цялата си смелост, Иризис повдигна резето и бутна вратата. Ксервиш Флид се беше разположил в дървен стол, стиснал манерка с ракия от ряпа в сгърчената си ръка. Друга манерка, празна, лежеше захвърлена на пода. Скрутаторът бе облечен единствено в препаска. Костеливото му тяло не отстъпваше по кривота на лицето и ръцете. Каквото и да го бе сполетяло, който и да го бе измъчвал и трошил костите му, притежаваше характера на изчерпателно старание.

— Какво искаш? — изръмжа той. В гласа му не се долавяше и следа от изпития алкохол. — Върви си. Повдига ми се от всички вас.

Върху масата бе оставено недописано писмо, вероятно предназначено за Съвета на скрутаторите и изреждащо трудностите, срещани от завода.

— Имам идея! — каза тя.

— Не ща да я чувам. — Флид изпразни манерката на един дъх, сетне посегна за нова.

Желанието да умре отново се зараждаше у нея. Иризис грабна манерката от ръката му и я захвърли на пода, където тя се пръсна с приятен звън.

Скрутаторът скочи върху мършави крачка, залитна и трябваше да се улови за ръба на масата.

— Мога да те убия за това, занаятчия.

— Майстор! — просъска тя. Вътрешно й се искаше да избяга с писъци, но тя не се поддаде, а си наложи да се втренчи в очите му и да издържи на изгарящия му поглед. Ксервиш Флид бе най-коравият човек, с когото се бе сблъсквала, и не можеше да бъде впечатлен по друг начин, освен с насрещна твърдост. — Ако не се овладеете, всички ще умрем, скрутаторе. Как ще се отрази това на войната?

— И смееш да ме наставляваш? Ти? — невярващо каза Флид. — Неподчинението се наказва със смърт, майсторе.

— Щом ще умирам, нека поне си струва! — Иризис се втренчи в него с погледа, който пазеше за усмиряване на досадни любовници и лентяйстващи чираци.

Неговият поглед бе не по-малко пламенен. Противостоенето им се проточи, тъй като никой от двамата не бе склонен да отстъпи. Накрая скрутаторът избухна в гръмовен смях и посочи към другия стол.

— Сподели идеята си, Иризис.

— Елате с мен, за да убедим Юлия да излезе от сегашното си състояние — или да я заплашим, ако трябва. Тогава ще я накараме да открие най-богатата кристална жила, която планината може да предложи, и ще започнем да копаем. Готова съм да грабна кирка и лопата, ако се наложи.

— Не е кой знае какъв план, но пак е по-добре от идеите, които изпробвахме досега. Тръгваме ли?

Отпуснала ръка върху дръжката на вратата, Иризис го погледна косо.

— Няма да е зле първо да се облечете, сър. Не искаме да я тревожим излишно.

Скрутаторът хвърли поглед към скелетната си голота и се ухили в отговор.

 

 

Юлия клечеше в ъгъла — точно както бе правила през последните седмици. Макар днес да беше студено, тя бе облечена единствено в бельото си от паяжинени нишки.

— Перцепторе? — запита Флид от вратата.

Ритъмът на полюляването й не се промени.

Той се приближи.

— Перцепторе?

Никаква реакция.

— За какво мислиш, Юлия? Спомняш си своя приятел? Ниш?

Тя се залюля малко по-бързо, но други изменения не последваха.

— Тук е Иризис. С нея също сте приятели. Помниш ли я? — Той направи знак на Иризис да влезе.

Скрутаторът прекара още половин час в подобни увещавания, без да бъде възнаграден дори с премигване.

— Не зная какво да правя — прошепна скрутаторът към Иризис, останала до прага.

— След като доброто отношение не помогна, бихте могли да опитате със суровост.

— Ще оставя това на теб, защото ти имаш повече опит в това отношение — сурово отвърна Ксервиш.

— Елате навън.

