Майк Лосън
Вътрешно разследване (4)

3

— Старият Финли е добър човек — каза шерифът. — Харесвах го, докато беше в Конгреса, и все още го харесвам. Но за Тери греши. Нямаше нищо съмнително около смъртта му.

Шерифът на окръг Луиза беше над четирийсетгодишен, добре сложен и с приятен загар, а на шкафа зад бюрото му имаше негова снимка с момчешки бейзболен отбор. Две от децата стискаха големичка купа. Демарко се надяваше шерифът да е толкова добро ченге, колкото и треньор по бейзбол.

— Не открихме следи от борба — продължи шерифът. — Къщата му не е била обрана и със сигурност се е удавил. В езерото има някакъв вид водорасли, които са доста специфични, и съдебният лекар ги е открил в дробовете му.

— Не смятате ли, че е малко странно да се е разхождал с каяка в тъмното? — попита Демарко.

— Не е било толкова тъмно. Имало е пълнолуние онази нощ, а и другите къщи около езерото са осигурили още светлина. Все пак има нещо, което не казахме на господин Финли.

— Какво по-точно?

— Нивото на алкохол в кръвта на Тери е било 1,8 промила, когато е настъпила смъртта. Смятаме, че е ударил няколко питиета след работа, прибрал се е подпийнал и е решил да си направи малка разходка на лунна светлина. Пияните губят преценка. Координацията и чувството им за равновесие също не са особено добри. Някога качвали ли сте се в каяк, господин Демарко?

— Не. На кану — да, но не и на каяк.

— Е, някой път трябва да пробвате. Опитвам се да кажа, че най-трудната работа в карането на каяк е да се качиш и да слезеш от проклетата лодка, без да я преобърнеш, и ако не ми вярвате, просто опитайте. И после пробвайте след няколко питиета.

Демарко набра номера на „Уошингтън Поуст“ и прекара пет вбесяващи минути в борба с изключително дразнещата автоматична система със записани гласови инструкции, докато най-накрая се свърза с Реджи Хармън.

— Реджи, приятелю, в настроение съм да те черпя една голяма салата за обяд.

— Салата? — повтори Реджи, все едно не би могъл да си представи да изяде нещо по-отвратително.

— Точно така, Реджиналд. Салата от две маслинки в сос мартини. Ако предпочиташ, може и с малко лук за цвят.

— Ааа, такава салата. Е, зеленилките са една от четирите основни хранителни групи, нали така?

— Да, приятелю. Плюс това водката обикновено се прави от картофи. Въглехидрати, нали се сещаш. А ако си поръчаш второто мартини с лимонче, няма да те пипне скорбут.

— Къде и кога, синко? Човек на моята възраст не може да си позволи да не се грижи за здравето си.

— В „Монокъл“. Възможно най-скоро.

Демарко затвори телефона. Трябваше да го е поне малко срам — да се възползва от сутрешната жажда на един алкохолик, за да се сдобие с информация, — но дори не го беше срам.

Демарко се беше обадил на Реджи от офиса си, една стаичка без прозорци в подземието на Капитолия, която като че ли беше създадена, за да предизвиква клаустрофобия. Прекарваше там възможно най-кратко време, а декорът — или по-скоро липсата му — многозначително доказваше този факт. Единствените мебели в стаята бяха бюрото, два дървени стола и един очукан шкаф за документи с четири чекмеджета. Шкафът беше абсолютно ненужен, защото Демарко не беше привърженик на съхраняването на документи в писмен вид; него можеха да призоват в съда, но не и документите му. Преди време на едната стена висяха няколко картини, които му беше подарила бившата му съпруга, но тъй като му напомняха за невярната й същност всеки път, когато ги погледнеше, в крайна сметка ги беше свалил. Жалкото в цялата история беше, че голото пространство на стената, така или иначе, му напомняше за нея.

Грил бар „Монокъл“ се намираше близо до Юниън Стейшън, на по-малко от петнайсет минути пеша от Капитолия. Демарко заключи вратата на офиса си и се изкачи по стълбите до ротондата — пространството точно под купола. Един екскурзовод, когото познаваше, развеждаше група туристи — устат разбойник с уши като на слон на име Мълън. Екскурзоводите имаха професионално дълголетие колкото на пеперуда, задържаха се най-много за лятото, така че Демарко рядко знаеше имената им, но знаеше това на Мълън. Веднъж на излизане от офиса го бе спипал да се натиска с някаква колежка в коридора, точно до вратата му. Вместо да се престори на засрамен, Мълън най-нагло предложи на Демарко петдесет долара, за да ползват кабинета му. Хлапето сигурно някой ден щеше да стане президент.

