Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Вътрешно разследване

Преводач: Ана Пипева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-230-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6015

История

  1. — Добавяне

45

Демарко се отдръпна от окървавения бетон пред Ръсъл Билдинг и си запроправя път през насъбиращата се тълпа. Докато крачеше през района на Конгреса, изсъхналите листа под краката му пукаха като изстрели. Спря се, когато стигна до едно тихо местенце, и извади телефона си.

За да се отърве бързо от секретарката на Махоуни, Демарко се представи като шефа на президентския кабинет.

— Били, момчето ми — весело се обади председателят, когато вдигна слушалката.

— Аз съм — каза Демарко.

— Какво, по дяволите…

— Пуснете си четвърти канал.

Веднага се чу звук от телевизор и как Махоуни повтаря „Майчице мила“ няколко пъти. След това каза в слушалката:

— Ей, ама това си ти. Какво, по дяволите, правиш там?

— Ченгетата са ме изпортили на Морели. Ходих при тях вчера, за да се опитам да ги убедя, че трябва да подновят разследването за смъртта на Лидия, и те са докладвали на сенатора. Тази сутрин той ме извика в офиса си и заплаши, че щял да ме разори от съдебни дела, ако продължа да се ровя. После ми каза да напусна града.

— Това тъпо копеле — процеди Махоуни.

— Морели? — попита Демарко.

— Не, черното хлапе — отвърна Махоуни, който очевидно още гледаше репортажа. — Какво, по дяволите, си е въобразявало?

— Чухте ли ме изобщо? Морели ми каза да напусна Вашингтон.

— Да — рече Махоуни.

„Да“ какво? Демарко изчака шефът му да каже още нещо и накрая се принуди да хвърли бомбата.

— Истинската причина Морели да ме извика беше твърдото намерение да изкопчи за кого работя.

— Копелето — измърмори председателят. Ето сега беше привлякъл вниманието му. — И ти какво му каза?

— Че не работя за никого.

— И той повярва ли ти?

— Не — отвърна Демарко. — Ще ви кажа и още нещо: сега, след като и Бъроус, и Маркъс Пери са мъртви, Морели е недосегаем.

Председателят помълча няколко секунди. На заден план се чуваше телевизорът. Най-накрая Махоуни проговори:

— По дяволите, синко, наистина си оплескал нещата.

 

 

Демарко влезе в сградата на Конгреса и се спусна по стълбите до подземния си офис. Заключи вратата, остави слушалката на телефона на бюрото и изключи мобилния си. Имаше нужда да помисли; имаше нужда да реши какво да прави по-нататък. В крайна сметка стигна до извода, че отговорът е следният: нищо.

Както беше казал на Махоуни, вероятността изобщо някога да осъди Пол Морели за убийството на жена му вече беше нулева, при положение че Маркъс Пери и Ейб Бъроус бяха мъртви. В допълнение към липсата на свидетели съществуваше и фактът, че ченгетата не желаеха дори да допуснат версията, че мъж с репутацията и калибъра на Морели би могъл да е убиец. А щом и Лидия беше мъртва, изглеждаше точно толкова невероятно да успее да свърже Морели с онзи влиятелен мъж, който от години бе извършвал престъпления, за да движи напред политическата му кариера. Най-сетне, от разговорите му с жените, които Морели беше изнасилил — сега Демарко нямаше и капка съмнение, че Лидия му е казала истината тогава, — ставаше ясно, че няма вероятност нито Давънпорт, нито Тайлър някога да свидетелстват срещу нападателя си.

Пол Морели очевидно беше брониран.

Демарко също така знаеше, че не е това проблемът, за който трябва да се притеснява. Майната му на Морели. Какво щеше да се случи със самия него! Колкото и да беше странно, той осъзна, че не се страхува Морели да не го очисти. Морели не беше побъркан сериен убиец, беше прагматичен човек. Беше убил жена си само защото не бе успял да измисли друг начин да й затвори устата. Но не му беше нужно да убива нищожеството Джо Демарко, човек без влияние или авторитет и без капка доказателство, което да може да му навреди. Така че Морели сигурно нямаше да го убие, но можеше и да реши да удържи обещанието си да го съсипе професионално и финансово и да го изгони от града. А Джон Махоуни щеше ли да го спаси? Да бе, да. Демарко се изсмя на глас при тази мисъл. Единствената грижа на Махоуни беше той самият да не влезе в черния списък на бъдещия президент на САЩ.

