Майк Лосън
Вътрешно разследване (59)

58

Параклисът на националното гробище „Арлингтън“ не беше голяма сграда, но присъствието само на трима души го оприличаваше на пещера, в която ехтеше гласът на свещеника.

Ема не можеше да си обясни защо беше решила да присъства на погребението на Блейк Хановър. Приживе никак не го харесваше. Може би беше дошла, защото, макар и на смъртно легло, той й беше помогнал, но като че ли не това беше главната причина. Подозираше, че може би образът на Хановър, умиращ в апартамента си съвсем сам и без приятели, я преследва и идеята за погребение без опечалени й се видя почти толкова мъчителна.

Оказа се обаче, че е дошъл и още един човек — Чарли Еклънд.

Католическият свещеник се чувстваше неудобно. Не познаваше Хановър и не знаеше какво да каже за него. Прочете кратка история за живота му — нищо повече, освен че се родил и израснал в Пенсилвания, служил четири години във флота, след това прекарал трийсет години на служба в ЦРУ.

— Господин Хановър — каза свещеникът — има двама синове, Дейвид и Майкъл, които… за съжаление не можаха да дойдат днес.

Ето това е покъртително, помисли си Ема.

Свещеникът погледна малката си публика.

— Щях да прочета кратък пасаж от Новия завет, но се зачудих дали някой от вас не би искал да каже нещо.

Ема поклати глава.

— Да, аз бих искал да кажа нещо — обади се Еклънд.

Той бавно пристъпи напред. Пепелта от тленните останки на Хановър беше събрана в една простичка неукрасена урна, която стоеше на малка сгъваема маса. Докато Еклънд говореше, гледаше право към Ема. Дори и параклисът да беше претъпкан, сигурно пак в нея щеше да гледа.

— Блейк Хановър не беше мой приятел — започна той, — но прекара живота си в служба на страната си и заслужава да бъде почетен, затова и съм тук днес. Блейк се гордееше, че работи за ЦРУ, както се гордея и аз. Капризните и невежи медии говорят само за провалите на най-великата разузнавателна агенция на Америка. За успехите не се говори просто защото не може. Хората, които работят за Управлението, са патриоти. Обичат тази страна и умират за нея, ако се наложи. Те са усърдни, изцяло отдадени на работата си хора и трябва да бъдат почитани за това, което вършат, а не да бъдат порицавани от малоумното общество и презирани от политици, които нищо не ценят.

И за всичко казано, помисли си Ема, Чарли е прав. Личният й опит с ЦРУ не беше положителен, но знаеше, че успехите им значително надвишаваха провалите и че ненормалници като Еклънд са изключение, не правило.

Еклънд постави ръка върху урната на Хановър и завърши:

— Благодаря ти, Блейк, и почивай в мир.

След това се върна на мястото си до Ема, а в очите му проблясваха сълзи.

Свещеникът запази момент на мълчание, чудейки се какво да прави сега, след което прочисти гърлото си и каза:

— Мисля… ако вие нямате нищо против, да пропусна четенето на Новия завет.

Ема и Еклънд кимнаха.

— А сега почетната стража ще изпроводи останките на господин Хановър за урнополагането. Аз ще… ще изляза да им кажа, че сме готови.

Младият свещеник напусна параклиса с очевидно облекчение.

— Благодаря ти, че дойде днес — каза Еклънд на Ема. — Много съм разочарован, че хората, които работеха с Блейк, не са тук. Не съм изненадан, но съм разочарован.

Той направи драматична пауза и добави:

— Опасявам се, че и на моето погребение един ден ще дойдат също толкова хора.

Ема не можа да издържи повече Еклънд да хленчи за съчувствие.

— Трябва да вървя — каза тя и се изправи. Не смяташе да придружи стражата и да слуша почетните им барабани за Блейк Хановър. Това я натъжаваше. Достатъчно подобни почести беше слушала за хора, които обичаше.

Еклънд я погледна и каза:

— Ти спечели. Пол Морели никога няма да стане президент. И знаеш ли какво, скъпа? Не ме интересува. Не съм сигурен как успя, но не тая лоши чувства към теб.

Ема просто поклати глава и тръгна да си върви.

Еклънд въздъхна.

— Смятам да напусна Управлението — каза той. — Доброволно. Светът вече е едно много объркано място. Време е да си отида.

Ема погледна надолу към Еклънд.

— Чарли, лъжливо малко нищожество такова, кого си мислиш, че можеш да заблудиш? Никога няма да се пенсионираш.