Майк Лосън
Вътрешно разследване (16)

15

Управителят на салона точно ругаеше едно от крупиетата, че е закъснял, когато видя Еди. Мамка му. Той пък какво правеше тук? Беше сам на една маса за блекджек за пет долара и точно това правеше — залагаше по пет долара на всяка ръка. Очевидно не беше дошъл, за да играе комар.

Еди може би беше най-широкият мъж, когото беше виждал. Не дебел, просто широк. Раменете на този проклетник сигурно бяха един метър, а гърдите и талията му не бяха много по-малки. Беше като голям квадратен бетонен блок на два набити крака. Но ръцете му бяха най-плашещите: с размера на ръкавици за бейзбол и пръсти като разплескани наденици — накълцани и странно изкривени, целите нашарени с дебели грозни белези. Много му се искаше да знае кой е бил куражлията, обезобразил ръцете на Еди, но никога нямаше да го попита. Също така би се обзаложил — би заложил и последния си цент, — че който и да го е направил, сега беше мъртъв, и то беше умрял в адски мъки.

О, не. Еди току-що го беше погледнал и беше кимнал, един жест, който казваше докарай си задника тук. Искаше да говорят за нещо. Боже, защо точно той трябваше да е на смяна тази вечер?

Отиде до масата за блекджек.

— Стейси — каза той на крупието, — отиди да си напудриш носа. Пет минути, не повече.

Стейси прибра картите и се отдалечи, без да обели и дума. И тя беше като повечето крупиета жени — около четирийсетгодишна и все още достатъчно приятна на вид, за да накара неколцина да се обърнат да я огледат, но вече не ставаше за стриптийзьорка. И както повечето крупиета, беше същинско зомби. Картите направо летяха из ръцете й и можеше мигом да отгатне дали нещастниците са се издънили, събираше им чиповете, ако са загубили, или им плащаше, ако са спечелили, но през цялото време умът й беше на милиони километри от казиното и си мислеше за каквото там си мислеха тия мацки, докато работеха.

— О, Еди — каза той веднага щом Стейси си отиде, — отдавна не сме се виждали. С какво мога да ти помогна?

Моля те, моля те, господи, нека каже, че иска проститутка.

— Виждаш ли онзи там? — попита Еди. — На масата за двайсет и пет долара, със зеленото сако?

Управителят бавно завъртя глава, все едно небрежно оглежда залата, докато си говорят.

— Да — каза той, — това е докторът. Почти не излиза оттук. И през цялото време губи.

— Не и днес — каза Еди. — Днес искам да удари голяма печалба.

Мамка му.

— Колко?

— Десет-петнайсет бона. Това стига.

— Добре.

Тъй вярно, сър, ще уредим пачките.

Управителят се върна на позицията си сред масите за блекджек и вдигна телефона. След пет минути дойде Рей, мъж на петдесет и нещо, с бяла риза, малка черна папийонка като на всички останали крупиета и с пръсти като на пианист. Рей беше най-добрият техник, с когото разполагаха. А може би и най-добрият в околността.

— Поеми масата на Дейв — каза управителят. — Искам онзи със зеленото сако да спечели десет бона.

— Дадено. — Очите на Рей светнаха като ротативка, на която някой току-що е спечелил. Рей живееше за такива моменти.

Управителят прекара следващите няколко часа в мечти да се намира на друго място. На което и да е друго място. Беше сигурен, че току-що е станал пешка в нечия игра, не знаеше каква, но каквато и да беше тя, усещаше, че не е на добре.

Докторът за пореден път нададе победен вик. Нещастникът си мислеше, че днес е просто върхът. Наивник.

Управителят погледна Еди. Все още седеше сам на масата на Стейси и все още залагаше по пет долара на ръка. Очите му бяха фиксирани върху доктора и наблюдаваха как купчината чипове растеше все по-висока.