Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

14

Хари Фостър твърдеше, че е политически консултант — поне така пишеше на вратата на кабинета му. Но всъщност Хари беше човек, който винаги имаше някакъв познат, който пък познаваше друг човек. Ако се нуждаеш от политик на своя страна, Хари можеше да ти препоръча най-доброто на пазара. Ако искаш разрешително за строеж, което да мине незабелязано през системата, Хари знаеше къде да капне смазка. Некадърният ти зет се нуждае от работа? Няма проблем. Хари познава един човек от профсъюзите. За да пробиеш в Ню Йорк, може да играеш по правилата, но ако искаш да спечелиш, си наемаш старо куче като Хари Фостър.

Хари беше помогнал на Пол Морели да стане кмет на Ню Йорк. Хари беше на шейсет и пет и беше от онези хора, които изглеждат по-добре на шейсет и пет, отколкото са изглеждали на двайсет и пет. Беше малко по-нисък от Демарко, слаб и в добра форма. Някога черната му коса вече беше придобила красив сребрист оттенък, беше оредяла над слепоочията и изтегленият нагоре триъгълник все още жива коса му придаваше аристократичен вид. Кожата му беше леко сипаничава от стари белези от акне, но хубавият му тен, добре поддържан в ковчега на поклонниците на слънцето, намаляваше този малък дефект до минимум. Ноктите на ръцете му също бяха поддържани, косата му беше перфектно подстригана, а лицето му беше парфюмирано с осезаем изтънчен аромат. В говора му все още се усещаше бруклинският акцент, но оттогава беше изминал дълъг път. Двамата с Демарко в момента седяха дванайсет етажа над Пето авеню в офис, подходящ за градски принц, и пиеха кафе от фин костен порцелан. Под тях се простираше Сентръл Парк в цялата си есенна прелест, а от височината, на която се намираха, гледката беше неопетнена от джебчии, пияници и каквото и да е простолюдие.

Както Демарко каза на Пол Морели онази вечер, когато се срещнаха за пръв път, Хари беше негов кръстник. Бащата на Демарко и Хари се познаваха още от деца — едно италианско момче с железни юмруци и неговото ирландско приятелче със златна уста. Бащата на Демарко взе грешен завой някъде по криволичещия път на живота и стана бияч на един мафиот от Куинс на име Кармине Талиаферо. Хари пое по различен път, като се хвана на работа при един корумпиран кмет на Бронкс и накрая се озова в положението, на което се радваше днес — богат и обгърнат от ореола на привидна почтеност.

Каквато и връзка да бяха изградили Хари и бащата на Демарко помежду си като деца, тя все още съществуваше в по-късните години. От време на време Хари наминаваше през старата къща в Куинс и заедно с бащата на Демарко седяха в кухнята и пиеха кафе, докато Хари се шегуваше за добрите стари времена, когато монахините в католическото училище им дърпаха ушите. И докато си говореха, майката на Демарко се мръщеше на Хари, все едно той беше виновен, че мъжът й работеше за мафията. А може и така да беше.

Хари и бащата на Демарко си останаха приятели до деня, в който Джино Демарко бе убит в разцвета на силите си, застрелян от съперническа банда.

— Дълго време мина, Джо — каза Хари. — Колко да е? Почти две години?

— Горе-долу толкова. Съжалявам, че не се виждаме по-често.

— Е — каза Хари и сви рамене. Всеки със задълженията си.

— Тъкмо бях на гости на майка ми — излъга Демарко — и реших да намина.

— И как е прекрасната ти майка? — попита Хари с престорена усмивка. И двамата знаеха какво е мнението й за Хари.

— Добре е. Държи се мъжки.

Хари се засмя.

— Не се съмнявам. — За момент той огледа Демарко. — Изглеждаш ми малко на тръни, синко. Да предположа ли, че има причина за твоето посещение, нещо повече от желанието да се отбиеш да ме видиш?

Въпреки че майката на Демарко никога не го беше харесвала, Хари не изостави Демарко, когато убиха баща му. От време на време му беше пращал пари, докато учеше в колежа, а му беше предложил и утеха, когато бракът му пропадна. В известен смисъл възприемаше Хари като свой баща, а сега се нуждаеше от бащински съвет.

— Искам да те питам нещо за Пол Морели, Хари.

— Искаш да говорим за Пол?

— Да. Не че не го харесвам, но…

— Е, че то кой не го харесва — вметна Хари.

— … чух нещо за него и ако е вярно… Е, тогава може би не е човекът, за когото го мислят всички. Ти го познаваш от доста време и имам нужда от твоето мнение по въпроса.

— Искаш да кажеш, че си чул нещо лошо за Пол? — Хари сякаш се притесни и се изправи в стола си.

