Майк Лосън
Вътрешно разследване (14)

13

Канцеларията на Пол Морели се намираше в Ръсъл Билдинг, в североизточната част на Капитолия. Отвътре стените на сградата са облицовани с полирани плочи сиво-бял мрамор, а вратите на сенаторските помещения са целите от месинг и махагон и са високи внушителните два метра и половина. Данъкоплатците осигуряват на сенаторите си стил, затова и кабинетът на Морели имаше камина, разкошни старинни мебели и приемна с накачени безброй почетни плакети и награди, които щатът Ню Йорк бе връчил на любимото си чедо. На видно място бе изложена и снимка на Морели с президента. Президентът изглеждаше малко неловко на снимката — имаше вид на човек, който знае, че позира редом с бъдещия си заместник.

Рецепционистката на Морели беше жена на около петдесет години, с конско лице и воднисти очи. Когато Демарко попита за Ейб Бъроус, тя безмълвно посочи една отворена врата, докато шумно си духаше носа в кърпичка.

Съдейки по офиса му, Бъроус беше типичният изтормозен, пренатоварен шеф на канцелария. Малката му разхвърляна стаичка преливаше от разлистени материали и такива, които никога нямаше и да бъдат прочетени; кутията му за входящи документи беше една вавилонска кула, която всеки момент щеше да рухне; куп жълти листчета с бележки от телефонни разговори бяха струпани на разкривена пирамида до телефона му.

Демарко познаваше десетки хора като Бъроус. Те нямаха и капка чар, но бяха умни, работливи и отдадени до фанатизъм. Докато шефовете им прерязваха ленти и целуваха бебчета, те стояха в офиса до среднощ, четяха ситния шрифт в текстовете на законопроектите и сключваха споразуменията, които прокарваха законите. Политиците обикновено бяха емблематичният орнамент върху капака на правителствената машина, а хора като Ейб Бъроус бяха двигателят.

Когато Демарко влезе в офиса, Бъроус говореше по телефона.

— Кажете на вашия човек, че Морели пръста си няма да мръдне за мостовете в Мисисипи, докато някой оттам не се заинтересува от североизточните междущатски магистрали. Обадете ми се пак, като започнете да мислите с главите си.

Беше нисък и пълен, със ситно къдрава коса и смачкани дрехи, които му седяха зле, но въпреки това Демарко знаеше, че би било грешка да съди за характера по външния му вид. Сенаторите не подбираха най-доверените си служители по чар или добра външност; избираха ги, защото са по-твърди от бургия с диамантен накрайник, а и обикновено точно толкова остри.

Бъроус тресна слушалката, погледна телефона и изруга:

— Лайнар.

Като забеляза Демарко, той повдигна въпросително вежди.

— Джо Демарко, Ейб.

— Да, знам. Какво търсите…

— Онази вечер, когато със сенатора не можахте да си спомните за Джанет Тайлър, той предложи да намина. Обеща, че ще погледнете в архивите.

— А, да. Сега обаче съм малко зает. Имам… Ооо, няма значение. Изчакайте малко. — Бъроус натисна някакво копче на бюрото си и каза в микрофона: — Обади се на Джордж Бърак. Кажи му да намери личното досие на едно момиче на име Джанет Тайлър. Работи за сенатора, докато беше кмет. Кажи му да се заеме веднага и да ми се обади.

Бъроус прекъсна връзката, без да чака отговор, след което насочи вниманието си към Демарко.

— Защо си губите времето с това?

Демарко очевидно не можеше да сподели с Бъроус какво беше чул от Лидия Морели. Затова само сви рамене.

— Гледам да свърша нещата докрай — отбеляза единствено той. — Казах на Дик Финли, че ще проуча имената в онзи списък, и Тайлър е последната.

— Хубаво. — Бъроус потри лицето си, все едно се опитваше да избърше умората. — Знаете ли, по някое време догодина ще започнем кампанията за Белия дом. Без съмнение Пол ще получи номинацията. Но още щом я обявим, републиканците ще се постараят да го очернят. Вече направиха един доста добър опит, когато се кандидатира за Сената. Не успяха да изровят нищо, но стигне ли се до номинациите, ще дадат всичко от себе си, само и само да го компрометират.

