Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Вътрешно разследване

Преводач: Ана Пипева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“, София

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-230-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6015

История

  1. — Добавяне

20

Демарко се обади в офиса на Махоуни, откъдето научи, че председателят се връща от Сан Франциско едва вечерта, след което веднага ще се отправи към гръцкото посолство, за да отпразнува някакво търговско споразумение между САЩ и Гърция. Демарко предположи, че двете държави са се разбрали взаимно да намалят митническите тарифи върху стоките си, но доколкото знаеше, гръцкият внос се свеждаше до зехтин и узо. Най-вероятно Махоуни беше подкрепил споразумението заради узото.

Тъй като разполагаше с време, Демарко се върна в офиса си и включи компютъра. Искаше да научи повече за Лидия Морели. А и онова, което каза за зверовете, които изяждали малките си, доста го озадачи. Той сметна, че говори за влиятелния мъж в сянка, който помага на Пол Морели, но думите й прозвучаха, все едно въпросният мъж по някакъв начин е свързан с нея самата. Дали не говореше за баща си?

Не беше сигурен, ето защо започна да търси в „Гугъл“. Без съмнение Нийл би проучил нещата по-обстойно и по-бързо и би се добрал до бази данни, недостъпни за Демарко, но Нийл вземаше скъпо — а и беше досадник, — така че Демарко се гмурна в киберпространството сам, като чукаше по клавиатурата с два тромави неопитни пръста.

За семействата на Пол и Лидия Морели имаше изчерпателна информация в медиите. Бащата на Морели бил механик, а майка му — домакиня. Всичките му братя и сестри бяха живи и се числяха към средната класа. Морели като че нямаше кръвна връзка с влиятелни хора нито в политиката, нито в бизнеса, а заради това, че е политик с италианска фамилия, беше разследван обстойно за връзки с организираната престъпност. Очевидно такива не бяха открити.

Родителите на Лидия бяха по-нависоко в обществената стълбица, отколкото тези на Морели. Баща й бил федерален съдия, а майка й, богата наследница, спокойно би могла да се нарече дама от висшето общество, въпреки че бе работила в различни художествени галерии. Лидия нямаше братя или сестри, също както и баща й. Майка й имаше сестра, която работеше като редактор на детски книги.

Кариерата на бащата на Лидия приключила позорно, когато бил обвинен, че е повлиял на изхода на някакво дело, засягащо сина на богаташ. Така и не го бяха съдили, но той се оттеглил от съдийската колегия и по всеобщо мнение оставката му била резултат от някаква сделка с прокурора. С други думи, прокурорът можел да докара съдията до фалит само със съдебните разноски, а публичността определено щяла да съсипе репутацията му, но обвинителят не е разполагал с достатъчно доказателства, за да постигне желаната присъда. Пет години след като се пенсионирал, съдията починал от цироза, а жена му — няколко години по-късно от рак на яйчниците.

Пол Морели беше вторият съпруг на Лидия. Първият й съпруг Питър Брент бил задръстен корпоративен счетоводител, който, едва трийсетгодишен, починал внезапно, докато тичал в парка. Бракът с Лидия траял само колкото той да успее да стане баща. Пол Морели се оженил за нея, когато дъщеричката й Кейт била на по-малко от две годинки. Един от по-злобничките нюйоркски водещи на клюкарска рубрика изказваше хипотезата, че Морели се оженил за Лидия заради връзките на баща й, които се изпарили, когато опозореният съдия си подал оставката. Навярно това беше имала предвид Лидия, когато спомена, че баща й се е провалил.

Семейната история на Лидия беше безинтересна и донякъде трагична, но Демарко никъде не откри следи от някой толкова влиятелен човек, че да е в състояние да подпомогне политическата кариера на Пол Морели, не и по начина, по който го описа Лидия. Не можеше да открие звяра.

 

 

Повечето от стоте гости в гръцкото посолство бяха наясно, че подобни приеми не са нищо повече от едно продължение на работния им ден, просто още една възможност да се говори за политика, да се лобира, да се шпионира. Но не и Махоуни. За него купонът си беше купон и затова, макар да танцуваха едва десетина души, той беше сред тях, избрал за партньорка някаква блондинка на трийсет и няколко с главозамайващо деколте. Демарко наблюдаваше шефа си и за пореден път се изненада колко леко се движеше Махоуни, докато омайваше поредното си потенциално завоевание.

Валсът приключи и Демарко улови погледа на председателя. На Махоуни никак не му се хареса това прекъсване. Той се поклони на партньорката си, целуна й ръка и с раздразнение направи знак на Демарко да се срещнат на терасата. Младата дама, с която беше танцувал валс, за момент остана на дансинга, очевидно зашеметена от чара на Махоуни. Демарко просто не можеше да си го обясни.

Махоуни разпалваше пурата си, когато Демарко излезе отвън.

— Вече никъде не мога да пуша — измърмори Махоуни.

Когато пурата най-накрая се разгоря и изпусна очакваната смрад, той попита:

— И така, какво е чак толкова спешно, че да не може да изчака до утре?

— Лидия Морели е била източникът на Тери Финли. Опитва се да унищожи съпруга си, защото смята, че е изнасилил дъщеря й и я е докарал до самоубийство.

— По дяволите! — Очите на Махоуни спряха да шарят по жените в стаята и се фокусираха върху Демарко.

