Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

43

Телефонът до леглото му внезапно го събуди. Погледна с едно око часовника на нощното шкафче — седем и половина сутринта. Несъобразително копеле. Вдигна слушалката и изгъгна едно „ало“.

— Демарко, ЛАЙНО такова! Да си в офиса на сенатора в десет нула-нула. Разбра ли?

Беше Бъроус. Лошо му се пишеше.

— Какъв е проблемът, Ейб? — попита Демарко. Вече знаеше какъв е проблемът.

— Много добре знаеш какъв е шибаният проблем! — потвърди Бъроус.

Демарко си помисли дали да не прати Бъроус да върви по дяволите, но рано или късно щеше да се наложи да изсърба попарата. А и трябваше да разбере какво знае Морели.

— Недоумявам за какво си толкова разстроен, Ейб — излъга той, — но ще дойда, щом така иска сенаторът.

— Добре ще направиш — изръмжа Бъроус. — ЛАЙНО такова! — изкрещя отново той, преди да тресне телефона.

На Демарко не му беше нужно да е ясновидец, за да се сети защо Пол Морели иска да го види. Детектив Дръмънд, изпитвайки нуждата да си подсигури почти пенсионирания задник, се бе обадил на шефа си, след като Демарко си бе тръгнал. „Ей, няма да повярваш — сигурно бе казал Дръмънд на шефа си. — Тоя кукавелник току-що ми разправи някакви щуротии, че Морели бил светнал жена си. Егаси майтапа.“ Шефът на Дръмънд сигурно се бе изхилил в съгласие, но мълвата се бе разпространила нагоре по стълбицата. В крайна сметка някой, който е искал да се подмаже на Морели, му се бе обадил. „Просто искахме да знаете, господин сенатор. Но не се тревожете. Не му се връзваме на тоя откачалник.“ Ако проклетият председател беше направил така, както го беше помолил Демарко, ако лично бе говорил с шефа на детективите, всичко това нямаше да се случи.

Спукана му беше работата.

 

 

Когато Демарко пристигна в офиса на Морели в Ръсъл Билдинг, двама добре сложени млади мъже в костюми седяха в приемната и четяха списания. И двамата застанаха нащрек, когато Демарко влезе, и го наблюдаваха, докато той отиде до бюрото на рецепционистката и попита за Бъроус. Демарко забеляза бдителните им погледи, както и малките устройства с телесен цвят в левите им уши с почти невидимите бели жички, които се спускаха в яките на саката им. Помисли си, че може би са агенти на Сикрет Сървис, но тъй като Морели все още не беше кандидат за президент, те по-скоро бяха цивилно облечени полицаи на Конгреса. Полицията на Конгреса постоянно осигурява защита на членовете на Сената и на Камарата на представителите и в този случай Демарко реши, че са се загрижили да не би някой, свързан с Исая Пери — някой млад тъмнокож от престъпен квартал, — да вземе да си отмъщава за смъртта на Исая. Които и да бяха тия типове, определено не се шегуваха.

Бъроус се появи веднага след като рецепционистката го уведоми за пристигането на Демарко. Изглеждаше по същия начин, както и последния път, когато Демарко го беше видял — торбести панталони, омачкана синя риза с едно висящо отвън панталоните крайче и надъвкана вратовръзка. С къдравата си коса и раздърпаните дрехи той приличаше на някакъв изпаднал клоун — с изключение на очите. Защо не беше забелязал тези очи по-рано?

Когато видя Демарко, лицето на Бъроус почервеня, челюстта му се напрегна в потисната ярост. Понечи да каже нещо, но се спря и се обърна към бодигардовете.

— Проверете го — нареди им той. — Уверете се, че не носи подслушвателно устройство… или пистолет.

Бодигардовете моментално се изправиха, а единият пъхна ръка под сакото си, готов да извади оръжието, ако се наложи.

— О, за бога, Ейб — възпротиви Демарко. — Нямам…

— Не мърдайте, господине — каза единият мъж на Демарко.

