Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

35

Блейк Хановър носеше същата жълта пижама, с която беше облечен и последния път. Седеше си в креслото и синият резервоар на пода до него съскаше като змията на Ева, докато му помагаше да диша. Изглеждаше толкова по-зле от последното посещение на Ема, че тя се зачуди дали не носи същите дрехи, защото няма сили да се преоблече. Апартаментът миришеше на стар умиращ човек.

— Трябва да ми помогнеш за Чарли Еклънд — каза Ема.

Хановър се усмихна и Ема видя, че дори и това като че ли му костваше усилия. И знаеше защо се усмихва: каква ирония точно от него да потърси помощ. Но Хановър нямаше сили да прави саркастични коментари. Попита само:

— Защо?

— Дълга история, Блейк. — Веднага осъзна, че никога досега не го беше наричала с малкото му име. — Въпросът е, че Еклънд помага на един мъж да стане президент, а мъжът, на когото помага, е убиец.

— Обикновено се превръщат в убийци едва след като станат президенти — отбеляза Хановър.

Може би не е чак толкова слаб, помисли си Ема.

— Но как мога да ти помогна аз? — попита Хановър.

— Имам нужда от начин да контролирам Еклънд. Имам нужда от някакво предимство.

— Ами желая ти късмет — каза Хановър. — Няма да откриеш нищо гнило във финансите му. Чарли е богат. Роден е в купчина пари. А ако реши да краде… Е, човек, който успява да прикрие следите на парите на ЦРУ от Конгреса и от Управлението за правителствена отчетност, не би имал никакви проблеми да скрие и собствените си пари. А ако си мислиш да се хванеш за секс, и това можеш да забравиш. Лично аз мисля, че Чарли е асексуален. Никога не е бил женен и никой не знае да е имал и гадже. Години наред хората си мислеха, че е обратен, но и за това няма доказателства. Опитвам се да ти кажа, че дори и като млад сексът не е бил приоритет за Чарли, а сега, на тази възраст, още по-малко. Така че ако си смятала да го спипаш чрез секс или пари, ще трябва да измислиш друг начин.

— Някакви предложения?

Хановър поседя известно време, без да каже нищо, и като че ли беше съсредоточил цялата си енергия да поеме следващата глътка въздух.

— Всъщност — каза накрая — единственото, което го вълнува, е ЦРУ. Управлението е целият му живот. Ако искаш да престане да те тормози, трябва да се захванеш с това, което му е най-ценно.

Хановър отвори уста, за да каже още нещо, но се закашля — стържещ, влажен, отвратителен звук. Ема отиде до кухнята и напълни една чаша с вода от мивката. Поднесе чашата към пресъхналите устни на Хановър и той отпи няколко малки глътки, след което й направи знак да дръпне чашата.

— Имаш ли кой да ти помага? — попита Ема.

Блейк поклати глава.

— Искаш ли да се обадя на някого? Мога да уредя сестра да се грижи за теб. Аз ще платя.

Хановър пак поклати глава.

— От хосписа ще дойдат утре сутрин, но аз си викам, какъв е смисълът да се проточват нещата? Имам един стар 45-милиметров в нощното шкафче до леглото ми. Дали би могла да ми го донесеш?

— Не мога да го направя, Блейк. Съжалявам.

Хановър се засмя.

— Така си и мислех. Ама реших, че ще е забавно да пробвам.

 

 

Докато шофираше, Ема си мислеше какво й беше казал Хановър: единственото, което вълнува Еклънд, е работата му и ЦРУ.

И тогава й просветна — имаше начин да обезоръжи Еклънд.

Извади мобилния си от калъфа на колана, но промени решението си. Съмняваше се, че Еклънд подслушва телефонните й разговори, но защо да рискува? Отби в една бензиностанция и се обади от автомата. Час по-късно, уверена, че никой не я следи, тя пиеше кафе с двама мъже в една боулинг зала в Арлингтън.

Майк Кохарски беше над шейсетгодишен, побелял и як. Беше бивш командир от флота, който беше прекарал двайсет години на ядрени подводници и обикновено носеше ризи с дълъг ръкав, за да скрие татуировките, които си бе направил по време на един отпуск на брега, който не си спомняше. Вторият мъж беше Сами Уикс. Сами приличаше на кръстоска между трол и жокей, толкова нисък и грозноват, че малките деца се очароваха при вида му. Майк и Сами бяха партньори в детективска агенция, която рядко припечелваше нещо, защото бяха прословути със своята придирчивост към клиентите.