— Аз не се опитвам да навредя на сенатора — вметна Демарко.

— Не съм казал нищо подобно. Казвам само, че Тери Финли беше некадърник. Нямаше начин човек като него да намери нещо гнило за Пол, когато цялата републиканска партия и нито един консервативен журналист в Америка не успяват.

Може би са щели да успеят, ако жената на Пол Морели им помагаше.

— Цял живот съм бил в политиката — каза Бъроус — и по-добър от Пол не съм виждал. Не го казвам само защото работя за него. Той наистина е най-достойният, Демарко. Той ще промени тази държава.

Телефонът иззвъня. Бъроус натисна копчето на говорителя.

— Да.

— Джордж е на трета линия, Ейб — каза един безплътен глас.

Бъроус натисна друго копче.

— Джордж?

— Да — обади се Джордж. — Какво искаш да знаеш за тази Джанет Тайлър?

— Коя е тя? — попита Бъроус. — Очевидно е работила за Пол, когато беше кмет, но не я помня.

— Не я помниш, защото е била при нас само за два месеца. Назначили сме я, за да помогне с някакво градоустройствено проучване, но изглежда, е напуснала.

— Изглежда?

— Ами не сме я уволнили. В досието пише само секретар, градоустройствено проучване за Бруклин, до 99-а. Това е всичко. Ако сме я изритали, щеше да го пише.

— И това е всичко за нея?

— Да. Поразпитах един-двама от моите хора, но и те не я помнят.

— Мерси, Джордж — каза Бъроус и затвори телефона. После погледна Демарко. — Е, сега доволен ли сте? Вече знаете всичко, което знам и аз, за Джанет Тайлър.

Разговорът между Бъроус и този Бърак не звучеше ни най-малко нагласен. А и разговорът между Бъроус и Пол Морели за Джанет Тайлър, който Лидия Морели твърдеше, че е чула, се бе провел преди осем години. Беше напълно възможно Бъроус да не го помни, стига да приемем, че Лидия казва истината, което беше едно голямо ако. И така, на кого трябваше да повярва Демарко: на алкохоличката или на политика? Ето това беше една трудна дилема.

— Да, доволен съм, Ейб — каза Демарко. — Благодаря за отделеното време.

 

 

Ема наблюдаваше как Демарко излезе от Ръсъл Билдинг и се засмя, когато той извърна глава да оплакне очи по добре оформеното дупе на една млада жена, която влизаше в сградата. Трябваше да му намери гадже или още по-добре — съпруга. Демарко беше от онзи тип мъже, които се нуждаят от съпруга.

Ема знаеше, че преди няколко години Демарко здравата беше хлътнал по една буйна агентка от ФБР, но всичко приключи с прехвърлянето й в Ел Ей. После се увлече по една учителка и въпреки че Ема не я познаваше лично, й се струваше свястна. Но тя пък живееше в Айова и вече се бяха позабравили с Демарко, а сега тя щеше да се омъжва за някой друг. Трябваше да му намери някоя тукашна жена, за да не може да използва разстоянието като извинение да не се обвързва.

Понятието „страх от обвързване“ може и да беше клише, но в случая с Демарко беше напълно валидно. И причината, както Ема много добре знаеше, беше бившата му жена. Бившата му беше една невярна празноглавка, но по някаква причина той просто не можеше да я преживее, нито да превъзмогне онова, което му беше причинила. Но любовният живот на Демарко — или по-скоро липсата му — трябваше да почака. Демарко беше слязъл по стъпалата на сградата и вече стоеше на ъгъла на „Конститюшън“ и „Делауер“. Веднага щом се появи едно такси, Демарко му махна и скочи в него, а Ема, която седеше в колата си на няколко пресечки оттам, видя как един тъмносин буик веднага се нареди зад таксито.