Другият прокара ръце по всеки сантиметър от тялото му, опипа чатала му, разрови косата му докато кимне на Бъроус, за да му сигнализира, че всичко е наред, лицето на Демарко беше пламнало от смущение.

— Хайде — каза Бъроус. — Сенаторът чака.

— Господин Бъроус — обади се един от бодигардовете, — ако смятате, че този мъж представлява заплаха, ще се наложи да присъстваме на разговора ви.

— Не, нищо няма да направи — каза Бъроус. — Може да е тъп, но не чак толкова.

Демарко стисна зъби. Идеше му да блъсне Бъроус в стената заради този коментар, но бодигардовете щяха да го свалят на земята и да го закопчаят с белезници за около две секунди. Така че овладя гнева си и последва Бъроус в офиса на Морели, като пътьом оправи косата си с пръсти.

Морели стоеше пред един прозорец, предлагайки на Демарко профила си. Поза като за снимка на някой кампаниен плакат, с купола на Конгреса като перфектния фон за перфектния кандидат. Черната превръзка вече я нямаше, нямаше го и изпития му измъчен вид при напускането на болницата. На Демарко му изглеждаше красив, атлетичен и с осанката на президент — и ни най-малко скърбящ. Единственото свидетелство, че съпругата му е умряла, беше черната лентичка на десния ръкав на сакото му. Самият костюм беше сив на тънки сини райета, а тъмночервената кърпичка в джобчето на сакото му беше в тон с цвета на вратовръзката. Лидия беше отгатнала — скоро щеше да се появи на корицата на „Джи Кю“ — най-видният необвързан мъж в Америка.

Сенаторът бавно извърна глава и се вгледа в Демарко за няколко секунди. Тъмните му очи бяха неразгадаеми, лицето му — безизразно. Най-накрая той посочи един стол пред бюрото.

— Заповядайте, седнете, Джо.

После се обърна към Бъроус.

— Ейб, кога трябва да съм в Белия дом?

— След двайсет и пет минути, сенаторе. Колата ще бъде отпред след петнайсет.

Бъроус посочи Демарко и добави:

— Проверих го за подслушвателни устройства. Чист е.

Все едно изобщо не бе чул Бъроус, Морели се настани зад бюрото си. Бъроус зае позиция отдясно на Демарко, като се облегна на стената — беше прекалено изнервен, за да седне.

Морели изчака тишината да напрегне атмосферата до крайност, преди да попита:

— Защо сте отишли в полицията с тази история, Джо?

Демарко се поколеба. Не можеше да каже, че Махоуни му е наредил.

Преди Морели да успее да реагира, Бъроус се стрелна към Демарко и изкрещя в лицето му:

— Слушай, тъпако! Знаем всяка една дума, която си казал на ченгето. А сега отговори на въпроса на сенатора.

— Контролирай се, Ейб — смъмри го Морели. А към Демарко, със същия мек тон, който беше използвал и преди, отбеляза: — Ейб все пак е прав, Джо. Избягването на въпроса няма да ви помогне. Само ще ме ядоса, а, повярвайте ми, не бихте искали да ме ядосвате.

Откритата ярост на Бъроус не беше толкова ужасяваща, колкото сдържаността на Морели. Ейб беше като залп от пиратки, които припукваха в ухото на Демарко; сенаторът беше като граната — и когато тя гръмнеше, щеше да размаже Демарко из цялата стая.

Майната му, помисли си Демарко.

— Имах информация — каза той, — която сметнах, че полицията трябва да чуе. Беше мой дълг да им я съобщя.

— Разбирам. Значи просто сте си вършели работата. — Морели закима, все едно отговорът на Демарко звучеше смислено.

— Какъв дълг, бе! — не се стърпя Бъроус. — Тоя нещастник се…

Морели вдигна ръка, за да го усмири.

— Наистина ли вярвате, че съм насилвал дъщеря си и че съм убил жена си, Джо?

Като гледаше Морели, действително му се струваше невероятно този красив, уверен бъдещ президент да е извършил нещо толкова отвратително.

