Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

8

Демарко взе пощата си от кутията и първото нещо, което видя, беше писмо от Ели Майърс. Не я беше виждал близо половин година, а последно бяха говорили преди три месеца. Отвори плика, прочете краткото писмо, след което дълго седя и размишлява. Минаха десетина минути, преди бавно да се затътри към втория етаж на къщата.

Демарко живееше на Пи стрийт в Джорджтаун в малка двуетажна бяла тухлена къща. Когато жена му се разведе с него, му остави ипотекирания им дом, но взе почти всичко останало, което той притежаваше, включително и мебелите. Вече близо две години, откакто тя си замина, желанието му наново да обзаведе къщата непрекъснато биваше подривано от изневярата й — беше имала връзка с братовчед му. В крайна сметка беше заменил повечето от мебелите, които тя беше отнесла, и долният етаж отново приличаше на дом, обитаван от нормален човек. Но горният етаж, който се състоеше от две спални и малка баня с душ, все още беше гол, с изключение на два предмета: пиано втора ръка и двайсеткилограмова боксова круша, която висеше от оголена греда на тавана.

Демарко беше купил пианото от една разпродажба, без много да му мисли. Като малък беше свирил и още помнеше как да чете ноти. Знаеше, че никога няма да може да изсвири пиеса, изискваща истински талант, но сметна, че ако музиката е достатъчно бавна и без много фиоритури, би могъл да свири за себе си. Другият му аргумент бе нуждата от хоби — нещо различно от блъскането по боксова круша. Той и двама негови приятели едва не се осакатиха, докато замъкнат тежкия инструмент по тесните стълби до горния етаж, и затова през онзи ден той беше решил, че ако някога му омръзне да свири, по-скоро ще нацепи пианото на трески, вместо отново да го сваля по стълбите.

Цял час подрънква „Черно кафе“, стар блус на Ела Фицджералд. Малко поразвали песента с по-несръчната си от всякога лява ръка. Докато свиреше, си представяше как Ела пее — и как навремето бе танцувал с Ели.

Запознаха се на една ваканция в Кий Уест. Тя беше учителка, която живееше в Айова, и той хареса всичко в нея — външния й вид, чувството й за хумор, факта, че обичаше да преподава на деца, — но беше невъзможно да продължат връзката, отдалечени на хиляда и петстотин километра един от друг. Той можеше да се премести — или пък тя, — но нито един от двамата не пожела да направи подобен компромис, да се откаже от хубавата си работа и да започне живота си отначало на непознато място. Неизбежно пътищата им се разделиха. Сега му пишеше, че се е сгодила за добър човек, местен пожарникар — но между редовете сякаш се прокрадваше „ех, а можеше да бъде иначе“.

И така, той свиреше на пианото, мислеше си за Ели и се самосъжаляваше. Представи си се стар и самотен, как храни гълъбите, седнал на пейка в парка през някой мрачен зимен ден. Чуваше гласа на майка си, как се оплаква, че няма внучета и никога няма да има. И тогава осъзна, че тъй като беше единствено дете, ще е последният от фамилията Демарко. За щастие, преди да потърси нож, за да си пререже вените, телефонът иззвъня. Беше Нийл.

— Онзи телефонен номер — каза той. — Имам нещо за теб, но не знам какво значи.

Съвсем нетипично за Нийл признание.

Тъй като не би споделил какво е открил, освен ако Демарко не разполага с телефон, оборудван с кодиращо устройство, одобрено от Агенцията за национална сигурност, Демарко трябваше да отиде до дома му, за да получи информацията. За щастие Нийл живееше на по-малко от три километра.

Съпругата му си беше вкъщи и за разлика от Нийл беше симпатичен, нормален човек. След размяната на брачните клетви тя се беше захванала, както е присъщо на жените, да промени съпруга си по най-различни ловки начини, а Нийл дори и не съзнаваше, че някой го променя. В офиса си той беше надут, високомерен и обичаше да се фука, но в дома си, докато жена му беше в кухнята и можеше да го чуе, той обикновено обуздаваше някои от по-дразнещите си навици.

