Майк Лосън
Вътрешно разследване (32)

31

На Демарко му отне два пъти повече време от обичайното, за да стигне до общинския жилищен комплекс в Александрия, където бе живял Исая Пери. Отне му толкова дълго, защото не знаеше дали не го следи някой от хората на Чарли Еклънд или друг, който работеше за Пол Морели. Затова похаби време и бензин да кара по тихи улички и да прави ненужни завои, а на няколко пъти дори изчака светофарът да светне почти червено, преди да мине кръстовището. Докато караше, се замисли, че ако ЦРУ беше замесено, може и да му бяха лепнали на колата някоя джаджа за проследяване, но в такъв случай не можеше да направи нищо по въпроса.

Сградите бяха като кутийки, двуетажни тухлени кубчета, и бяха привлекателни колкото казарми. Затревените площадки за игра, оптимистично разположени между тях, се бяха превърнали в бойни полета от спечена пръст, обсипани с остри парчета отломки. Войнишко зелената боя на рамките на вратите и прозорците висеше на парцаливи ивици и единствените цветни петна из квартала бяха флуоресцентните отблясъци на войнствени графити.

Демарко знаеше, че общинските жилища по принцип бяха част от нечий добронамерен план: като ръка, протегната да окаже помощ на нуждаещите се, едно евтино място, където да живеят, докато си стъпят на краката, докато всички онези други грижовни федерални програми успеят да ги добутат до редиците на средната класа. Но като оставим добрите намерения настрана, в действителност тези места бяха люпилни на нещастие, гръмоотводи, които привличаха скръбта. Те като че ли събираха проблемите на бедните на едно място и подобно на радиоактивните атоми, сбити натясно, обитателите често достигаха до критичната си маса.

Демарко намери адреса, който търсеше, и изключи мотора, но остана в колата, питайки се дали няма само да си загуби времето. Вестниците бяха писали, че Исая Пери бил съден като малолетен за въоръжен грабеж, но Дръмънд с неохота му беше казал това, което вестниците бяха пропуснали: че Пери бил на четиринайсет години при въпросния арест, че бил съден като невъоръжен съучастник и че е получил условна присъда. Същинският въоръжен грабител е бил по-големият брат на Исая Пери, Маркъс, наркодилърът, когото Дръмънд беше споменал.

Но освен тази единствена условна присъда нямаше други провинения в досието на Исая. Нямаше арести заради дрога, нямаше кражби на коли, нямаше серии от дребни провинения, които неизбежно да са довели до убийство. Исая Пери определено не е бил следващият Джеси Джеймс и съдейки по средата, в която е бил отгледан, това, че имаше само едно спречкване със закона, си беше направо забележително постижение. Всъщност беше толкова забележително, че Демарко продължаваше да се пита как от невъоръжен съучастник е стигнал до хладнокръвен убиец, без да е извършил каквото и да е друго престъпление.

Той излезе от колата и се запъти по напукания тротоар към дома на Пери. На верандата на съседната къща седяха двама млади тъмнокожи мъже. Единият беше с работен гащеризон, виненочервено поло и кожена шапка без периферия. Другият носеше черно, дълго до средата на бедрото яке с качулка с логото на „Оукланд Рейдърс“, черен анцуг и черни високи маратонки „Адидас“ с развързани връзки. Нахлупената качулка на якето скриваше лицето му. Приличаше на Дарт Вейдър, облечен за посещение във фитнеса.

Шапката развълнувано, но тихо говореше нещо на Качулката, който седеше, вперил поглед в земята, и мълчеше. Шапката забеляза Демарко и се изправи. Беше висок над метър и осемдесет и пет, много широкоплещест и с мрачно изражение като буреносен облак, който всеки момент ще се пръсне.

— Да не си се изгубил, приятел? — попита той.

— Не — отвърна Демарко. — Търся един човек.

Шапката го прониза с поглед, но Демарко не му обърна внимание — или поне се опита. Трудно беше да не му обърнеш внимание; враждебността му бе повече от осезателна.

