Майк Лосън
Вътрешно разследване (26)

25

Блейк Хановър умираше от рак на белите дробове.

Апартаментът на Хановър се помещаваше в една червеникавокафява рушаща се сграда в евтината част на Вашингтон. Беше се пенсионирал от ЦРУ като служител с възможно най-високата заплата, но Ема подозираше, че трите му развода са стопили приходите му до такава степен, че едва-едва стигаха да поддържа мизерния едностаен апартамент, в който живееше. Беше седнал в едно оцапано кресло, облечен с кафява хавлия, жълта пижама и кафяви пантофи. Прозрачна тръбичка, която излизаше от една малка синя бутилка, вкарваше кислород право в носа му. Беше изцяло плешив заради химиотерапията; кожата му беше жълтеникава, направо като восъчна, а голото му теме беше обсипано с големи грозни червеникавокафяви струпеи. В дясната си ръка държеше кърпа и постоянно кашляше в нея. Кърпата беше цялата в петна от засъхнала кръв.

Преди двайсет години, когато Ема се запозна с Блейк Хановър, той беше як русоляв шпионин, който палеше цигара от цигара. Беше циничен и преситен от живота. По онова време беше главен агент на съвместна операция на ЦРУ и Военното разузнавателно управление и тази операция, заради безпощадната тактика на Хановър, ненужно беше унищожила живота на една млада китайска шпионка. Ема презираше Хановър и смяташе, че чувствата им са взаимни. За нищо на света не би се обърнала към него за помощ, ако не знаеше, че някогашните му работодатели са се отнесли зле с него.

Преди пет години, в момент, когато Хановър очаквал да се пенсионира и да го обсипят с благодарности, златни часовници и почетни плакети, ЦРУ имало нужда от изкупителна жертва за някаква операция, която здравата се била оплескала. Хановър бил избраната жертва. Ема се съмняваше, че Хановър поначало е бил кой знае колко лоялен служител, но след злополучния край на кариерата му смяташе, че чувствата му към старите му работодатели ще са горчиви. Освен това умираше — което Ема не знаеше, преди да отиде да се види с него, — така че може би щеше да е дори още по-склонен да каже истината. Приближаващата смърт обикновено имаше подобен страничен ефект.

— Та защо разпитваш за нашето приятелче Чарли?

— Кръстосаха ни се пътищата — отвърна Ема. — Или по-скоро шпагите.

— О, колко жалко.

Хановър се засмя, след това смехът му премина в кашлица, като при всеки експлозивен спазъм изтощеното му тяло леко се повдигаше от стола.

— Какво си направила, че да ядосаш Чарли? — попита Хановър, когато отново можеше да диша.

— Има ли значение?

Хановър се замисли.

— Не, предполагам, че не. Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам какво работи в Лангли.

Пресъхналите устни на Хановър потрепнаха от задоволство.

— Би могло да се каже, че е счетоводител. И този, който носи големите пари.

— Счетоводител?

— Да. Чарли прикрива парите. От години го прави и много го бива, може би точно затова от толкова години работи там.

Ема знаеше за какво говори Хановър. Конгресът даваше на ЦРУ милиони долари всяка година и голяма част от тези пари беше предназначена за определени неща. Очевидно работата на Еклънд беше да отклонява парите натам, където ЦРУ желае да ги похарчи. Да речем, Конгресът дава на ЦРУ няколко милиона, за да наеме и обучи устни преводачи от арабски език, но ЦРУ предпочита да похарчи тези пари, за да се сдобие с данни за руския ядрен арсенал. ЦРУ обикновено така правеше — решаваше, че от всички други то най-добре знае какви трябва да са приоритетите му. Очевидно задачата на Чарли беше да нагласи сметките така, че да се види как Управлението е похарчило парите в упорити опити да наеме хора, владеещи арабски, но, уви, въпреки всички усилия с цялата тази сума са успели да наемат едва двайсетина преводачи.

— А когато Конгресът не ни даде достатъчно пари, за да свършим всичко, което искаме — обясни Хановър, — Чарли е спец в откриването на други източници.

Като например да краде наркотици и да ги разменя срещу ракети земя-въздух както в онази операция във Филипините, помисли си Ема.