Демарко не го знаеше, но Ема беше паркирала близо до къщата му в пет и половина същата сутрин. В седем забеляза кола с двама мъже да спира наблизо, а когато Демарко си хвана такси до Ръсъл Билдинг, колата тръгна след него и Ема я проследи. Тя извади мобилния си телефон. Беше време да разбере кой седеше в буика.

Мъжете, които следяха Демарко, бяха на една пресечка от Ръсъл Билдинг, когато ги спряха от полицията на Конгреса на САЩ. Ема знаеше, че полицайката, която караше патрулната кола, щеше да им каже, че са били забелязани да „се мотаят“ около офис сградите на Сената и че във времена като тези полицията на Конгреса иска да знае какво търсят там.

Полицайката накара мъжете да излязат от колата. И двамата бяха едри, мускулести бели типове на по четирийсет и нещо с тъмни, късо подстригани коси, въпреки че единият беше започнал леко да оплешивява. Плешивият носеше очила с големи черни рамки — този аксесоар най-много го отличаваше от другия. По някаква причина Ема си представи двамата на хокеен мач, с боядисани лица и крещящи от възторг всеки път, когато някой играч биваше изблъскан в мантинелата.

Полицайката ги претърси за оръжие с една ръка, докато другата бе поставена в готовност върху собственото й оръжие, след това погледна в колата, но не я претърси. Междувременно мъжете стояха облегнати на капака, със скръстени на гърдите ръце и възмутени физиономии. След кратък спор — и множество гневни жестове — мъжете дадоха на полицайката документите си. Тя им нареди да влязат отново в колата, а тя самата се върна в своята. Ема видя как онзи с очилата удари с юмрук по кормилото от яд. Десет минути по-късно, доста дълго време за една елементарна проверка на съмнителни граждани, полицайката излезе от патрулката и им върна документите. Когато буикът потегли, шофьорът подаде ръка през стъклото и й показа среден пръст.

Полицайката остана пред колата си, докато Ема не спря до нея. Ема свали прозореца откъм мястото до шофьора, размени няколко думи с жената, която й подаде карта памет на цифров фотоапарат. Ема не беше особено общителен човек, но все пак имаше приятели навсякъде.

 

 

Самолетът от летище „Рейгън Нашънъл“ до „Ла Гуардия“ пристигна в десет и половина и в единайсет и половина Демарко вече стоеше в коридора пред апартамента на Джанет Тайлър. Позвъни на вратата и отвътре чу как няколко деца се разскачаха и как майка им каза да стоят мирно. Видя как шпионката потъмня и после вратата се отвори.

Жената, която той предположи, че е Джанет Тайлър, държеше в прегръдките си момиченце на около две годинки. За коленете й се беше лепнало друго момиченце с големи кафяви очи и тъмна къдрава коса, което беше по-сладко дори от Шърли Темпъл. Самата Тайлър беше слаба и нисичка, под метър и шейсет, но за разлика от тъмнокосите си дъщерички беше със сини очи и руса коса. Косата й беше вързана на хлабава опашка и по розовата й тениска имаше петна от храна. Приличаше на изтощена майка на две свръхенергични деца с не повече от година разлика.

— Госпожа Тайлър? — каза Демарко.

— Да.

Демарко показа служебната си карта и се представи.

— От Конгреса? — попита Тайлър.

— Да, госпожо. Мога ли да вляза? Искам да ви задам няколко въпроса за сенатор Пол Морели.

Тайлър рязко си пое въздух и Демарко си спомни, че бе предизвикал почти същата реакция у Марша Давънпорт. И двете жени се страхуваха от Морели.

— Аз… аз нямам какво да ви кажа за сенатора — промълви Тайлър. — Виждала съм го само веднъж.

— Работили сте за него, докато е бил кмет. Искам само да знам…

— Съжалявам, но в момента не мога да разговарям с вас. Трябва да водя дъщеря си на лекар.

Жената изобщо не умееше да лъже. За разлика от Демарко.

— Госпожо Тайлър — каза той, — ако не разговаряте с мен днес, ще бъдете призована да дадете показания пред комисия на Конгреса. Ще ви се наложи да летите до Вашингтон и може би да останете там няколко дни на собствени разноски, докато комисията не ви приеме за изслушване на показанията. Ако искате да избегнете всичко това, предлагам ви да разговаряте с мен.