— Както ти споменах — каза той на Демарко, — съставих всички възможни комбинации на цифрите от този частичен номер. Изключих несъществуващите номера и установих на кого принадлежат останалите. Направих кръстосан анализ… Както и да е, няма да те отегчавам с подробности, но трябва да знаеш, че си беше доста работа. Открих четирима души, които ми се сториха интересни. Единият беше изключително интересен. Първият е жена на име Тами Джонсън. Работи в Министерството на правосъдието. Сещам се за ред причини един репортер да разговаря с някого от Министерството на правосъдието за Пол Морели, но проблемът е, че госпожа Джонсън е от „Личен състав“. Занимава се с неща като здравни осигуровки и пенсии, така че се съмнявам да е била златна мина с информация за Тери Финли, но ще оставя на теб да решиш дали съм прав. Вторият номер — продължи Нийл, — принадлежи на един господин, който живее в югоизточната част на Вашингтон и носи интересното име Делион Уайт. Господин Уайт е едноличен търговец на фармацевтични продукти.

Пустият му Нийл — жена му все още имаше доста да поработи върху него.

— Тоест продава дрога — заключи Демарко.

— Крек, ако искаме да сме точни. Тъй че Делион може би продава крек на Морели.

— Съмнявам се — промърмори Демарко.

— И аз — каза Нийл. — Виж, последните две имена са най-интригуващи. Третият номер е на името на Мишел Томас, която работи за елитна фирма за компаньонки.

— Проститутка?

Oui. Тери Финли е бил ерген и предполагам, че си е имал някакъв вид сексуален отдушник, но силно се съмнявам, че е ползвал услугите на госпожица Томас.

— Защо?

— Защото далеч не му е била по джоба. Мишел Томас е бутикова стока. Тери Финли е бил по-скоро клиент на евтините универсални магазини. Но виж, Пол Морели би могъл да си я позволи.

— Да, това определено е интересно. Проблемът е, че Пол Морели е толкова дяволски красив, че жените биха му плащали, за да спи с тях. Съмнявам се да си вика проститутки.

— Човек никога не знае — каза Нийл. — А сега стигаме и до четвъртия номер. — Нийл направи драматична пауза. — Четвъртият телефонен номер е мобилният на Лидия Морели.

— Какво?!

— Може да е просто съвпадение. Утре ще изтегля телефонния архив на четиримата и ще видим дали някой от тях се е обаждал на Тери Финли. Според архива на Финли той не се е свързвал с тях.

 

 

Щом се прибра, Демарко влезе направо в кухнята и извади от фризера бутилка водка. Водката беше руска, с хубавичък зелен етикет. Беше платил за нея петнайсет долара.

Напоследък Демарко експериментираше с различни марки. Ема му беше препоръчала „Грей Гус“, която му хареса, но струваше около трийсет долара бутилката. А в бар можеше да се изръсиш с дванайсет долара за Мартини с „Грей Гус“; и като ти го поднесат, направо очакваш да чуеш: „Давай кинтите!“ И ето че една вечер, докато прехвърляше каналите, Демарко попадна на някакво шоу за невежеството на пиячите на водка. На живо в студиото поднесоха на петима дегустатори — до един превзети тъпаци, които уж проявявали предпочитания към елитни марки — шест различни марки водка в еднакви чаши. По цена водката варираше от най-луксозната до най-достъпната и, както можеше да се очаква, дегустаторите не успяха да идентифицират любимата си марка, а трима от петимата заключиха, че най-евтината водка била най-добрата.

И така, Демарко се нагърби със свещена мисия. Да открие водка, която да е на вкус като „Грей Гус“, но да струва наполовина. Тази марка — която току-що бе извадил от фризера — определено не беше търсената от него. На вкус беше, все едно са я източили от резервоара на руски трактор.

Демарко отнесе долнокачествената водка в кабинета си. Имаше идея. Нийл беше обещал, че на следващия ден ще задейства чудодейните си способности и ще провери дали някой от онези четиримата се е обаждал на Тери Финли, но Демарко си науми, че може да има и по-бърз начин да се сдобие с тази информация. Обади се на Дик Финли.

— Открихте ли нещо, Джо? — попита Финли веднага след като Демарко се представи.

Бившият конгресмен звучеше вяло, но часът беше късен, а мъжът — възрастен, така че може би просто беше уморен. Ако си загубил син, лесно може да те налегне умора.

— Господин Финли, Тери имаше ли мобилен телефон?

— Разбира се.

— Знаете ли къде е?