Демарко се замисли какво би се случило, ако си загуби работата. Може и да имаше диплома по право, но никога не беше практикувал. Просто се виждаше, на тази възраст, как подава документите си в някоя правна фирма и как ще го попитат какво е правил от колежа насам. „Ами какво да ви кажа — щеше да отговори той, — носех пликове с пари на един политик, когото не мога да назова.“ — „Много ви благодарим — щяха да му кажат от правната фирма. — Не ни се обаждайте, ние ще ви потърсим.“

Направи една бърза сметка. Ако вземеше добри пари от къщата в Джорджтаун и платеше дълговете по ипотеката, и имайки предвид колко имаше в спестовната си книжка, колко можеше да издържи, преди да се наложи да се хване на работа в „Макдоналдс“, където ще пържи картофки? Отговорът на този въпрос, доколкото го биваше в аритметиката, беше около две седмици.

Така че нямаше да направи нищо. Нямаше повече да разследва Пол Морели и щеше да изчака да види какъв ход ще предприеме Морели.

 

 

Демарко се върна вкъщи около пет и половина следобед, влезе в кухнята и разби няколко яйца. Късметът му все така не го напускаше: по-голямата част от яйцата залепна за тигана. Взе яйцата и препечените филийки — умееше да приготвя безупречни препечени филийки, — занесе чинията си в кабинета и пусна телевизора. Вечерната емисия тъкмо започваше.

Главната новина, разбира се, беше опитът за убийство на сенатора. Показаха кадрите от престрелката пред Конгреса, докато водещият описваше смъртта на Маркъс Пери и Ейб Бъроус като коментатор от Националната футболна лига. Когато записът свърши, водещият съобщи на зрителите, че предстои да включат на живо репортер с най-новите подробности по случая.

Моника Брадшоу, привлекателната дългокрака репортерка, която беше пред Ръсъл Билдинг тази сутрин, се появи на екрана.

— Намираме се в дома на Елоиз Мей Пери — каза тя, — майката на Исая и Маркъс Пери. Госпожа Пери и нейният пастор, свещеник Джаксън Нол, са се срещнали със сенатор Морели по-рано през деня и сенаторът се съгласи да заснемем едно изказване, което ще остане в историята.

Лицето на репортерката грееше с обожанието на ученичка; единственото обективно нещо в репортажа й бяха кадрите, заснети от нечовешкото око на камерата.

Пол Морели, Елоиз Пери и един мъж, за когото Демарко предположи, че е преподобният Нол, се появиха в близък план. В скута на госпожа Пери седеше синът на Маркъс Пери и си смучеше биберона. Госпожа Пери изглеждаше още по-изнурена, отколкото последния път, когато Демарко я беше срещнал, но сега му се стори, че видя нещо различно в очите й, нещо, което преди не беше открил: надежда.

Морели разнежено погледна бебето, след което се обърна към камерата.

— Както знаете, съпругата ми бе убита от един младеж на име Исая Пери, а аз убих Исая при самозащита. Впоследствие Маркъс, по-големият брат на Исая, умря, докато се опитваше да отмъсти за смъртта на брат си. Както можете да си представите, госпожа Пери и аз сме вцепенени от скръб и силно разтърсени от факта, че е било писано житейските ни пътища да се пресекат по такъв ужасяващ повод. Аз реших обаче, че трябва да има начин от толкова много трагедии да излезе и нещо добро. Днес следобед се срещнах с госпожа Пери и с пастора на нейната църква, преподобния Нол. Ние сключихме ръцете и сърцата си в молитва, търсейки отговор на въпроса какво можем да направим.

Свещеникът кимна тежко към камерата. Нол беше слаб мъж, който наближаваше седемдесетте, с високо чело и покрита с дребни бели къдрички глава. Очите му блестяха, все едно току-що се беше ръкувал с Господ.

— С госпожа Пери тази вечер тук е и това прекрасно дете. — Морели погледна тъжно към бебето и нежно стисна едното му мъничко краче. — Това е Джеймс, синът на Маркъс. Джеймс е сираче. Майка му е починала от лимфома. Не вярвам, че Маркъс и Исая Пери са имали особено голям шанс в живота въпреки всичко, което добрата им майка се е опитала да направи за тях. Те са отраснали без баща и госпожа Пери е трябвало да работи на две места, за да ги издържа. Тя призна, че й е било трудно да опази синовете си, особено Маркъс, от лошите влияния, които грозят непривилегированите деца на тази страна. А сега госпожа Пери е останала единственият източник на подкрепа за внучето си. Но за Джеймс — и за госпожа Пери — нещата ще бъдат различни. Основавам фонд на името на покойната ми съпруга Лидия Грейс Морели, за да получи Джеймс добро образование, включително и университет по негово желание. За да осигури на баба му времето и ресурсите, за да може да се грижи за него, фондът ще добавя към приходите й, а преподобният Нол й е намерил работа в една институция, която ще й позволи да съобразява работното си време според графика на внука си. Това дете ще има възможностите, които баща му и чичо му никога не са имали.