Тайлър му направи впечатление на плаха жена, не особено сигурна в себе си, и се почувства като гадняр, който я тормози. Но му трябваха отговори.

Тя затвори очи за момент и после каза:

— Трябва да помоля някоя съседка да наглежда децата. Отсреща на улицата има кафене. Ще се срещнем там след двайсет минути.

 

 

— Тези двамата по някакъв начин са свързани с ЦРУ — каза Мери Толиър на Ема.

Когато служителката от полицията на Конгреса на САЩ взе документите на двамата мъже в буика, тя ги снима, после ги поръси с пудра за отпечатъци и ги снима отново. След това Ема занесе картата памет от фотоапарата на полицайката на Мери Толиър, която работеше във Военното разузнавателно управление. Навремето Толиър беше работила за Ема и благодарение на нейното влияние се беше изкачила по бюрократичната стълбица и все повече се приближаваше до непробиваемия стъклен таван, който спира женската кариера. Мери Толиър беше длъжница на Ема.

— Какво!? — възкликна Ема. — Кои са и с какво се занимават?

— Отговорът и на двата въпроса — каза Мери — е „не знам“. Имената в документите са фалшиви. Проверих отпечатъците им и не открих нищо в нито една база данни, но половин час по-късно по телефона ми се обади някакъв много груб човек от Лангли да ме разпитва защо съм проверявала точно тези отпечатъци. Разменихме си любезности и затворихме.

— Мерси, Мери. А, току-що се сетих. Ти обичаш музика. Имам една приятелка, която свири в квартет, и утре ще имат концерт, ще свирят някакъв невероятен шведски композитор. Аз няма да мога да отида и се чудех дали ти би приела моя билет.

Щеше да каже на Кристин, че се е наложило да използва билета като подкуп, за да получи информация от Мери. Знаеше, че заслужава да се пържи в ада заради това, което беше направила току-що.

 

 

Джанет Тайлър влезе в кафенето след двайсет минути, както беше обещала, и видя Демарко да седи в едно ъглово сепаре. Беше свалила омазаната тениска, беше се сресала и дори си беше сложила малко червило. Беше една хубава млада майка, но доста притеснена.

Седна срещу Демарко.

— За какво е цялата тази работа? — попита тя.

— Ще пиете ли едно кафе? — предложи Демарко.

— Не.

— Добре. Знам, че сте работили за Пол Морели през 1999 година. Участвали сте в някакво градоустройствено проучване, но сте напуснали само след два месеца. Искам да знам защо сте напуснали.

— Не ми хареса работата — отвърна Тайлър.

Ама никак не умееше да лъже.

— Не ви вярвам — отсече Демарко.

— Казвам ви истината. Просто не ми…

— Пол Морели нападна ли ви, Джанет? Изнасили ли ви?

Очите на Тайлър се разшириха от ужас, но Демарко не можеше да прецени дали беше шокирана, защото е отправил подобно възмутително, невярно обвинение срещу Морели, или защото той самият знаеше какво й е причинил Морели.

— Не — каза тя. — Нищо не ми е направил. Просто работата не ми хареса и напуснах. Защо ми задавате тези въпроси?

Лидия Морели беше споменала, че използвали годеника на Тайлър, за да я принудят да си мълчи. Цялата история се бе случила преди осем години, а Тайлър имаше деца, така че Демарко предположи, че се е омъжила за въпросния годеник.

— Кой е съпругът ви, Джанет? — попита Демарко.

— Не съм омъжена.

— Тогава кой е бащата на децата ви?

— Не е ваша работа.

— Джанет, аз работя за правителството. Колко време, мислите, ще ми отнеме да разбера това, което искам?

— Ама че гадняри. Защо не ни оставите на мира? Какво ще направите? Ще ми вземете децата? Ще депортирате баща им?

— Не, за бога! — възкликна Демарко. За какво изобщо говореше тя?