Демарко почука на вратата на жилището на Пери и Шапката отново се обади:

— Ей! За какво блъскаш по вратата на госпожа Пери? И ти ли си от ония, репортерите? Най-добре да си разкараш задника оттук, преди да съм ти го изритал през гърлото.

Демарко предположи, че Шапката е приятел на семейство Пери, разярен от действията на медиите около смъртта на Исая. Демарко му съчувстваше, но ако не предприемеше нещо, ситуацията можеше да стане много грозна. Време беше да вкара Биг Брадър в играта.

Той студено се втренчи в Шапката и бавно извади портфейла, в който държеше картата си от Конгреса. Отвори го със замаха на ченге и заяви:

— Момчета, от федералните съм. Ако реша, мога да извикам цял отряд униформени да ми свършат работата.

Реши, че прозвуча доста добре — е, не точно като Клинт Истууд в „Мръсния Хари“, но определено наподобяваше реплика на кораво ченге.

До този момент Качулката си мълчеше, но сега се изправи. Беше дори по-едър от Шапката, близо метър и деветдесет и пет. Може би самите „Оукланд Рейдърс“ му бяха подарили якето, само и само да не наранява играчите им.

— Майка ми не си е вкъщи — каза той. — Какво искаш?

Демарко не можеше ясно да види лицето му. Качулката на якето правеше сянка, която много ефективно прикриваше чертите му, а очите му бяха скрити зад тъмни очила.

— Вие ли сте Маркъс Пери? — попита Демарко.

— Да. И какво?

— Господин Пери, бих искал да говоря с вас и майка ви.

— И за какво? Нищо не съм направил.

— Просто искам малко информация за брат ви.

— Нямам какво да ти кажа. Вие ченгетата сте тъпи задници. А майка ми е в църквата, крие се от пресата. Ако я закачаш, здраво ще те сритам.

Демарко реши да не поправя грешното му предположение, че е ченге.

— Господин Пери, може и да ви е трудно да повярвате, но аз съм на страната на брат ви.

Демарко не знаеше какво подсъзнателно прищракване го накара да каже това; единствената страна, на която беше, си беше неговата собствена. Очевидно и Маркъс Пери беше на същото мнение.

— На негова страна! Това пък какво трябва да значи?

— Какво ще ви навреди, ако разговаряте с мен? — попита тихо Демарко.

— Никой не те кара да говориш с него, братле — обади Шапката. — Кажи му да се разкара.

Маркъс се зае да проучва Демарко през тъмните стъкла на очилата си. След това се обърна към приятеля си.

— Всичко е окей, братле. Чакай да видя какво иска тоя глупак. Ако не говоря с него, пак ще се върне да тормози майка.

Шапката отвори уста, но Маркъс го изпревари.

— Бягай. Всичко е окей. Ще се видим по-късно, ще мина през вас.

Шапката кимна и потупа Маркъс по рамото.

— Можеш да разчиташ на мен, братле. За каквото и да е. Знаеш го.

Маркъс кимна. Шапката изгледа злобно Демарко и си тръгна.

— Причината, поради която дойдох… — започна Демарко.

— Дай да се махаме — спря го Маркъс. — Не те искам тук, ако майка ми се прибере.

Качиха се в колата на Демарко и тръгнаха към по-приветливата, по-дружелюбната част на Александрия, надолу по Кинг стрийт. Минаха покрай магазинчета за сладолед, модни бутици и барове, наречени „пъбове“. Комерсиалната старомодност на този район беше като нещо чуждоземно в сравнение с общинските жилища, които се намираха само на няколко пресечки зад тях. Демарко шофираше, а Маркъс Пери седеше тих и неподвижен до него. Огромното му тяло запълваше цялото пространство в колата, главата му почти опираше в тавана, а широките му рамене се простираха извън седалката. Качулката на якето скриваше профила му, което правеше присъствието му някак мрачно, враждебно — чуждоземен хищник, който пътуваше по този лъскав булевард.

