Майк Лосън
Вътрешно разследване (58)

57

Демарко следеше как се развива историята, но научаваше само толкова, колкото медиите решаваха да кажат на зашеметеното общество. Не направи опит да се свърже със Сам Мърфи, за да чуе гледната му точка на вътрешен човек. Един месец след ареста човек не можеше да пусне телевизора, да разтвори вестника си или да мине покрай някоя будка за списания, без да види снимката на Пол Морели. Някогашните поддръжници на Морели сега избягваха репортерските въпроси; тези, които никога не го бяха харесвали, сега повтаряха: „Казах ли ви аз?“. Всякакви сравнения с политици, чието падение е било свързано с жена — Гари Харт, Тед Кенеди и, разбира се, Бил Клинтън, — се предъвкваха всеки път, когато репортерите изчерпеха темата за Морели.

Записът как Морели напада Бренда така и не беше показан на обществото.

Разчу се, че някакъв детектив се промъкнал в хранилището за веществени доказателства и направил копие на записа, за да го продаде на телевизията, но го хванали още преди да успее да напусне участъка. Демарко прочете, че сега униформени полицаи пазели хранилището, все едно е гробницата на Тутанкамон, и подозираше, че Морели плаща на половината полицаи, за да не може никой отново да копира касетата, а Сам Мърфи плаща на другата половина, за да не допуснат да бъде унищожена. Но въпреки че записът така и не стана обществено достояние, имаше адвокати, съдии и полицаи, които го бяха гледали и анонимно бяха разкрили на репортерите какво са видели. В крайна сметка, макар и много малко хора реално да бяха гледали видеото с престъплението на Морели, всеки знаеше, кадър по кадър, какво е записала камерата.

Спекулации, че Морели е бил натопен, започнаха да се разпространяват с огласяването на все повече факти — и главният разпространител беше апаратът на Морели. Фактът, че Бренда е бивша актриса, внезапно преобразила се в секретарка, представляваше главният аргумент. Последва разкритието, че Гари Паркър не само живеел в сградата на Бренда, но се бил нанесъл едва две седмици преди инцидента. И въпреки че никой не беше изненадан, че Арни Бърг е заснел сцената, все пак съвпадението, че той — който обикновено преследваше спортисти и актьори — случайно се е навъртал около Ръсъл Билдинг и че е успял да съзре малката блондинка в колата на Морели… Е, стига де, подмятаха привържениците на Морели.

Гари Паркър позираше за снимки с различни републиканци, които му раздаваха награди. Когато го питаха за съвпадението да се прибере точно когато са нападали Бренда, Паркър свиваше рамене.

— Беше чист късмет, предполагам. А онова девойче, то извади още по-голям късмет.

Паркър играеше ролята на скромния герой много по-добре, отколкото очакваше Демарко.

Арни също се радваше на огромно внимание — новият идол на всички съмнителни типове като него. Едно беше да спипаш Бритни Спиърс дебела и опърпана на път към магазина, но да свалиш кандидат-президент на колене — ето това вече беше добро попадение.

Прожекторът, насочен към Бренда, беше най-ослепителен, а за една амбициозна актриса това беше по-добра реклама, отколкото която и да е холивудска пиар агенция можеше да й уреди. Нямаше токшоу, в което да не се е появила. Тя разказа на света как се опитала да стане актриса, но така и не успяла да получи свястна роля, затова решила да остави холивудските си мечти и да се премести във Вашингтон, за да започне нов живот като секретарка. Не могла да повярва на късмета си, когато била наета от Пол Морели, от когото винаги се била възхищавала. А че Морели я нападнал… Е, казваше тя, очевидно човек никога не може да знае на какво са способни хората.

Пол Морели не влезе в съда, какво остава да получи присъда. Адвокатите му издигаха юридически барикади по-бързо, отколкото пожарникарите обграждат горяща сграда. Бяха се хванали за това в чии ръце е била камерата на Арни. Забавянето при предаване на камерата като доказателство, в допълнение към факта, че онзи детектив бе успял да направи копие, доведе до спекулации, че записът е бил монтаж.