— Да.

Демарко нямаше намерение да разкрива пред Хари, че е чул въпросните злепоставящи думи от жената на Пол Морели, но му разказа за смъртта на Тери Финли и за подозрението на Дик Финли, че синът му е бил убит заради онова, което е разследвал. Когато чу имената на тримата мъже, написани върху салфетката от портфейла на Тери, Хари реагира също като Ейб Бъроус и Пол Морели, а и Джон Махоуни: сполетялото тези мъже било чисто съвпадение и ако е имало нещо подмолно, то досега да е било разкрито.

— Не става въпрос само за мъжете — каза Демарко. — Има и една жена в списъка. Живее в Ню Йорк и е работила за Морели, когато е бил кмет. Казаха ми, че Морели може би е нападнал тази жена. Сексуално.

Реакцията на Хари направо смая Демарко.

— Тази алчна кучка! — процеди той. — Ако си въобразява, че може да върти такива номерца, ще превърна живота й в същински ад.

Демарко нямаше представа за какво говори Хари, но преди да успее да каже каквото и да било, Хари добави:

— Говориш за Сюзан Медфорд. Нали?

— Ммм… — промърмори Демарко.

Ако Хари не беше толкова ядосан, можеше и да забележи колебанието на Демарко. Но Хари беше бесен.

— Всичко идва от майка й. Мамка му, трябва да идва от нея.

— Хари, за какво говориш?

— Беше Нова година, имаше офис парти и… По дяволите, не знам какво му стана на Пол. Прекали с алкохола, беше под стрес заради кампанията за Сената, а и чух, че нещата не вървели добре между него и жена му по онова време. Както и да е, кой знае по каква причина Пол се натрясква, завежда това момиче в офиса си и се опитва да я понатисне или нещо такова. Сигурно за пръв път й се е случило пиян нахалник да я опипва, изпада в истерия и избягва от партито. Майка й твърди, че блузата на момичето била наполовина разкъсана, но това са врели-некипели.

— Значи я е нападнал, така ли?

— Не, за бога, не я е нападнал! Дори не изричай такива глупости. Пол просто се понапил и тръгнал да я сваля. Може и да я е опипал, но нищо повече.

— И какво стана?

— Майка й нае адвокат. Решава, че ще съди кмета на Ню Йорк за сексуален тормоз, опит за изнасилване и още какви ли не простотии. За щастие адвокатът, който наела, ме познава и той ми се обади, преди пресата да е надушила историята. Споразумяхме се да изплатим непогасената ипотека на къщата на майка й — момичето живее с нея, — а на момичето дадохме сто бона. За нанесени щети, така се изрази адвокатът й, все едно цицата й е била безвъзвратно увредена. Накарахме майката, момичето и адвоката да се подпишат, че ако някога изобщо повдигнат отново въпроса, направо ще ги съсипем.

— Божичко, Хари…

— Е! — възкликна Хари, подразнен от осъдителния тон на Демарко. — Трябваше да потулим нещата. Така или иначе, Пол щеше да спечели изборите, но щеше да стане точно като с Шварценегер, всичките онези простотии, че бил опипвал жени. Така че й платихме. Но Пол със сигурност не я е изнасилил. А сега ти ми казваш, че тая жена — със сигурност е проклетата й майка — разправя историята наляво-надясно. Ще й се обадя на тая кучка веднага щом си тръгнеш и ще й обясня точно какво ще й се случи. Тази жена, майката, обожава къщата си — има изглед трепач към Хъдсън — и аз ще й обясня, че ще трябва да живее в шибаната си кола, ако се отметне от споразумението, което подписа. — Хари поклати глава. — Въпросът е там, че въпреки че Пол нищичко не е направил, освен може би да понамляска момичето, това е последното нещо, което му трябва в момента.

— Морели правил ли е нещо такова и преди? — попита Демарко.

— Не, по дяволите! Стана само един-единствен път — извика Хари все така гневно. — И кой ти каза за тази история?

Демарко се чувстваше ужасно, че трябва да лъже Хари, но се налагаше.

— Не мога да ти кажа, Хари. Нали знаеш, адвокатски работи. Но мога да ти кажа, че името на жената беше в един списък и човекът, с когото разговарях, който е познавал Тери Финли, каза, че е чул някакви слухове за сексуален тормоз, но нищо конкретно, нищо, което може да бъде потвърдено.

Демарко знаеше, че ако Хари говори с Пол Морели, Морели ще знае, че Сюзан Медфорд не е в списъка. Как лесно може да се оплете човек.

— И сега какво, Джо? На кого ще изпееш тази история?

— При никого няма да ходя. Нямам намерение да създавам проблеми на Морели. Каза ми какво е станало, и това е краят.