— Но е замесен и в много други неща. Вре си носа в активни операции, съдейства за планирането на нови, анализира входящата информация. Като някакъв проклет паяк е. През повечето време просто си седи и наблюдава какво се случва, но от време на време изпълзява по мрежата си и изяжда нещо.

— Не разбирам — каза Ема.

— Е, веднъж и на теб да ти се случи — изръмжа Хановър и преди Ема да успее да каже каквото и да било, добави: — Не позволявай на уж невинната му външност на миловидно старче да те заблуди. Ако си го ядосала, ти може да си следващата, която ще изяде.

— Можеш ли да се сетиш по каква причина би се интересувал от някой сенатор?

— Кой сенатор?

— Няма значение. Да речем, че проявява огромен интерес към един сенатор. Какво би го подтикнало?

Хановър сви рамене.

— Идват ми наум няколко причини. Например сенаторът може да се е разфучал за нещо, което ние сме направили…

Това е интересно, помисли си Ема — човекът вече беше пенсионер, а и се бяха отнесли с него ужасно, но той продължаваше да казва „ние“, все едно още работеше за ЦРУ. Може пък да бе сбъркала в преценката си за лоялността му.

— … или пък се бърка в бюджета на ЦРУ — ето това вече би разярило Чарли, — а може и да е в комисията по разузнаването към Сената и да задава грешните въпроси.

Хановър направи кратка пауза.

— Знаеш ли, Чарли е толкова стар, че дори е познавал Алън Дълес. С всичките тези простотии, които започнаха след единайсети септември, когато назначиха този крал на разузнаването да води парада, ни принудиха да си играем на „мамо, може ли“ с Конгреса всеки път, когато искаме да се изакаме, задължиха ни да се занимаваме с всеки изпаднал полицейски участък в града — такива неща много биха раздразнили Чарли. И ако този сенатор ги е погнал за нещо… Е, на Чарли му се иска да е така, както беше в доброто старо време, когато никой не знаеше какво, по дяволите, вършим.

Ема познаваше Джуди Пауъл по възможно най-тривиалния начин — бяха съседки повече от десет години.

„Административен асистент“ обикновено означаваше, че жената работи като обикновена секретарка, но тази формулировка й придаваше фалшива значимост и намекваше, че се съблюдава равнопоставеността между половете. В случая с Джуди Пауъл обаче длъжността „административен асистент“ удряше право в десетката. Тя беше работила за някои от най-важните хора във Вашингтон през последните трийсет години и поради огромния й талант работата й далеч не се ограничаваше до вдигането на телефона и уговарянето на командировки за шефа си. В момента работеше за сенатор Майкъл Сандовал, председател на Комисията по разузнаване към Сената на САЩ.

Ема почука на вратата на Джуди.

— Ема! — възкликна Джуди от радост, че я вижда. Джуди харесваше Ема по същата причина, по която и Ема харесваше Джуди — и двете бяха изключително умни и способни. Джуди беше едра жена и се чувстваше добре в тялото си. Харесваше й да е такава, каквато е. Обличаше се добре, косата й беше внимателно фризирана, за да подхожда на кръглото й лице, и гримът й винаги беше перфектен. Съпругът й работеше в Националния архив, но Ема нямаше никаква представа с какво се занимава, а и се съмняваше, че някога ще разбере. Хенри Пауъл говореше по-малко от всеки друг мъж, когото някога бе познавала.

Веднъж Ема беше на гости на Джуди и обсъждаха фирмата за поддържане на градини, която и двете ползваха. Нивото на обслужване беше спаднало и двете дискутираха положението, опитвайки се да решат дали да не си потърсят друга фирма, или да положат усилия да ги сложат на място. Джуди беше попитала съпруга си за мнение по въпроса. Той сведе вестника, който четеше, направи физиономия, която възприеха като „идея нямам“, и продължи да чете. Тогава Джуди каза:

— О, Хенри, толкова много ти благодаря за съдействието.

А с Ема сподели:

— Хенри произнесе почти цяло изречение преди две седмици. Аз го попитах: „Хенри, все още ли си лудо, страстно влюбен в мен?“ И знаеш ли той какво отвърна? Каза: „Даммм.“

По онова време Ема подозираше, че Хенри наистина все още е лудо, страстно влюбен в жена си.