— Искам да следите един мъж — каза им Ема. — И държа да сте особено внимателни — добави тя. — Има си един много нервен бодигард.

Каквото почукало, такова се обадило, Чарли, каза си тя, след като приключи с инструкциите към Майк и Сами.

Следващият номер, който набра, беше на Демарко.

— Как се казва онзи твой приятел, репортерът от „Уошингтън Поуст“?

— Реджи Хармън.

— Добър репортер ли е?

— Пие — отговори Демарко.

— Добре — каза Ема.

След това Ема се обади на четирима свои познати, хора, които бяха не само нейни приятели, но и длъжници както в личен, така и в професионален план. Помоли ги за услуга, каквато никога не би поискала, ако положението не беше толкова напечено. Единият от тези приятели беше жена, която работеше за президентския съветник по националната сигурност. Вторият беше мъж и работеше като висш анализатор в Агенцията за национална сигурност. Третият беше висш агент от ФБР, който ежедневно присъстваше на съвместни срещи с ЦРУ и Министерството за вътрешна сигурност. Четвъртият беше директорка на отдел в ЦРУ, омъжена жена, с която Ема беше имала връзка, когато и двете бяха съвсем млади. Последният разговор най-много я притесняваше и тя подозираше, че след тази случка жената никога повече няма да й проговори. Но трябваше да опита.

Ема поиска от четиримата следното: да се сдобие с определена информация, която, ако бъде разкрита публично, ще изложи ЦРУ, но по никакъв начин няма да застраши националната сигурност или важна операция на ЦРУ. Само толкова.

 

 

Реджи Хармън влезе в църквата и се огледа. Не беше католик и не знаеше как изглеждат изповедалните, нито къде се намират в църквата. Тогава видя три малки врати в източната част. Вратите бяха горе-долу по средата на редовете с пейки и над едната от тях имаше незапалена крушка с кехлибарен цвят. Влезе през вратичката, която беше най-близо до олтара, както го бяха инструктирали.

В изповедалнята беше толкова тъмно, че той се притесни. Посегна към шишенцето в джоба си и глътна от водката — огнената му утеха. Точно прибра шишенцето обратно в джоба си, когато едно малко прозорче се отвори. Сега на мястото на преградата имаше телена решетка и от другата страна Реджи видя силуета на лице, но не можеше да различи чертите му.

Реджи си помисли, че ако беше католик, не би му се харесала идеята да изповядва греховете си на такова място.

— Господин Хармън? — попита човекът от другата страна на прозорчето.

— Да — отвърна Реджи.

— Имам информация за вас.

— Кой сте вие? — Не можеше да разбере с мъж ли говори или с жена. Човекът отсреща ползваше някакво устройство да си преправя гласа и звучеше като някой, на когото са му извадили ларинкса. На Реджи, който беше както пияница, така и пушач, никак не му хареса този звук.

— Всичко, което ви е нужно да знаете, е, че работя за ЦРУ. В статията си можете да ме наречете висшестоящ служител на Управлението.

— Но откъде мога да знам, че сте такъв? — попита Реджи.

— От това, което предстои да ви кажа — отговориха отсреща.

 

 

На следващия ден на трета страница в „Уошингтън Поуст“ имаше статия от един абзац. Според вестника „висшестоящ източник от ЦРУ“ бе информирал репортера на „Уошингтън Поуст“ Реджиналд Хармън, че агент на ЦРУ е бил депортиран от Джакарта, Индонезия, предишния ден заради опит да подкупи член на индонезийския кабинет. Когато господин Хармън се свързал с индонезийския посланик във Вашингтон, господин Юсеф Кала потвърдил историята и заявил, че индонезийското правителство е „силно обезпокоено“, че действащ американски агент би направил подобно нещо. Господин Кала добавил, че му предстои среща с държавния секретар, за да обсъдят инцидента. Пресаташето на Белия дом Джералд Хофман казал, че не е бил информиран за инцидента, преди от „Уошингтън Поуст“ да се свържат с него, но бил сигурен, че президентът ще обсъди ситуацията с директора на ЦРУ Колин Мърфи.