Тя го отведе край ъгъла, където дори необичайно острият слух на Юлия не можеше да долови разговора им.

— Не мога да я принудя, защото ще изгубя доверието й. А то ще ми е нужно, когато отпътувам да изследвам възловите точки — обясни жената.

— Добре. От какво се страхува най-много тя?

Иризис се замисли:

— Като изключим перквизитор Хлар?

— Отлично. Върви си. Най-добре да не си наблизо.

Скрутаторът се върна в стаята на Юлия, този път понесъл ярък фенер. Освен това остави вратата широко отворена. Дребната жена започна да опипва наоколо, за да намери маската си, само че Флид я изрита далеч. Перцепторът започна да стене и да размахва ръце в отчаяние.

— Поне това е различна реакция — каза той. — Юлия?

Тя отново започна да се поклаща. Преструвка ли беше това? Може би му беше сърдита, задето бе изоставил Ниш.

Ксервиш Флид затръшна вратата няколко пъти, отново я блъсна широко и отвори изцяло вратичката на фенера. Юлия покри лицето си с шепи и започна да вие.

— Изправи се, Юлия — кресна Флид, знаейки добре, че звукът ще я нарани.

Тя не помръдна.

— От какво се страхуваш, перцепторе? От мен?

Отговор не последва, макар че за миг тя надникна през леко раздалечени пръсти.

— Спомняш ли си перквизитор Джал-Ниш Хлар, Юлия? Бащата на Ниш?

Жената започна да вие и покри ушите си.

Той заговори по-тихо:

— Ако не дойдеш на себе си и не ни помогнеш, перцепторе, знаеш ли какво ще се случи? Съветът ще ми отсече главата.

Юлия застина, а пръстите й се отдръпнаха от ушите. Значи слушаше.

— И какво ще стане тогава, Юлия? Не знаеш, нали? Е, нека ти кажа. Перквизиторът ще дойде!

— Не! — ахна тя.

— Да, Джал-Ниш ще дойде, за да те отведе. Ще дойде точно тук, в тази стая!

— Не!

— Да, той ще скъса маската ти и ще строши антифоните. Ще те разсъблече с грубите си ръце и ще хвърли бельото ти в огъня.

Юлия изпищя пронизително и започна да тръска глава, но скрутаторът не я пощади. Той приклекна пред нея и я хвана за раменете. Огромните й очи се впериха в неговите.

— И тогава, малки ми перцепторе, той ще те набие и ще ти крещи. Ще те измъчва по толкова ужасни начини, че не мога да понеса да ти ги кажа. Ще те прикове под слънцето и ще те остави да умреш. Защото перквизиторът е такъв човек, Юлия.

— Не, не, не! — писна тя, изтръгна се от ръцете му и започна да тича из стаята. В паниката си се блъскаше в стените.

Скрутаторът я остави около минута, после затвори фенера, бутна вратата и докато тя притичваше край него за пореден път, й подаде маската и антифоните.

Юлия ги грабна от ръцете му и си ги сложи, за да се оттегли обратно в ъгъла си, да приклекне и отново да започне да се поклаща.

— От друга страна — меко поде Флид, — ти би могла да се съгласиш да ни помогнеш. Знаем, че талантът ти се е върнал, Юлия.

В случая той налучкваше, но бе уверен, че загубата на способността й е била временна, дължаща се на травма, и че сегашното й поведение беше преструвка, мотивирана от някакви понятни само за самата Юлия причини.

— Само понякога — промълви тя. — Не през цялото време.

— Това е по-добре от нищо, перцепторе. Е, ще ни помогнеш ли?

— Да!

— Много добре. Благодаря ти, Юлия. Ще започнем с мината следобед. — Той безшумно се отправи към вратата.

— Мразя те — просъска перцепторът. — Ти си лош, зъл човек!

— Такъв съм — отвърна Ксервиш Флид. — Но не колкото перквизитора.