Тайлър скри лице в ръцете си и се разхлипа, което накара Демарко да се почувства още по-зле отпреди.

— Джанет — каза той, — нищо лошо няма да причиня на децата ви. Просто искам да знам…

— Името на годеника ми е Хюсеин Халас. Той е от Йордания и не сме женени, защото не може да получи развод от жена си. Има ли още нещо, което искате да знаете?

— Казах ви. Искам да знам дали Пол Морели ви е наранил. И дали ви изнудва по някакъв начин, за да си осигури мълчанието ви.

— Не — каза тя, но без да го погледне. — Мога ли вече да си вървя?

Демарко не можеше да измисли нищо, с което да я накара да проговори.

— Да, можете да си вървите.

Тайлър моментално се изправи, нетърпелива да избяга от Демарко възможно най-бързо. Той наистина се чувстваше като гадняр, след като я беше притиснал така, затова се опита да я успокои.

— Не се притеснявайте, Джанет. Обещавам, че по никакъв начин няма да навредя на семейството ви.

Демарко нямаше представа дали ще може да спази даденото обещание.

 

 

— Провери ли отпечатъците, които ти изпратих, Марв?

— Да. Защо разпитваш за тези мъже, Ема?

— Няма да ти кажа.

— По дяволите, не мога просто така…

— Знаеш ли, Марв, може би пресата няма да прояви интерес. Всъщност колко години минаха оттогава? Десет? Дванайсет? Да, може би след толкова много време не е интересно, че ти и твоите хора откраднахте куфарче с хероин от стаята за веществени доказателства на Военното разузнавателно управление, което разменихте за руски ракети земя-въздух. Е, няма да прозвучи чак толкова зле, с изключение на дребната подробност за кражбата на дрогата, но историята има продължение. Нали дадохте ракетите на някакъв терорист, който пък взе, че използва едната, за да свали хеликоптер, който превозваше филипински политик. И най-якото е, че политикът беше на наша страна. Ама че грешка.

— Не знаехме, че е терорист — изскимтя Марв.

— Знам. Само че с този ход счупихте тъпомера, Марв.

— Блъфираш, Ема. Операцията и до ден-днешен е строго секретна и ако си отвориш устата, ще отидеш в затвора.

Ема се изсмя.

— Все едно можеш да докажеш, че аз съм си отворила устата.

За момент от другата страна на телефона настъпи мълчание.

— Добре де — изпъшка Марвин. — Истинските имена са Карл ван Хорн и Джеймс Сътъл.

— Агенти ли са?

— Не, за бога. Просто двама глупаци, които сме използвали на няколко пъти.

— Използвахте за какво?

— Е, нали знаеш. Разни работи, с които не искахме да имаме нищо общо. Последния път беше за един банкер в Хаити. Превеждаше пари на грешните хора и ние се опитахме да накараме правителството на Хаити да предприеме нещо срещу него, но банкерът подкупваше прекалено много хора. Затова пратихме Ван Хорн и Сътъл. Те трябваше да го посплашат, но Ван Хорн му потрошил капачките на коленете с тухла, защото само така успял да му привлече вниманието.

— Боже господи! — Ема поклати глава. ЦРУ направо я изумяваше и… ужасяваше.

— Сега за вас ли работят?

— Не, не сме ги използвали след Хаити. Виж, тези момчета на практика са гангстерчета. Може да работят за всеки. А сега ще ми кажеш ли защо питаш?

— Естествено, че не — отвърна Ема.

 

 

— Хюсеин Халас е затворен в деветте кръга на имиграционния ад — каза Нийл.

Демарко му се беше обадил след разговора с Джанет Тайлър, защото отново се нуждаеше от магическите му умения.

— Близо десет години се опитва да получи гражданство, но не може, защото си има жена в Йордания. А и фактът, че е мюсюлманин, не му помага особено. Но най-големият абсурд е, че трябва да се върне в Йордания, за да се разведе с жена си, но после няма да го пуснат отново в Щатите.

— Но имиграционните служби сигурно като нищо могат да го депортират, стига да поискат — каза Демарко.

— О, да, и още как — отвърна Нийл.