Майк Лосън
Вътрешно разследване (48)

47

— Ема ти е ядосана — каза Нийл.

— Да, знам — отговори Демарко. — Намери ли нещо в Ню Джърси?

Макар да му се струваше безнадеждно — а и защото не можеше да измисли нищо друго, — Демарко отново беше поел разследването на Тери Финли, за да види дали ще открие нещо, което би унищожило Морели. От Лидия беше научил, че последния път, когато говорила с Тери, той бил надушил някаква следа в Ню Джърси, но не й беше казал каква. И така, Демарко беше пратил Нийл по тази тънка нишка, за да види дали той няма да успее да изрови нещо.

— Да, намерих — каза Нийл. — И никак не беше лесно.

Демарко си замълча; не беше в настроение да ласкае егото на Нийл.

— Спомняш ли си Дейвид Риймс, който твърди, че са го упоили, преди да го хванат в леглото с онова момче?

— Да.

— Е, мъжът, подписал резултатите от теста, според който господин Риймс бил чист, е Робърт Болт. Господин Болт всъщност е доктор Болт, съдебен лекар и експерт криминалист, когото са ползвали от полицейското управление на Ню Йорк. Три години след като Риймс бил затворен, Болт си купил вила в град Ег Харбър, Ню Джърси. Избрал точно Ег Харбър, защото е на един хвърлей разстояние от Атлантик Сити, а докторчето си пада по хазарта. Лош комарджия е, ако съдим по последния му кредитен отчет. Както и да е, купил си е вилата на невероятно ниска цена.

— Значи смяташ, че Морели — или който му помага — е платил на Болт с вила в Ню Джърси.

Нийл сви рамене.

— Не съм сигурен, но е единствената връзка, която успях да намеря, между списъка на Тери Финли и прекрасния Ню Джърси, а единствената причина изобщо да я открия е, че се сетих да разровя около смъртта на Бенджамин Дал.

— Какви ги говориш? — попита Демарко.

Бенджамин Дал беше нюйоркчанинът, отказал да продаде парче земя, което тогавашният кмет Пол Морели искал за някакъв градски проект. Лидия беше казала на Демарко, че Дал бил умрял, като паднал по стълбите, но Демарко не разбираше каква е връзката между Дал и доктор Болт.

— В доклада от аутопсията на господин Дал — продължи Нийл — асистент на доктор Болт е отбелязал няколко детайла във връзка със смъртта, които не съответствали на падане по стълбите. Нашето докторче обаче написало друга бележка, обясняваща защо асистентът му е допуснал грешка, и официално обявил смъртта на Дал за нещастен случай.

— Какви са били тези несъответствия?

— Няма значение — махна с ръка Нийл. — Въпросът е, че в качеството си на съдебен лекар Болт очевидно на два пъти е помогнал на Пол Морели.

— А защо никой не е открил това по-рано? — попита Демарко. — При толкова разследвания на миналото на Морели, проведени от републиканци и журналисти, защо никой — освен теб и Финли — не е забелязал връзката с Болт? И не ми казвай, че не са толкова умни, колкото си ти, Нийл.

— Първо — спокойно заяви Нийл, — Болт си е купил къщата три години след случая с Риймс. Това е един дълъг период от време между инцидента и наградата, което прави наградата по-малко очевидна, следователно много по-трудно забележима. Второ, ако думата „Ег“ не беше на онази салфетка на Финли и ако Лидия не ти беше казала, че Финли се е интересувал от някого в Ню Джърси, никога нямаше да видя връзката. И трето, в случая на Бенджамин Дал никой, освен Лидия Морели — която е казала както на теб, така и на Тери Финли — не е знаел, че Пол Морели е свързан със смъртта на Дал.

Демарко мразеше педантичните лекции на Нийл с „първо, второ, трето“, но подозираше, че все пак той е прав. Тери бе разбрал за Дал от Лидия и какъвто е бил упорит и амбициозен, се е разровил във всичко, свързано с човек или документ, който е имал общо с Дал, и точно тогава е забелязал, че доктор Болт е същият съдебен лекар, подписал и тестовете за дрога на Риймс. Демарко изобщо нямаше да се учуди, ако Тери бе открил Болт и се бе опитал да говори с него, и ако точно това бе довело до смъртта му.

— Имаш ли адреса на Болт? — попита Демарко.

— Имам дори два — каза Нийл, — но няма да са ти от полза.

— О, не, само това не ми казвай.

— Съжалявам. Преди три седмици доктор Болт преживял невероятна вечер на маса за блекджек в казино „Ризортс“ в Атлантик Сити. В полицейския отчет се казва, че почерпил всички на масата с по една бутилка евтино шампанско. Малко по-късно бил ограбен в гаража на казиното, ударили го с палка толкова силно, че му строшили черепа. Майтапчията, който е писал доклада, казва, че Болт е извършил устно самоубийство, имайки предвид, че човек, който се фука на всички наоколо, че има десет хиляди долара в брой в портфейла си, очевидно си е просил смъртта.

Демарко почука на вратата на Марша Давънпорт, изчака няколко минути и почука отново. Не си беше вкъщи. Отдалечи се от сградата и се спря унило на тротоара, с ръце в джобовете, докато обмисляше следващия си ход. Бързо осъзна, че такъв няма. После погледна отсрещната страна на улицата.