След като се настаниха в кухнята на Джуди, Ема каза:

— Исках да те помоля за една услуга. Голяма услуга.

— Добре — кимна Джуди.

— Каква е позицията на сенатор Пол Морели спрямо ЦРУ?

Ема искаше да разбере защо Еклънд се интересува от Морели, но темите, които се дискутираха на съвещанията на Комисията по разузнаване, често бяха секретни, следователно не можеше просто да се сдобие с копие от архивите на Конгреса, за да разбере какво ли е направил Морели, за да раздразни хората в Лангли. Но тъй като присъстваше на повечето от тези съвещания заедно с шефа си, Джуди сигурно знаеше. Да пита направо какво се говори на тези съвещания обаче беше недопустимо — и двете го знаеха.

Преди Джуди да успее да отвори уста, Ема добави:

— Не искам нищо конкретно, Джуди. Нищо секретно. Изобщо нямаше да те питам, ако не беше наистина важно.

— Това ми е ясно — отсече проницателната Джуди. Пое си въздух и започна: — В комисията има два типа сенатори. Едните действат на принципа „колкото по-малко, толкова по-добре“. Те не искат да знаят какво се кани да извърши ЦРУ. Така ако ЦРУ се издъни, никой не може да ги държи отговорни, но след като фактът е налице, могат да привикат въпросния директор и да го съсипят по Кабелно сателитната мрежа за публични дела. Другата група пък иска да знае всичко, което правят шпионите, и са склонни да поемат отговорност, ако нещата се оплескат. Сенатор Морели е от втория лагер. Той иска Лангли да бъде държан на много, много къса каишка. Държи ЦРУ да не предприема абсолютно никакви операции, които не са били предварително одобрени от комисията. Естествено, ЦРУ смята позицията му за изключително ограничаваща и имайки предвид броя операции, които се провеждат, и за доста непрактична. Много шум се вдигна, че при подобно изискване възможността Управлението да се отзовава бързо при спешни случаи ще му бъде отнета. Сенатор Морели също така иска да знае точно как се изразходва бюджетът. ЦРУ има навика да харчи много пари за неща, за които твърди, че не може да говори, което значи, че никой реално не знае какво става с тези пари. Повдигне ли се въпрос за Лангли, любимата думичка на сенатор Морели е „прозрачност“. Той иска Управлението, всичките му операции и целият му бюджет да са видими за всички членове на комисията.

— Един човек на име Чарли Еклънд присъствал ли е на някое съвещание, когато сенатор Морели е изказвал мнението си?

Умните очи на Джуди проблеснаха.

— О, да. Милият Чарли просто си седи на последния ред с усмивка на лукавата си бледа физиономийка.

— И какво смяташ, че ще стане, ако Морели бъде избран за президент?

— Знае ли човек? Взаимоотношенията на един президент с ЦРУ са съвсем различна история от взаимоотношенията на един сенатор с ЦРУ. Предполагам обаче, че сенатор Морели говори сериозно. Ще сложи директора на ЦРУ и на разузнаването като цяло на едно малко бюрце точно пред Овалния кабинет, за да го следи какви ги върши.

Ема бавно се отправи към дома си, но не се прибра веднага. Вместо това обиколи двора, като внимателно огледа тревата, дръвчетата и буйните храсти. Искаше да се увери, че проклетият увивен паразит, който беше разчленила онзи ден, не е решил да отвърне на удара.

Ако Джуди беше права, Пол Морели не беше приятел на ЦРУ. И ако Блейк Хановър беше прав, Чарли Еклънд нямаше да е приятел на Морели. Проблемът беше там, че както Морели, така и Еклънд бяха способни да нагласят нещата така, че да изглеждат на едно мнение по даден въпрос, а всъщност да са на противното.

След петнайсет минути Ема стигна до заключението, че е невъзможно да разбере какво е намислил Еклънд. Със сигурност знаеше само едно: историята с Тери Финли и Пол Морели бе преминала на съвсем различно ниво.

Отвори задната врата на къщата си и надуши нещо невероятно, което се готвеше в кухнята. Очевидно Кристин вече не й се сърдеше. Поне едно нещо в живота й беше наред.