— А мен ме следят двама бандити, които евентуално работят за ЦРУ.

Махоуни зяпна за момент, след което каза точно това, което Демарко очакваше:

— Веднага се връщам. Имам нужда от питие. Дръж за малко — добави той, като подаде на Демарко гнусната олигавена пура.

След като Махоуни се върна с питието си, Демарко му разказа всичко, което беше чул от Лидия Морели. Отначало Махоуни не каза нищо. Просто пафкаше пурата си и намръщено гледаше нанякъде. Демарко проследи погледа му и видя, че зяпа в камбанарията на Националната катедрала, където се бе срещнал с Лидия първия път.

— Не вярвам на тези дивотии — заяви накрая Махоуни. — Мисля, че Лидия е изперкала след смъртта на дъщеря си, пропила се е и е решила, че за всичко е виновен съпругът й. Цялата тази история, че някакъв влиятелен човек помага на Морели, а той самият нападал жени… хайде де! А историята с изнасилването е най-тъпата част от цялата работа. Нали се запозна с Пол. Мислиш ли, че на мъж с неговата външност ще му се наложи да прибягва до насилие?

— Е, да, но онези жени… Държаха се странно. Беше ги страх от Морели, виждах го в очите им, докато разговаряхме.

Махоуни сви рамене.

— Кой знае какво се е случило. Може и наистина да е изчукал момичетата. А и ти каза, че едната си имала гадже. Сигурно е искала да скрие от него, че е преспала с Морели.

Махоуни очевидно не виждаше никаква връзка между изневярата и умението на един мъж да управлява и Демарко разбираше защо.

— А какво ще кажете за типовете, които ме следят? — попита той.

— Не знам — отвърна Махоуни, — но едно ще ти кажа със сигурност: не работят за ЦРУ. След единайсети септември и Ирак онези палячовци от ЦРУ правят всичко по силите си да са на чисто. В никакъв случай не биха се замесили в подобни работи: Тери Финли, Морели да те следят. Неее, няма начин просто.

— Тогава кой ги е наел?

— Казах ти, не знам. Току-виж, причината да те следят изобщо не е свързана с Тери Финли.

Възможно беше, но Демарко не смяташе така. Не, организираното следене беше свързано по някакъв начин с разследването му около смъртта на Финли. Което го накара да зададе следващия въпрос:

— И какво да кажа на Дик Финли?

— Нищо. Засега нищо не му казвай. Ако тръгнеш да го занимаваш с твоята хипотеза, че синът му е бил убит и смъртта му по някакъв начин е свързана с Пол… Е, Дик вече не е на длъжност, което обаче не значи, че няма връзки. Ако споменеш и думичка от това, което каза на мен, следващият му телефонен разговор ще е направо с проклетите разследващи репортери от Си Би Ес. Така че не казвай нищо на Дик, а ако те пита, обясни му, че все още проучваш случая.

— Добре, тогава какво искате да направя? Някой може би е убил Тери, и то защото е разследвал Морели.

Махоуни поклати голямата си белокоса глава.

— Джо, за момента не Тери Финли, а Морели е нашият приоритет.

— Да, но…

— Утре ще се обадя на Пол и ще му предам какво ти е наговорила жена му.

— Вие сериозно ли!

— Напълно сериозен съм. Лидия Морели е алкохоличка, която е превъртяла. Съжалявам за случилото се с дъщеря й, но това е повлияло на преценката й. За бога, Джо. Нито дума от тези глупости не звучи правдоподобно. Пол да поръчва убийства, да изнасилва доведената си дъщеря… Не, жената е болна, горката, и съпругът й трябва да знае.

Тогава Демарко осъзна нещо важно. Джон Махоуни никога не му беше правил впечатление на човек, който ще се прекланя пред някой герой, особено ако този герой беше политик. Махоуни беше в политиката от памтивека и с очите си беше виждал как побратимите му извършват всяко едно престъпление, всяко едно извращение, което може да роди човешкото въображение. Но по някаква причина — а Демарко съзнаваше това, защото и той самият отначало беше благоговял пред Махоуни — Махоуни беше поставил сенатора на пиедестал. Демарко едва ли не на шега беше подхвърлил на Ема, че Махоуни смята Морели за следващия Кенеди, но сега започваше да вярва, че е налучкал истината.

Може би имаше и друга причина Махоуни така горещо да подкрепя Морели: може би Морели му беше обещал да го направи вицепрезидент или да му даде благата служба на посланик в някоя държава като Ирландия, където ще може да ходи на партита, да пие „Гинес“ и да играе голф до края на дните си. Но каквато и да бе причината, стигнеше ли се до Пол Морели, Джон Махоуни ставаше напълно сляп за недостатъците му, дори да му избождат очите.

Махоуни довърши питието и остави чашата на перваза на балкона — и чашата падна в храстите два етажа по-долу. Махоуни не забеляза.

— Радвам се, че дойде да ми докладваш — каза той и потупа Демарко по гърба. — Постъпи правилно. А сега бягай вкъщи, аз ще се погрижа за всичко.

И с тези думи Махоуни метна все още горящата пура в същия онзи храст, в който се беше приземила и чашата му. Тогава Демарко видя как председателят нагласи на лицето си най-нехайната ирландска усмивчица и си запроправя път през тълпата в балната зала право към пищната съпруга на гръцкия посланик.