Там имаше няколко ресторанта с маси на тротоара. През лятото тази част на Кънектикът авеню гъмжеше от жадни хора. Въпреки че беше краят на септември, вечерта беше приятна и отвън имаше няколко клиенти на заведението — и Демарко видя Давънпорт, която седеше сама на една от масите. Все едно Господ беше решил, че напоследък му е раздал прекалено много гадни карти и е време да го пощади.

— Здравейте, Марша — каза Демарко, когато стигна до масата й. — Помните ли ме? Джо Демарко, от Конгреса?

Беше облечена с бял пуловер с остро деколте, синя пола и обувки на високи токчета. Пуловерът прилепваше към тялото й, а деколтето беше достатъчно дълбоко, че Демарко да види овала на гърдите й. Беше красива жена и не беше трудно човек да разбере защо Морели е бил привлечен от нея.

Тя вдигна поглед.

— Да, помня ви. И нямам какво ново да ви кажа от миналия път, когато говорихме.

В гласа й звучеше една мека замечтана нотка, а и тя не изглеждаше толкова притеснена от появата му, колкото той очакваше, което го накара да се запита колко ли питиета е изпила до момента. Дано бяха достатъчно, че да благоволи да говори с него.

— Мога ли да седна? — Демарко се настани срещу нея още преди да е успяла да каже „не“. — Надявах се…

— Знаете ли — каза тя, — днес денят ми беше прекрасен. Намерих си нов клиент, една жена, която има купища пари и живее в къща на триста и петдесет квадратни метра, която тя смята, че има нужда от пълно преобразяване. А на това отгоре точно преди десет минути си дадох номера на един страхотно сладък мъж, който знам, че ще ми се обади. Трябваше да се досетя, че късметът ми няма да е вечен.

— Вижте — каза Демарко, — не се опитвам да ви вгорча живота, но имайки предвид залога, трябва да настоя за вашата помощ.

— Какъв е залогът?

— Президентският пост, Марша. Пол Морели ще стане следващият президент на тази страна, ако вие не кажете какво ви е причинил.

Ето това беше доста гадно от негова страна — да й внушава, че от нея зависи съдбата на целия американски народ, но имаше ли друг избор?

— Казах ви — повтори тя, — нищо не ми е направил.

— Знам какво ми казахте и не ви вярвам. Моля ви, трябва да…

— Представете си за момент, че сте жена, която току-що е била сексуално насилена от един от най-могъщите мъже във Вашингтон. Където и да се оплачете, ще бъде вашата дума срещу неговата, а той ще каже, че е било по взаимно съгласие. Но в случая на тази конкретна жена представете си, че преди време в колежа е обвинила сина на губернатора на родния си щат в изнасилване. Стига се до дело, но в съда момчето е не само оправдано, а и адвокатите му я изкарват алчна никаквица, която се е опитала да измъкне пари от бащата на момчето. Колко голяма ще е вероятността да й повярват, господин Демарко? А след това си представете същата тази жена пет години след предполагаемото изнасилване — изнасилване, което всъщност не се е случило. Тя уж се е съвзела от преживяното. Бизнесът й върви добре. Отново е започнала да вярва на мъжете. Мислите ли, че тази жена би рискувала всичко, като обвини мъж като Пол Морели в престъпление, което по никакъв начин не може да докаже?

Давънпорт се изправи.

— Пол Морели не ме е изнасилил. Ако изобщо някога бъда призована да свидетелствам, ще заявя, че той е най-прекрасният човек, когото някога съм срещала. А вас повече никога не искам да ви виждам.

Давънпорт плачеше, когато си тръгна, и Демарко се почувства отвратително.

Докато гледаше как Давънпорт пресича улицата към своята сграда, Демарко осъзна колко много приличаше тя на Лидия Морели. Всъщност приличаше и на Джанет Тайлър. И трите жени бяха дребни и руси, въпреки че Лидия беше по-слаба от другите две.

Една сервитьорка се спря до масата и го попита дали би желал нещо за пиене. Когато се върна с мартинито му, тя носеше и една купа крекери, поръсени със сусам, които бяха по-пристрастяващи и от хероин. На Демарко му беше ясно, че няма да си тръгне, докато всички малки рибки не изчезнат.

Не знаеше какво да прави. Докторът от Ню Джърси беше мъртъв; Джанет Тайлър и Марша Давънпорт отказваха да свидетелстват срещу Пол Морели. Свидетелите на убийството на Лидия Морели също бяха мъртви, а дори и да бяха живи, полицията очевидно пръста си нямаше да мръдне, за да разследва Морели като заподозрян в убийството на жена му. Чарли Еклънд сигурно разполагаше с информация, която би навредила на Морели, но никога нямаше да разкрие какво знае. И затова, независимо какво искаше председателят, Демарко нищо повече не можеше да измисли. Лошо му се пишеше.

Докато надигаше чашата — упражнение, което напоследък изпълняваше доста редовно, — Демарко се замисли за алкохолните навици на Пол Морели. Просто не можеше да си представи мъжа, когото Лидия Морели му беше описала: невероятно умен, пресметлив политик, който пийва няколко чашки и започва да напада жени. Но Давънпорт на практика бе потвърдила, че нещата стоят точно така. От друга страна, не можеше да пренебрегне случката, за която му бе разказал Хари Фостър: за момичето в Ню Йорк, плахото малко същество, на което никога преди не се е случвало пиян нахалник да я опипва.

Пияници, помисли си Демарко и пак надигна чашата.