— В една кутия на масата в хола. Полицията го намери в колата му и го взеха, но впоследствие ми го върнаха. Защо питате?

Дотук добре, помисли си Демарко. Ако телефонът е бил у Тери, когато е умрял, най-вероятно е щял да бъде унищожен след няколко часа престой във водата. Но това накара Демарко да се зачуди защо телефонът е бил в колата на Тери вместо у самия него. Дик Финли даде отговор на въпроса, без да се налага да бъде зададен.

— Сигурно му е паднала батерията — обясни Дик Финли, — защото полицаите казаха, че бил свързан със зарядното за запалка в колата.

— Ако обичате, вземете телефона на Тери, господин Финли — помоли Демарко. — Искам да проверя дали Тери е получил обаждане от един конкретен номер. Нали знаете, повечето мобилни телефони запаметяват последните обаждания…

— Да, знам — прекъсна го Финли. — Не съм чак толкова изостанал от модерния свят.

— Да, господине. Бихте ли взели телефона, за да проверите последните обаждания?

— Да, задръжте така за минутка.

Минаха по-скоро пет, преди Финли да се обади отново.

— Така, взех телефона.

— Добре, сега влезте в менюто с приетите обаждания и вижте дали има някой номер, който започва с две-нула-две, пет-три-две, три.

— Това номерът от салфетката ли е?

— Да, господине.

— Да видим тогава дали го има тук. По дяволите, тези копченца са толкова малки, трудно се справям с тях.

Демарко чакаше нетърпеливо.

— Готово — възкликна Финли. — Има един номер, който започва с тези цифри. Две-нула-две, пет-три-две, три-две-три-едно. Има го два пъти.

Номерът, който Дик Финли току-що прочете, беше на Лидия Морели. Когато Финли попита дали номерът е важен, Демарко излъга, че не е наясно. За нищо на света не би допуснал Финли да узнае, че има връзка между Пол Морели и смъртта на сина му.

Демарко благодари и затвори телефона, по-объркан от всякога. Имаше обяснение защо Тери Финли би звънял на Лидия: Финли беше напорист и амбициозен и съдейки по всичко, което беше научил до момента, никак нямаше да се учуди, ако Тери беше имал смелостта да се обади на жената на сенатора и да я разпитва за миналото на съпруга й. Но защо, по дяволите, тя ще му звъни? Тъкмо от репортери като него политиците и техните половинки бягат като от чума.

В едно нещо Демарко беше сигурен: не беше той човекът, който ще се обади на Лидия и ще я попита защо е звъняла на Тери. Искаше му се, но нямаше да го направи. Пол Морели беше не само политик с власт, но и приятел на председателя. Така че просто да вдигне телефона и да се обади на Лидия — и то след като съпругът й бе заявил, че няма представа какво свързва имената от списъка на Финли — за Демарко беше нещо изключително глупаво. Искаше му се обаче да разбере защо се е обаждала на Тери.

Демарко отново отпи от съмнителното питие. Чувстваше се, като че ли мускулите на челюстта му започват да блокират, все едно частично се парализираше от евтиния руски алкохол. Това го накара да се замисли дали в Русия имат организация като Агенцията за контрол над храните и лекарствата, която да следи дали производителите на водка не добавят бензин в алкохола. Най-умното, което можеше да направи, беше да излее остатъка от водката в канала, преди да се е парализирал напълно.

Напрегна ума си, но не успя да се сети за хитър начин да изкопчи от Лидия защо е звъняла на Тери. На следващия ден предстоеше да се срещне с Ейб Бъроус и да разбере какво казват архивите му за Джанет Тайлър — другата жена в списъка на Финли — и може би дори щеше да хване самолета до Ню Йорк, за да поговори с нея. Отдавна не беше виждал майка си, така че разходката до Ню Йорк нямаше да е пълна загуба на време. Но това беше всичко, което смяташе да направи засега.

Доволен от решението си, той каза За ваше здоровье — единственото, което знаеше на руски — и безразсъдно изля остатъка от водката в гърлото си. Все още кашляше, когато звънна телефонът.

— Да — изграчи той в слушалката. Гласът му звучеше, все едно някой беше настъпил ларинкса му със ски обувка.

— Господин Демарко, обажда се Лидия Морели. Трябва да поговорим.