Адвокатите твърдяха, че Морели е бил приклещен от гърдестата актриса и корумпираното ченге, все едно нямаше пръст в собственото си падение. А чашата чай, която Бренда направила на Морели, се превърна в повод за множество възражения. Чашата и съдържанието й така и не бяха изследвани и адвокатите на Морели твърдяха, че сенаторът е бил упоен и че полицаите, бързайки да стигнат до присъда — като че ли законът някога е бързал за някъде, — са унищожили решаващо доказателство.

Адвокатите оспорваха дори естеството на самото обвинение. Според Конституцията на САЩ един сенатор може да бъде съден само за държавна измяна, углавно престъпление или тъй нареченото „нарушение на обществения ред“. Адвокатите на Морели твърдяха, че не е било извършено никакво углавно престъпление. Дори проявиха безочието да заявят, че ако Пол Морели е виновен за нещо, то е за сексуален тормоз: една скъсана блуза, казваха те, не е нищо повече от едно разпалено опипване и въобще не е престъпление.

Но главната причина Морели да не бъде изправен на съд беше политическата проницателност на Сам Мърфи. Сам вече беше получил всичко, което желаеше, и се опасяваше, че човек с популярността на Пол Морели никога няма да бъде осъден от съдебните заседатели. А ако го оправдаеха… тогава, по дяволите, някой можеше да си помисли, че наистина е невинен. Така че Сам — и парите му — убедиха съдията, че делото би било загуба на време и че Морели трябва да бъде наказан от Сената, порицан или изгонен, каквото този августейши орган сметнеше за най-добре. Да, Мърфи беше много доволен от положението — такова, каквото беше в момента: Пол Морели беше съден, осъден и обесен от медиите, защо да дава шанс на законодателството да отмени присъдата?

Пол Морели гледаше минимално да бие на очи, докато адвокатите спореха. Направи само едно публично изявление пред пресата два дни след ареста и това беше първият път, когато Демарко го чуваше да изнася несвързана, мъглява реч. Не можеше да прецени дали Морели говореше толкова нечленоразделно, защото още е в шок от обстоятелствата, или защото нарочно се мъчи да обърка хората.

Нещо странно се случило онази вечер, каза Морели. Властите все още се опитвали да сглобят отделните парченца и той все още се опитвал да разбере какво се е случило. Загатваше, че разследваният не е непременно той, и думите му, тонът му, държането му намекваха за долна конспирация.

Напомни на публиката за дългите си години безупречна служба на обществото, говори за напрежението, на което е бил подложен в последно време — смъртта на съпругата му и доведената му дъщеря, опита за атентат от страна на Маркъс Пери, смъртта на близкия му приятел Ейб Бъроус. Призна, че алкохолът е допринесъл за положението му в момента. Бил пил онази вечер, нещо, което рядко правел, и ако не били алкохолът и стресът, никога не би позволил да бъде „въвлечен в подобна опасна ситуация“.

С вид на човек, който се възстановява от ужасен и подъл удар, той заключи, че има нужда от лекари, не от пазачи. Каза, че се готвел да постъпи в „Отец Мартин“, клиниката, в която беше затворил жена си седмица преди смъртта й.

Изигра го добре. Морели някак си успя да се покаже като уязвим, ако не и като истинската жертва. Демарко беше сигурен, че много хора го съжаляват, а някои, достатъчно наивни, дори щяха да повярват, че е невинен, въпреки достоверните доказателства на репортерите. Но колкото и да беше добро представлението, Демарко беше сигурен, че няма да е достатъчно. Нанесените щети бяха прекалено много. Инцидентът с Бренда Хатауей щеше да съсипе политическата кариера на Пол Морели.

Демарко наблюдаваше цялата афера със странна безучастност. Не изпитваше никакви угризения, че е провалил кариерата на Морели по подобен подъл начин, но и не се чувстваше като победител, не ликуваше, че справедливостта е надделяла. Изпитваше единствено облекчение, че всичко е свършило; облекчение, че не си е загубил работата; облекчение, че все още е жив.

Така и не обсъди с Махоуни как е спипал Морели, но на следващия ден след ареста на бюрото в кабинета му го очакваше кутия пури „Давидов“.

Наистина го дразнеше фактът, че Махоуни има ключ от кабинета му.