Майк Лосън
Вътрешно разследване (12)

11

Гарет Дарси наблюдаваше през бинокъл мъжа и жената в градината на катедралата. Мъжът носеше костюм и вратовръзка, но не приличаше на служител, който работи в офис. Имаше вид на здравеняк. Може би ченге? Или пък гангстер. Да, приличаше повече на гангстер, отколкото на ченге. Започваше да става интересно.

Нямаше да е зле да се случи нещо интересно. Страхотно беше отново да има работа, но да следи Гълъбицата беше голяма скука. Ако не друго, беше толкова лесна за проследяване. Не само че беше цивилна, но и съдейки по онова, което беше видял, тя доста си пийваше, а тази дейност не подобрява особено наблюдателността на човек. Но дори и да не близваше и да беше тренирана да забележи, ако някой я следи, пак никога нямаше да го усети. Дарси можеше да се лепне и за призрак; през цялата си кариера се беше занимавал със следене на хора.

Много му се щеше обаче да му бяха възложили Големия гълъб. Нямаше как да не се чуди дали на Фил и Тоби бяха възложили главната мишена заради заслугите им в Косово. Той се беше издънил веднъж, един-единствен път, и то преди години, но можеше да се обзаложи, че точно това беше причината да му възложат съпругата.

Но… карай. Нали му плащаха, а и работата беше лесна. Фил и Тоби трябваше да се бъхтят здраво, за да насмогват на Големия гълъб, защото той непрестанно пътуваше нанякъде. Тези двамата, горките, не спяха повече от пет часа на ден, като през половината от времето клюмаха, седнали в колата. В сравнение с тяхната задача Гълъбицата беше песен. През повечето време стоеше в къщата в Джорджтаун и доколкото Дарси можеше да прецени, прекарваше по-голямата част от деня в гледане на телевизия и поглъщане на питиета. А когато все пак излезеше, тя се срещаше с приятелка, за да обядва и да пийне още някое питие, а вечер, освен ако не придружаваше съпруга си на някой прием, обикновено не си лягаше по-късно от десет и тогава Дарси се отправяше към къщи.

Днес обаче беше по-различно — излезе на среща с този мъж, който приличаше на гангстер, на това закътано местенце. Трябваше да разбере кой е този тип. Фил и Тоби сигурно вече знаеха, но шефът, това дребно подлярче, много си падаше да подава само частична информация. По-късно щеше да попита Фил дали познаваха този мъж, но засега, след като здравенякът и Гълъбицата свършеха с дърдоренето, щеше да го проследи до колата му и да запише регистрационния номер.

Ако имаше подслушващо устройство, можеше и да чуе какво си говорят, обаче нямаше. Ето това й беше странното на тая операция. Шефът като че ли нямаше достъп до апаратурата, която използваха едно време. Без микрофони, без проследяващи устройства, без очила за нощно виждане. Дори трябваше да си носят собствени фотоапарати, който в неговия случай беше един малък, евтин, боклучав цифров кодак. А когато Фил попита дали да не се опитат да монтират бръмбари в къщата на Големия гълъб, шефът каза: не, още не. Е, това може би не беше чак толкова изненадващо, като се има предвид кой беше Големия гълъб. Но тази операция не беше съвсем наред. Шефът определено беше намислил нещо.

Направо да си умреш от смях: като че ли имаше случай това потайно копеленце да не е намислило нещо.

Ама какво ли му пукаше изобщо, беше фасулска работа. Когато се записа морски пехотинец, преди да започне работа при шефа — сякаш беше преди един милион години, — той и още неколцина други се жалваха, че нищо не вършат, а през цялото време само чакат. Едно старо куче ги чу да мрънкат и каза: „Момчета, едни и същи пари ви плащат и да марширувате, и да се биете“.

А на него му плащаха. Когато се пенсионира, си мислеше, че с Шарън без проблем ще си живеят с държавната му пенсия, но парите изтичаха през пръстите на Шарън като вода. Спестяванията им се бяха стопили до нулата. Така че спри да се вайкаш, каза си той. Плащат ти едни и същи пари и да маршируваш, и да се биеш, а тъпа работа е по-добре от никаква работа. А и определено беше по-добре, отколкото да попаднеш в някой ад като Косово.