Камерата се завъртя към госпожа Пери.

— Госпожо Пери, искате ли да кажете нещо? — попита Моника Брадшоу.

Със сълзи в очите Елоиз Пери промълви:

— Толкова много съжалявам… съжалявам за това, което синовете ми са причинили на сенатора. Само благодаря на Господ, че сенаторът има добрината в сърцето си да прощава.

Демарко изруга. Ако беше достатъчно богат, за да може да си го позволи, щеше да хвърли нещо по екрана. Но тъй като не беше, той изключи телевизора, опъна се на канапето, затвори очи и се опита да не мисли за абсолютно нищо.

Трябва да беше заспал, защото, когато телефонът иззвъня и той погледна часовника, видя, че е десет вечерта. Изгъгна едно „ало“ в слушалката.

— Хотел „Мейфлауър“. Стая 1016 — каза гласът от другата страна и затвори.

Мамка му.

Гласът беше на Махоуни.

 

 

Стая 1016 всъщност беше двустаен апартамент.

Демарко седеше на един неудобен стол антика с права облегалка. Големият задник на председателя се ширеше на двойно канапе, а големите му месести стъпала и тлъстите му безкосмени крака се подаваха изпод края на бяла хавлия. На гърдите хавлията имаше бродерия с името на хотела.

Бялата грива на Махоуни беше рошава, а бузите му — румени. В дясната си ръка държеше чаша с бърбън, а на масичката до него стоеше полупразна бутилка „Уайлд Търки“. Това обясняваше руменината. Във въздуха се носеше лек аромат — ароматът на парфюм, ароматът на жена. Това също можеше да обясни руменината. Вратата към спалнята беше затворена.

— Видя ли го по телевизията — попита Махоуни, — с тая шибана сценка, дето изигра с бебето?

Демарко кимна.

— Всички номера са му ясни. Как го е измислил тоя толкова бързо, кучият му син?

Демарко сви рамене. Не му пукаше, че Пол Морели може да крои себеугодни планове със скоростта на светлината.

Председателят отпи от бърбъна с намръщено изражение на лицето. Изглеждаше ядосан и гневът му като че ли беше насочен към Демарко.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Какво смятам да правя ли? — повтори Демарко, шокиран, че Махоуни е прекъснал плътските си удоволствия, за да му зададе подобен въпрос.

— Е? — настоя Махоуни.

— Не съм планирал да правя каквото и да е. Единственият ми шанс беше да накарам полицията да поднови разследването, което те няма да направят. А сега, дори и да се стигне дотам, след като Маркъс Пери и Ейб Бъроус вече са мъртви, няма да могат да лепнат нищо на Морели. Съжалявам, но стигнах до задънена улица.

Председателят изпи останалия бърбън и тресна чашата си на масата до канапето.

— Съжаляваш! Мрънкането ти никаква работа не върши, по дяволите! Трябва да направиш нещо.

— Като какво например? — Демарко дори не се опита да прикрие гнева в гласа си.

— Не знам „като какво“, но трябва да направиш нещо. Имам дълг, Джо. Имам морален дълг към американския народ.

Това бяха пълни глупости. Махоуни нямаше да разпознае моралния дълг, дори ако го захапеше за задника. Но сега Демарко поне беше наясно защо са го повикали в хотелската стая: шефът му цял ден се е тюхкал, че Морели в крайна сметка ще разбере за кого работи Демарко, а сигурно се опасяваше, че дори той може и да не оцелее, ако Морели реши да го погне. И така, Демарко съвсем ясно можеше да си представи как Махоуни — с нарушена от притеснение еректилна функция — става от леглото, ядосан и незадоволен, за да привика своя подчинен. Демарко очевидно беше единствената останала пионка на шахматната дъска, с която Махоуни разполагаше.

Демарко отвори уста да възрази, но когато видя изражението на Махоуни, се спря. Вместо това попита:

— Мога ли да изпия едно питие?

Махоуни се поколеба. Демарко се досети, че не иска да дели пиенето си; сигурно остатъкът едва щеше да му стигне, докато дойде време да се прибере при жена си. Но накрая Махоуни, макар и с нежелание, кимна. Демарко си наля една голяма доза само за да го подразни.