— Знам само какво ми каза съпругата ви, сенаторе.

— И кога сте разговаряли с Лидия?

— В деня, след като посетих дома ви. Тя ми се обади.

— Но защо ви се е обадила?

— Не знам. Може би защото бе чула, че се занимавам с дискретни проучвания. — Нищо нямаше да спечели, ако му разкриеше, че Лидия се е свързала с него, защото е искала той да продължи разследването на Тери Финли. Със сигурност знаеше само едно: светът се бе обърнал с краката нагоре. Морели беше убил жена си, а Демарко беше подложеният на разпит.

— И вие наистина сте повярвали на твърденията й — заключи Морели, като клатеше глава в недоумение как някой може да е толкова наивен.

— Беше убедителна.

— Джо, сигурно знаете, че Лидия имаше сериозен проблем с алкохола.

На видно място в ъгъла на бюрото на сенатора стоеше портретна снимка на Лидия и дъщеря й. Морели погледна снимката и каза:

— Лека й пръст, но беше доста объркан човек.

На снимката лицето на Лидия беше обърнато към това на дъщеря й, а устните й бяха извити в нежна майчинска усмивка. Кейт Морели имаше сините очи на майка си и дяволита усмивка, която разби сърцето на Демарко.

— И още нещо — продължи Морели, — какво, за бога, ви е било прихванало, че да избълвате всичките тези глупости, че Ейб бил в дома ми, а онова нещастно хлапе дошло да ми продаде пистолет?

На Демарко му писна да се гърчи като червей и тоя дребосък Бъроус да му крещи в ухото.

— Маркъс Пери, братът на Исая, ми каза.

После погледна към Бъроус и добави:

— Маркъс е бил в кола, паркирана пред къщата ви онази нощ, сенаторе. Бил е свидетел.

Демарко вече беше казал това на Дръмънд, така че не разкриваше на Морели нищо, което той да не знае.

Единствената реакция на Морели беше едно леко поклащане на главата, все едно му се е сторило забавно, че Демарко може да е толкова глупав, че да слуша Маркъс Пери, но Бъроус се намеси:

— Какъв свидетел, бе! Маркъс Пери е шибан наркодилър.

Недоволен, че не постигна желания сарказъм, той не се стърпя и попита:

— И какво друго ти каза Маркъс?

Демарко не му обърна внимание, продължи да гледа Морели и Бъроус кресна:

— Отговори на въпроса ми, мамка му!

Демарко тръгна да става от стола — не смяташе да търпи повече простотиите на Бъроус, — но преди да успее да се изправи, Морели се разпореди:

— Ейб, иди да провериш дали е пристигнала лимузината.

Демарко мигновено осъзна, че Морели не се беше загрижил какво може да причини Демарко на Бъроус, а искаше Бъроус да се махне от страх, че в яростта си помощникът му може да се изпусне. Ейб беше слабото му място и сенаторът го знаеше. Демарко се зачуди дали и Ейб го знае.

— Но, сенаторе… — понечи да възрази Бъроус.

— Ейб, отиди да провериш за колата. Веднага, ако обичаш.

Морели изчака вратата да се затвори.

— Отправили сте някои много сериозни обвинения срещу мен, без дори да имате доказателства, Джо, и аз съм много разстроен от постъпката ви. Полицията не ви вярва, разбира се, дори са притеснени, че сте психически неуравновесен. Подозирам, че вече са предупредили Сикрет Сървис и охраната на Конгреса.

Чудесно. Сега беше влязъл в списъка с побърканите атентатори. Проклетият Махоуни.

— И силно се надявам да не тръгнете да звъните на пресата с шантавите ви теории.

Демарко не каза нищо, но се чудеше дали да не спомене за Чарли Еклънд и вероятността неговите хора да са видели нещо в нощта, когато е умряла Лидия. В крайна сметка се отказа. Той нямаше представа какво знае Еклънд, но беше сигурен, че няма съюзник в негово лице. Затова стоеше и слушаше заплахите на Морели.