За да стигне до „Монокъл“, Демарко мина по Първа улица, покрай сградата на Върховния съд. Както винаги погледна нагоре към думите „Равенство пред закона“, издълбани в камъка над шестнайсетте масивни мраморни колони на сградата. Върховният съд беше една от малкото институции във Вашингтон, в които Демарко все още имаше вяра, и то по една проста причина: деветимата, които работеха там, нямаше какво повече да спечелят. Бяха в апогея на професията си, заемаха този пост до живот и не се налагаше да угаждат на когото и да било, за да си запазят работата. Такива обстоятелства, смяташе той, обикновено водеха до честни, макар и може би невинаги мъдри решения. Но сигурно и за това беше в грешка.

Когато прекрачи прага на „Монокъл“, оберкелнерът го погледна, за да провери дали облеклото му е подходящо, кимна рязко, след което се върна към списъка с резервациите. „Монокъл“ беше леко претенциозно заведение, но това беше разбираемо — общо взето, клиентелата се състоеше от представители на законодателната власт, не на електората и стените на бара бяха покрити със снимки на пиещи политици. Като че ли Махоуни присъстваше на половината от тях.

Реджи Хармън седеше в края на бара, единственият клиент в единайсет часа сутринта, вече преполовил първото си мартини. Реджи беше на шейсет години и приличаше на вампир, който се е озовал приклещен под слънцето. Имаше бледо изпито лице и боядисана в черно коса, прилепнала назад върху дълъг тесен череп. Ризата му беше с два размера по-голяма на яката, а тънките му пръсти стърчаха от маншетите като нокти на птица.

Когато Демарко седна до него, Реджи бавно извърна глава. Очите му бяха толкова червени, че Демарко се зачуди дали изобщо някаква кръв достига до мозъка на репортера. Оголвайки два реда пожълтели от никотина изкуствени зъби в гримаса, която той наричаше усмивка, Реджи попита:

— Как се вика на сто адвокати, заровени на бунището?

— Добро начало. Реджи, за трети път ми разправяш тоя тъп виц. Трябва ти нов материал.

— Е, все пак можеше да се засмееш, поне от любезност.

Демарко поклати глава, след което посочи питието на Реджи и вдигна два пръста към бармана.

— Какво знаеш за Тери Финли? — попита направо.

Реджи пресуши първото си мартини.

— Хлапето, което се удави?

— Да, хлапето, което се удави.

Финли бе умрял на четирийсет и две.

Реджи сви рамене, след което се пресегна за пълната чаша, която барманът току-що беше поставил до лакътя му. Погълна една трета от питието, преди да проговори:

— Какво знам за него ли? Ами правеше политически репортажи, разбира се.

— Защо „разбира се“?

— Получи работата само защото баща му беше конгресмен. Шефовете му си правеха сметки, че едно хлапе, чийто баща работи на Хълма, ще издигне репутацията на вестника.

— Получи ли се?

— Не. Тери беше едно дразнещо, амбициозно малко лайно, от онези, които си въобразяват, че ще станат следващият Боби Удуърд, но все пак никога не се опита да използва стареца, за да го постигне.

— Биваше ли го?

Реджи изгълта остатъка от второто си мартини; след малко се сети за маслините от първото и се пресегна към тях. Демарко си помисли, че при скоростта, с която пиеше Реджи, май по-добре беше направо да му наливат алкохола със система.

— Само в мечтите му — каза Реджи. — Преди няколко години вдигна врява, че някакъв полковник в Пентагона бил агент на Ал Кайда. Основанието му за тая бомба било наблюдението, че онзи често-често се срещал с някакво хубаво момиче, което приличало на арабка, по долнопробни хотелски барове. Оказа се, че полковникът просто я чукал, тя си била египтянка, но била толкова мюсюлманка, колкото и папата. Такъв си беше Тери — хората се срещат да се чукат, а на него му се привижда шпионски заговор.

— Хм — изсумтя Демарко. — Работеше ли по нещо важно, преди да умре?

— Може би. Веднъж го чух да се кара с редактора си. Франк се опитваше да го прати на Хълма, да пише за някакви политически препирни, а Тери все му повтаряше, че нямал време, защото работел по най-голямата история след небезизвестната свирка на Клинтън.

— Но не знаеш за какво е ставало въпрос?

— Не. Чух само Тери да казва, че ако Франк знаел кой му е източникът, нямало да го занимава с подобни мижави задачки.

— По дяволите. Значи сега пък трябва да говоря с тоя Франк, за да разбера по какво е работил Тери.

— Е, ако нямаш пряка телефонна връзка с ада, по-добре забрави.

— Какво?!

— Франк е мъртъв.

— Мъртъв? Кога е умрял?

— Преди седмица, два дни след Тери.

— Господи — изпъшка Демарко. — Имаше ли нещо подозрително около смъртта му?

Реджи съвсем спокойно довърши последното си питие, докато Демарко нетърпеливо чакаше отговора му. Най-накрая каза:

— Франк беше на шейсет и три години. Беше метър и седемдесет, тежеше над сто кила и пушеше „Кемъл“ без филтър. Мислеше си, че висок холестерол е име на състезателен кон. Единствената мистерия е как не е получил сърдечен удар още на четирийсет и три.