Маркъс насочи Демарко към някакъв бар на две пресечки от Кинг стрийт, място, което беше по-западнало от останалите по главния булевард. Беше едва десет часа сутринта, но няколко тъмнокожи мъже вече пиеха бира или бърбън, пушеха и зяпаха с празен поглед в телевизора над бара. Течеше повторение на предаване на Марта Стюарт, която предлагаше хитри съвети за подредбата на масата в Деня на благодарността. Демарко нямаше идея защо телевизорът беше точно на този канал, но подозираше, че дори да даваха мажоретки на „Уошингтън Редскинс“, които се борят голи в калта, мъжете на бара пак щяха да гледат със същото безучастно изражение.

Маркъс и Демарко седнаха на най-отдалечената маса и барманът веднага дойде да им вземе поръчката. Беше над два метра висок и имаше типичната пружинираща походка на бивш баскетболист.

— Съжалявам за брат ти, човече — каза той на Маркъс.

Маркъс кимна.

— Дай ми един блекджек с лед, Томи.

Барманът изненадано повдигна едната си вежда. Очевидно Маркъс Пери не беше от обичайните му клиенти, който закусват с пиячка.

— Нямаш проблеми — каза той.

След това погледна Демарко отвисоко.

— А ти какво искаш?

— Кафе, моля — рече Демарко.

— Няма кафе.

Демарко многозначително погледна пълната кана с кафе зад бара. Тогава Маркъс се намеси:

— Всичко е наред, Томи. Дай му кафе.

Маркъс свали качулката на якето и очилата, като позволи на Демарко за пръв път да огледа добре лицето му. Косата му беше подстригана късо, заравнена отгоре и почти до кожа обръсната отстрани, а на лявото ухо имаше малка диамантена обеца. Кожата му беше тъмно шоколадово кафява, носът му — широк и с големи ноздри, челюстта му — силна и издадена. Гъстите вежди и дълбоко разположените очи му придаваха застрашителен вид.

Барманът се върна с поръчките. Тресна чашата с кафе толкова силно на масата пред Демарко, че половината течност се разля.

Демарко изчака барманът да си отиде, след което каза:

— Господин Пери, казвам се Джоузеф Демарко. И не съм ченге. Адвокат съм.

— Каза, че си от федералните.

— Така е. Работя за правителството, за Конгреса, но съм адвокат.

— А, сега загрявам, лайно такова, намислил си да осъдиш някого и да изкараш пари.

Демарко поклати глава.

— Никого не съм тръгнал да съдя. Не съм такъв адвокат.

— Тогава какво ти пука какво е станало с брат ми? Да не е някаква политическа игричка? Мъчиш се да докараш проблеми на онзи сенатор.

Демарко се поколеба. Не можеше да каже на Маркъс, че разследва смъртта на брат му, защото Махоуни му е наредил, и затова му даде възможно най-искрения отговор, който успя да съчини:

— Не става въпрос за политика. Искам да разбера какво точно се е случило и защо. Говорих с полицията за онова, което се предполага, че е извършил брат ви, но има неща, които звучат безсмислено.

— Какво! — със сарказъм възкликна Маркъс. — Не вярваш, че брат ми, въоръженият престъпник, най-големият бандит в града, е застрелял онази жена? По дяволите, всички знаят, че тоя бесен негър го е направил.

Демарко си замълча. Думите не можеха да пробият щита на недоверието на Маркъс.

Маркъс в крайна сметка прекъсна мълчанието.

— Не знам каква игра играеш, приятел, ама моето малко братче никой не е убивало. Не ми пука какво разправя онзи сенатор.

Маркъс Пери беше един много силен млад мъж с черупка, здрава като бронирано желязо, но Демарко изведнъж прозря, че той страда за брат си. Срам го беше да си признае, но Демарко осъзна, че ако Маркъс беше някое бяло хлапе вместо тъмнокож гангстер, щеше да се досети много по-рано, че мъжът насреща му изпитва същата мъка, която всеки би изпитал при загубата на обичан по-малък брат. Нищо чудно, че Маркъс Пери и приятелите му нямаха доверие на хора като него.