Хари за момент се вгледа в лицето на Демарко и внезапно попита:

— Кога ти е полетът, синко?

— В четири — отвърна Демарко.

— Хайде тогава. Да идем да обядваме и после ще те закарам до летището.

 

 

Хари се обади да докарат колата му и отидоха в един ресторант в центъра на Манхатън. Името на ресторанта беше изписано над вратата с толкова избледнели букви, че почти не се четяха, вътре дървените подове бяха издраскани и протрити, а масите — малки и паянтови. Покривките на сини и бели квадратчета бяха прани, но петната от хиляди ястия си личаха отдалеч.

Един мъж на около седемдесет, който говореше английски със силен италиански акцент, прегърна Хари още щом прекрачиха прага на заведението. Демарко забеляза, че всички сервитьори бяха мъже, близо шейсетгодишни, със средиземноморски тен. Ресторантът не беше пълен, само три други маси бяха заети, и всички — собственикът, сервитьорите, клиентите — бяха един тип: италианци от работническата класа на средна възраст или по-стари. Беше място, посещавано от една малка част от едно определено поколение, и когато това поколение си отидеше, и заведението щеше да си отиде заедно с него.

Собственикът ги настани на една маса, отделена от другите, и те поседяха само минутка, преди да им донесат гарафа силно червено вино. Така и не видяха меню. Храната просто започна да пристига, различно ястие на всеки две-три минути. Демарко не помнеше кога за последен път е хапвал с такова удоволствие.

По време на обяда Хари разправяше истории за Пол Морели.

— Няма празно при него, Джо, направо не е за вярване. Повечето политици не знаят как да решават проблеми — те изнасят речи. Но Пол просто е гениален. Трябват ти пари, за да оправиш нещо — той намира източници. Искаш двама души да се спогодят — той ще го уреди. Не се будалкам. Не познавам човек, който с такава лекота да придвижва нещата.

И така през целия двучасов обяд. Хари разправяше истории за построени детски градини, за грижи за стари хора, за фирми, които са били изправени на крака. Разказваше за черни и бели, които работят заедно, за стиснати старчета, които даряват богатствата си за благотворителност.

Когато тръгнаха да си ходят, собственикът на ресторанта дойде при Хари, отново го прегърна и го целуна по бузата.

— Пак искам да ти благодаря, Хари, за това, което направи за моята Джина.

— Нищо не съм направил, Бени, просто говорих с кмета Морели.

Хари погледна Демарко.

— Дъщерята на Бени имаше нужда от трансплантация на костен мозък. Единственият приемлив донор беше брат й, пълен разбойник, затворник в Атика. Хлапето беше толкова изпаднало, че дори на собствената си сестра не искаше да помогне. Споменах на Пол между другото и той лично отиде и убеди момчето да стане донор. Нищо не му е обещавал, но след като го пуснаха под гаранция, Пол му намери работа. Вече шест години кара товарен камион и не се забърква в неприятности.

Свети Пол Нюйоркски.

 

 

Хари изчака Демарко да потъне в терминала на „Ла Гуардия“, след което извади телефона си от калъфчето на колана. Отвори капачето и посегна да натисне поредицата от копчета, но после се спря.

Наистина трябваше да говори с Пол за Джо. Фактът, че задаваше въпроси за Сюзан Медфорд, не беше на добре и ако ставаше въпрос за който и да било друг, освен кръщелника му, щеше да позвъни, без дори да му мигне окото. Но Джо беше негов кръщелник.

Също така осъзна, че се е издънил. Колосално. Сюзан Медфорд беше просто едно име на парченце хартия и Джо наистина нищичко не знаеше за нея, преди Хари да си отвори голямата уста. Пол определено щеше да се ядоса, ако разбереше каква я е свършил.

И все пак — трябваше да се обади на Пол.

Несъзнателно започна да отваря и затваря капачето на телефона, отново и отново, като не обръщаше внимание на тихичкото цъкане.

Ако Пол по-късно научеше, че Джо е идвал при него, а той е премълчал… нямаше да е много добре. Но какво щеше да стане, ако Пол му каже да отиде да говори със стареца? Хари не смяташе, че има голяма вероятност да стане така, но човек никога не може да бъде сигурен. Господи, не искаше никога да му се налага да ходи при стареца във връзка с Джо. Джо му беше като роден син.

Хари подскочи от изненада, когато някой почука на стъклото на колата с венчалната си халка. Беше някакъв полицай от летището, който искаше Хари да освободи мястото за паркиране. Тъпак. За какъв го вземаше тоя? За някакъв тюрбанлия терорист? Хари затвори телефона и го върна на колана си.

Джо беше добро момче. Нямаше да им създаде неприятности.