— Защото, ако се свържете с пресата — продължи Морели, — трябва да знаете, че ще ви съдя, докато ви докарам до просешка тояга. Всъщност смятам, че имам достатъчно влияние в този град, за да ви почерня живота дори без да предприема никакви преки действия срещу вас. Няма да ми се наложи да наема и един адвокат. Достатъчно би било да подшушна тук-там за недоволството си.

Това беше все едно Майк Тайсън да предизвика гаджето си на двубой. Категорията на Морели беше далеч над тази на Демарко — и двамата го знаеха.

В опит да запази някакво достойнство Демарко поясни:

— Информирах полицията за обвиненията на съпругата ви, защото сметнах, че е мой дълг. Направих всичко, което възнамерявах.

И в този момент осъзна, че казаното току-що беше чистата истина. Вече беше затънал толкова дълбоко, че повече нямаше да се занимава с Пол Морели, без значение какво му говори Махоуни. Морели впи поглед в Демарко, докато обмисляше думите му. Най-накрая попита:

— Джо, кой ви забърка в тази история?

Ето сега Демарко осъзна причината за срещата. Целта не беше да разберат какво знае той — нито дори да го заплашат. Морели го беше повикал, за да разбере дали зад него стои някой с истинска власт, но Демарко нямаше да се издаде. Вероятността председателят да вземе неговата страна срещу Морели беше нищожна, но все пак и нищожната вероятност беше по-добра от никаква.

— Никой в нищо не ме е забърквал, сенаторе.

— Направили сте всичко сам? И очаквате да ви повярвам?

— Да, господин сенатор.

— Е, не ви вярвам.

Очевидно Морели не можеше да си представи Демарко без господар, който да го държи на каишка.

— За кого работите, Джо? — попита отново Морели.

— За никого, сенаторе. Службата ми е независима.

Това накара Морели да се усмихне.

— Джо, вие сте висш държавен служител. Във Вашингтон няма подобно нещо като независим висш държавен служител.

Демарко не отговори.

— Джон Махоуни ви прати при мен. За Джон ли работите?

Мамка му.

— Не, сенаторе — излъга Демарко. — В миналото председателят ми е възлагал задачи, но не съм му подчинен. Той само ми нареди да разговарям с Дик Финли.

Морели за момент обмисли отговора на Демарко, след което кимна.

— Да, Джон ми е приятел. Никога не би се опитал да ми навреди по толкова подмолен начин. Значи трябва да е някой друг. Някой от Републиканската партия ли?

Ето това вече беше нагло — Морели да се държи, все едно републиканците са изворът на всяко зло, при положение че той беше този, който беше убил, за да запази властта си.

— Не, сенаторе — отвърна Демарко. — Казах ви, постът ми е независим от всякакви политици и политически партии. Аз съм просто адвокат, който служи на членовете на Конгреса.

— Е, на мен не служите особено добре, нали така, Джо?

На това нищо не можеше да каже.

За момент Морели се вгледа в Демарко, след което бавно се изправи и се върна до прозореца, където стоеше, когато Демарко влезе в стаята.

— Знаете ли защо ще ходя в Белия дом тази сутрин? — попита Морели, като хвърли поглед към купола на сградата на Конгреса.

— Не.

— Президентът не може да прокара в Конгреса плана си за реформа на социалното осигуряване. Планът му не е лош, но той не може да… спечели законодателите на своя страна. И така, аз отивам в Белия дом, за да посъветвам президента как да прокара своя план.

Той поклати глава, все едно потресен от некомпетентността на президента.

— А знаете ли какво ще правя следобед?

— Не.

— Ще се срещна с избрани членове на Камарата на представителите и Сената, за да представя най-радикалния закон за контрол на оръжията, който тази страна някога е виждала. Гарантирам ви, че до десет години престъпността, свързана с оръжие, ще спадне толкова драстично, че ще си помислите, че живеете в Швейцария. А знаете ли кой ще седи до мен, докато представям проекта?