— Разкажете ми за брат си — каза меко Демарко. — Моля ви.

Маркъс просто си седеше, втренчен в Демарко с хладен циничен поглед. Беше убеден, че Демарко има някаква изгода, щом продължава да упорства.

— Трябва да ми се доверите — каза Демарко. — Аз съм сигурно единственият бял мъж във Вашингтон, който не смята, че брат ви е хладнокръвен убиец. Но ако не говорите с мен, никой никога няма да разбере истината.

Маркъс продължи да се взира в Демарко още известно време, след което най-сетне отстъпи:

— Добре. Мисля си, че ме пързаляш, но все пак ще ти кажа.

Отпи от питието, пое си дълбоко въздух през носа и започна да говори.

— Исая никога не е направил нищо лошо, през целия си живот. Работеше тая тъпанарска работа, но ходеше и на училище. Не напусна като мен, а и си получаваше проклетите шестици. Ако си мислиш, че лъжа, питай в училището. Догодина щеше да ходи в колеж, разправяше, че ще става инженер. И щеше да го направи.

Маркъс поклати глава и добави:

— Тая история убива майка ми.

Сълзи започнаха да премрежват гневния поглед на Маркъс, но той бързо извърна глава и запали цигара, за да спечели време да си възвърне хладнокръвието. Демарко си помисли, че Маркъс Пери сигурно не е плакал, откакто е бил пеленаче.

— Ами присъдата за въоръжен грабеж? — попита Демарко.

— Шибани глупости. Аз обрах оня магазин. С Исая един ден се прибираме от училище — той само на четиринайсет, аз на шестнайсет и здраво напушен — и влизаме в тая проклета бакалия. Исая се зазяпва в някакви комикси или нещо си там, а аз отивам при оня дъртак зад щанда и вадя патлака. На излизане викам на Исая, хайде. Той дори не разбра, че съм обрал магазина. Същото казах и на ченгетата, когато ни арестуваха, но те не ми повярваха. Те си знаят, имаш ли две чернилки в магазин, и двамата са бандити.

Демарко се изненада, че Маркъс е само с две години по-голям от брат си. Но беше надраснал годините си, изобщо не можеше да се нарече хлапе.

— Исая имал ли е някакви други неприятности със закона?

— Абе ти глух ли си? Казах ти, беше добро хлапе. Никога нищо лошо не е направил.

Опитвайки се да запази неутрален тон, Демарко продължи:

— Господин Пери, според полицията брат ви се е опитал да открадне някакъв калкулатор от офиса на сенатора и сенаторът го хванал. Полицията смята, че брат ви се е опитал да убие сенатора, за да не допусне да докладва за опита за кражба.

— Това са шибани глупости! — извика Маркъс.

Клиентите на бара се извърнаха към масата им.

— Тоя проблеми ли ти създава, човече? — попита барманът.

Маркъс поклати глава.

— Исая нищо не би откраднал, особено някакъв си калкулатор. Той си имаше калкулатор. Със сто копчета по него, дето прави графики и какво ли не. За какво му е да краде от офиса на онзи?

Същия въпрос беше задал и Демарко на Дръмънд.

— Полицията смята, че е искал да го заложи — каза Демарко.

Маркъс без малко да се изплюе на пода, но после осъзна къде се намира.

— И колко пари според тебе ще вземеш, като заложиш шибан калкулатор? Казвам ти, това всичкото са пълни глупости.

— Може би е така, но как ще обясните какво е правил брат ви в къщата на сенатора посред нощ?

Маркъс се поколеба. Каквото и да се канеше да каже, Демарко усети неохотата му. Трябваше да го накара да говори.

— Господин Пери, искате ли брат ви да си отиде в гроба и хората да си мислят, че е бил крадец и убиец? Така че моля ви. Говорете с мен. Кажете ми защо е бил в къщата на сенатора.