— Сър — каза Демарко, след като бърбънът беше затоплил гърлото му, — какво по-точно очаквате от мен? Искам да кажа…

В този момент вратата на спалнята се отвори. Майчице! — помисли си Демарко. Поне щеше да види с коя се чука Махоуни. Демарко очакваше да се провикне към жената да остане в стаята, но той не го направи. Демарко се обърна и погледна през рамо. Жената, която излезе от стаята, беше облечена в бяла хавлия на хотела, също като Махоуни.

Беше Мери Пат, съпругата на Махоуни.

Мери Пат имаше къса бяла коса, чийто цвят почти перфектно пасваше с този на мъжа й. Беше висока около метър и шейсет, слаба и прекрасна. И въпреки че беше на възрастта на Махоуни, тя изглеждаше с десет години по-млада, защото нямаше нито един от мръсните, съкращаващи живота навици на половинката си. Не пушеше, пиеше много рядко, ходеше на йога и на дълги разходки, а в последните години беше станала и вегетарианка. Щеше да надживее Махоуни с трийсет години. За дълголетието й щеше да допринесе и това, че тя беше един от най-милите хора, които Демарко познаваше. А той силно вярваше, че добрите хора живеят по-дълго от не толкова добрите.

— А, Джоуи! — възкликна Мери Пат. Винаги изглеждаше щастлива, че го вижда, но сигурно беше също толкова щастлива, когато виждаше и пощальона. — Какво правиш тук по това време на нощта?

Преди Демарко да успее да отговори, тя се обърна към Махоуни.

— Нищо чудно, че си няма приятелка, Джон, като го караш да работи по такова време.

Махоуни измърмори нещо нечленоразделно през ледчетата, които се блъскаха в големите му квадратни зъби.

Какво, по дяволите, правеше Махоуни с жена си в хотелска стая, зачуди се Демарко. Съвсем скоро разбра.

— Джон каза ли ти, Джо? Ремонтират подовете вкъщи и миризмата направо ни убива. Не знам с какво мажат дървото, но мирише на отрова. Затова решихме тази вечер да преспим в този прекрасен апартамент.

Тя се засмя и добави:

— Чувствам се, все едно имаме тайна връзка.

Боже, колко я обичаше Демарко.

Мери Пат си сипа чаша вода и каза:

— Е, ще ви оставя да си вършите работата. И, Джон, не се бави много. Трябва да се наспиш.

Тя се върна в спалнята и затвори вратата, а Демарко се обърна отново към шефа си. Махоуни все още се мръщеше. Тази вечер може и да не изневеряваше на жена си, както си беше помислил Демарко, но се беше докарал в ужасно настроение с размисли за Морели.

Демарко продължи разговора си с Махоуни оттам, докъдето бяха стигнали.

— Вижте, знам, че сте недоволен — каза той, — но на този етап какво мислите, че мога да направя? Да не би да очаквате от мен…

— Очаквам от теб резултати! — извика председателят.

Демарко нямаше и бегла представа какво да предприеме. Опитваше се да измисли нещо, което да каже, когато председателят кимна няколко пъти с голямата си глава, все едно току-що беше стигнал до някакво заключение за своя служител.

— Какво свърши с хлапето на Хансън? — попита той.

Махоуни толкова бързо беше сменил посоката, че на Демарко му отне няколко секунди да се ориентира. Хансън беше бащата на онова диване, което беше проследил преди няколко дни. Радостен от смяната на темата, Демарко му разказа, че е открил, че хлапето взема наркотици и че е докладвал на бащата.

— Дадох му името на добър терапевт — добави той.

Устните на Махоуни трепнаха в кратка презрителна усмивка.

— Повечето ти задачки са такива, нали? — каза той. — Няколко часа лесна работа без никакви рискове.

Демарко не каза нищо. Очевидно Махоуни беше решил да забрави как Демарко на два пъти едва не го очистиха, докато изпълняваше негови „задачки“.

— Да — продължи Махоуни, — през половината от времето дори не стъпваш в офиса. Добре ти е така, нали?

Махоуни направи пауза, след което добави:

— Синко, време е да си заслужиш прехраната.

Демарко седеше безмълвен и се опитваше да измисли сразяващ аргумент срещу този лицемер, но знаеше, че е безсмислено.

С известно усилие Махоуни изтласка туловището си от канапето и пристъпи до стола на Демарко. Взе чашата му с бърбън от ръката; а той беше отпил едва една глътка. Негодникът сам щеше да изпие останалото. Като сложи ръка на рамото на Демарко, Махоуни каза:

— Трябва да отидеш някъде, където ще можеш да си помислиш, синко. Имаш много да мислиш.