Демарко поклати глава. Нямаше представа защо Морели го посвещава в плановете си, но на всичко беше готов, само да не го пекат на бавен огън с въпроси кой е шефът му.

— Някои от най-влиятелните членове на Националната асоциация на собствениците на огнестрелни оръжия — заяви Морели. — Ще го нарека Закона на Лидия — нали се сещате, като Закона на Брейди — и така трагичната смърт на съпругата ми ще се превърне в извор на нещо великолепно.

Демарко осъзна, че Морели беше напълно искрен — гордееше се, че му се удава възможност да използва убийството на жена си, за да състави закон, който ще попречи други да бъдат убити. Беше издигнал студения прагматизъм до ново ниво; и камъкът имаше повече съвест от него.

Морели прикова тъмните си очи в него и за момент Демарко усети магнетизма на неговата личност.

— Джо, трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че мога да създам една нова реалност в Америка. Реалност, която с гордост ще завещаем на децата си.

Пол Морели беше абсолютно уверен, че съдбата е предопределила да управлява нацията и управлението му ще донесе само добро. Той виждаше неща, които другите бяха прекалено ограничени или прекалено глупави, за да оценят, и Бог да е на помощ на тези, които дръзнат да му се изпречат на пътя.

— Усещам, че сме на опасен кръстопът, Джо. Тази велика държава, аз… и вие. И не бива да изберете грешния път. Прекалено много е заложено на карта. А сега ми кажете за кого работите.

— Господин сенатор, вече ви казах…

— Джо — прекъсна го той. — Престанете да увъртате, губите ми времето.

За пръв път самоконтролът на Морели се пропука — едва забележимо — и ледената ярост зад меките му думи беше гола и ужасяваща. Той пристъпи до стола, на който седеше Демарко, наведе се напред и сложи ръце на подлакътниците. Лицето му беше на сантиметри от това на Демарко, толкова близо, че черните му очи бяха като лазери, които ровеха в мозъка на Демарко.

— Трябва да разберете — каза Морели. — Няма да позволя на никого да ме спре. На никого!

Очите му заковаха Демарко за стола.

— Разбирате ли, Джо?

Демарко кимна. Пред него стоеше един политик в костюм — не някой престъпник рокер с верига в ръка или някой гангстер, въоръжен до зъби, — но Пол Морели го плашеше до смърт.

В този момент Бъроус се върна.

— Сенаторе, трябва да тръгваме — каза той. — Колата е отпред, както и пресата. Сигурно са разбрали за срещата ви с президента.

Морели не му обърна внимание. Остана в същата поза почти цяла вечност, с лице, залепено до това на Демарко.

— Разбирате ли? — попита отново той с онзи мек глас.

Демарко кимна.

Очевидно удовлетворен, Морели се изправи и каза:

— Надявам се, Джо. Наистина се надявам.

Бъроус държа палтото на сенатора, докато се облече. Морели се обърна към Демарко и каза със същия равен, разумен глас:

— В крайна сметка ще открия кой ви е насъскал срещу мен, но който и да е той, смятам, че трябва да си помислите дали да не напуснете Вашингтон. Ще бъде във ваш интерес. Не смятате ли?

Демарко отново кимна. Започваше да се чувства като онези кукли с движещите се глави по задните стъкла на колите.

— Добре тогава, благодаря ви, че дойдохте днес. — След което Морели излезе от кабинета си.

Бъроус тръгна след шефа си, но се обърна и направи пистолет с ръка — вдигнат палец, изпънат показалец — и изстреля един въображаем куршум в мозъка на Демарко. Ейб Бъроус вече не приличаше на клоун.

Демарко остана сам в центъра на сенаторския кабинет, вцепенен и объркан. Току-що мъжът, който скоро щеше да стане най-могъщият човек в света — следващият президент на Съединените американски щати, — му беше казал да напусне града. Демарко погледна през прозореца. Гледката към купола на Конгреса, вместо да го увери, че е в безопасност, че е защитен от закона и многото му служители, просто добави към усещането за нереалност.