За да си даде време да помисли, Маркъс отпи още веднъж от питието и се смръщи, когато течността опари гърлото му. Най-накрая погледна Демарко право в очите и каза тихо:

— Отиде да му продаде пистолет.

— Какво!

Маркъс избухна.

— Майната ти, шибаняк! Знаех си, че няма да ми повярваш!

Маркъс стана от стола.

— Почакайте — спря го Демарко. — Не съм казал, че не ви вярвам. Просто се шокирах, това е. Седнете. Обяснете ми.

Все още наежен, Маркъс бавно седна и продължи.

— Една вечер Исая чистел офиса и някакъв тип — не сенаторът, някакъв друг — го пита дали може да му намери патлак.

Демарко го прекъсна, за да уточни кога се е случило това. Маркъс отвърна, че станало три дни, преди да умре брат му, тоест докато Лидия Морели все още е била в „Отец Мартин“. Когато Демарко го попита дали знае името на мъжа, който е говорил с брат му, Маркъс каза, че не го знаел, но Исая го бил нарекъл „къдрав дребен бял тип“.

Ейб Бъроус.

Според Маркъс Бъроус обяснил на Исая, че заради позицията, която шефът му заел по отношение контрола върху оръжията, не можел ей така да влезе в някой магазин и да си купи пистолет. Медиите можели да надушат. Но искал да има пистолет, ако някой го нападне в дома му, и решил, че Исая може да му помогне.

— Отначало онзи тип се държал като пич, бъзикал се, будалкал се, Исая обаче му казал, че не може да му помогне, и онзи се озлобил. Направо го заплашил, че ако нещо изчезне от офиса, всички щели да си помислят, че е Исая, негърът чистач — нали имал досие и така нататък.

— Знаел е, че брат ти има досие?

— Да. Мислех, че досиетата на малолетните са запечатани, ама тоя тип работи за сенатор. Сигурно може да разбере всичко, дето иска. Както и да е, дребният говнар притиснал Исая. Здраво го притиснал. Казал му, че ако не му намери пистолет, щял да загуби честта да бърше пода на всичките тия бели мъже.

Маркъс изгледа кръвнишки Демарко, като че ли той бе измислил расизма.

— Брат ми обаче не искаше да си губи работата и дойде при мене за помощ, пита ме дали мога да му намеря пистолета. Трябвало да бъде 22- или 25-калибров, не по-голям. Онзи държал на това. Патлакът, дето му намерих, беше много скапан, ама реших, че който и да иска такъв смотаняшки пистолет, няма да забележи разликата.

— Но защо е отишъл в къщата на сенатор Морели?

— Не е знаел, че е неговата къща. Оня тип му казал да отиде там. Дал му адреса, поръчал да занесе пистолета след полунощ и да е сам. Аз изобщо не стоплих. Просто реших, че онзи не иска съседите му да виждат Исая.

Маркъс тръгна да казва нещо друго, но се спря. Тъжно поклати глава, запали нова цигара и въздъхна.

— Това е всичко. На следващата сутрин полицията казва на майка, че Исая са го убили, но аз знам, че са го вкарали в капан. Той не е убил онази бяла жена и не е стрелял по сенатора.

— Казахте ли на полицията, че брат ви е доставял пистолет в къщата на сенатора?

Маркъс дрезгаво се изсмя.

— Да, бе. Шибаните ченгета няма да ми повярват, каквото и да им кажа.

Демарко замълча, обмисляйки следващите си думи. Не искаше да нарича Маркъс лъжец, но имаше известни съмнения относно историята с пистолета.

— И ти не ми вярваш — заключи Маркъс, сякаш беше прочел мислите му.

Преди Демарко да успее да отвори уста, Маркъс изръмжа:

— Майната ти, италианско лайно такова. Разкарай се от тука. Хайде.

— Вижте, господин Пери…

— Казах, разкарай се!