Майк Лосън
Вътрешно разследване (45)

44

Демарко напусна кабинета на Морели и се озова зад антуража на сенатора, който се беше отправил към главния изход на Ръсъл Билдинг. Групата образуваше формата на летящо ято, но от обратен ракурс: двамата бодигардове от рецепцията бяха най-отпред, малко пред сенатора; самият сенатор и Бъроус вървяха рамо до рамо с доближени глави и разговаряха; а точно зад сенатора вървеше втори помощник, който носеше тежко куфарче. Най-отзад неохотно пристъпваше Демарко, на няколко крачки зад компанията на Морели, като гъсок в полет на юг.

Морели напусна сградата и мигновено беше спрян на площадката точно пред изхода, където пътят му беше блокиран от някаква репортерка и оператора с нея. Репортерката беше брюнетка на двайсет и нещо, облечена с къса пола, за да покаже краката си, и с очила с големи рамки, за да покаже, че е сериозен журналист. Белобрадият й оператор изглеждаше отегчен и съвсем явно си мечтаеше в момента да е някъде другаде — отдавна не беше имал пред обектива си политик, когото си струва да снима.

В този момент времето като че ли забави ход.

Репортерката питаше нещо Морели и тикаше микрофона към лицето му, но Демарко не чу какво каза тя, защото над рамото на сенатора, в подножието на стъпалата, близо до бордюра, той видя един мъж с яке на „Оукланд Рейдърс“. Беше Маркъс Пери.

Маркъс тръгна нагоре по стъпалата към площадката, където стоеше сенаторът. Лицето му беше безизразно, очите му — приковани върху Морели. В дясната си ръка държеше пистолет, насочен надолу и частично прикрит от десния му крак.

Бодигардовете на Морели се оглеждаха безгрижно наоколо, зяпаха лимузината, зяпаха краката на репортерката. Гледаха навсякъде, но не и в Маркъс Пери.

Маркъс започна да вдига дясната си ръка.

Демарко изкрещя:

— Маркъс, недей!

Маркъс не му обърна внимание. Центърът — краят — на вселената му беше Пол Морели.

Един от бодигардовете се обърна назад, за да види защо Демарко крещи, но другият видя пистолета в ръката на Маркъс. Той вече се беше изкачил до средата на стъпалата, на по-малко от десет метра от Морели. Бодигардът, който забеляза, че Маркъс е въоръжен, истерично забърка под сакото за собственото си оръжие, но в този момент Ейб Бъроус се блъсна в него и го изкара от равновесие.

Бъроус пристъпи пред Морели и вдигна ръка, за да попречи на Маркъс да се приближи повече. Демарко не сметна, че Бъроус се опитва да предпази сенатора; не сметна, че Бъроус дори е видял пистолета в ръката на Маркъс. Бъроус просто се опитваше да му попречи да досажда на сенатора по време на пресконференцията. Ейб беше свикнал да се грижи за Морели — беше нещо, което вършеше автоматично, както му държеше палтото. Последното дело на Ейб беше спонтанен жест на помощ към човека, когото обожаваше.

Вместо Морели куршумите на Маркъс удариха Бъроус, първият го улучи в гърдите, а вторият — в гърлото. След втория изстрел част от кръвта изпръска лицето на другия помощник, но като по чудо нито капка не докосна Пол Морели.

Морели не помръдна — нито сантиметър. Не се наведе, нито се обърна да се втурне обратно в сградата, нито предприе каквото и да било друго действие, за да избегне да го убият. Тъй като беше зад него, Демарко не можеше да види изражението на лицето му, но същата вечер щеше да го види по новините, когато отново и отново показваха тези кадри. Морели просто стоеше на площадката и гледаше надолу към Маркъс Пери с толкова емоция, колкото някой би показал, докато оглежда сутрешното небе за признаци на дъжд.

Поведението му — начинът, по който стоеше там, нехаещ за собствената си безопасност — може би беше най-явният признак за мегаломанията на Пол Морели. Или може и да беше проявил самообладанието на човек, който знае, че камерите са насочени към него и който е твърдо решен да не изглежда като страхливец. Но Демарко се съмняваше случаят да е точно такъв. Според него Морели не беше проявил никакъв страх поради твърдото убеждение, че някакво нещастно тъмнокожо хлапе с пистолет има шанс да отклони съдбата му точно колкото и есенните листа, които се сипеха от дърветата.

Преди Маркъс да успее да изстреля трети куршум, оръжията избухнаха в ръцете на бодигардовете. Бяха нещо като малки картечници, „Узи“ или „Мак-10“. Каквито и да бяха, изстрелваха куршуми с невероятна скорост. Демарко не знаеше колко куршума улучиха Маркъс. Като че ли цяла вечност остана там, гърчейки се като кукла, докато изстрел след изстрел го удряше в гърдите.

Когато стрелбата утихна, времето възвърна нормалния си ход. Репортерката лежеше на земята и хлипаше. Помощникът, който беше опръскан с кръвта на Ейб Бъроус, като обезумял шареше с ръце по тялото си, неспособен да разбере дали са го простреляли, или не. Двамата бодигардове, с димящи картечни пистолети, дишаха толкова учестено, че бяха на ръба да си докарат хипервентилация.

Сенаторът постоя за миг, оглеждайки касапницата, след което прекрачи тялото на Бъроус и помогна на репортерката да се изправи. Бъроус очевидно вече не му беше от полза, докато репортерката имаше някаква потенциална ценност. Един от бодигардовете, не толкова прагматичен, колкото Морели, коленичи и провери пулса на Бъроус, въпреки че жестът очевидно беше загуба на време.

Демарко мина покрай всички и слезе до мястото, където лежеше Маркъс Пери. Очите му бяха отворени и сляпо се взираха в оловното небе.

Маркъс не бе имал никакъв план. Просто беше дошъл пред Ръсъл Билдинг, надявайки се да свари Морели на открито. Може би не му е минало през ума, че сенаторът ще има и допълнителна охрана, а може би не му е пукало.

Без съмнение медиите щяха да представят опита на Маркъс да отмъсти за смъртта на брат си като зловещо продължение на безсмисления цикъл на насилие, който всекидневно се разиграваше из общинските жилищни комплекси: ти убиваш моя човек, аз убивам теб и така до безкрай. Но Демарко знаеше, че нещата стигаха по-надълбоко. Маркъс наистина бе обичал брат си и е бил наясно, също както и Демарко, че Морели никога няма да плати за престъплението си. За разлика от Демарко обаче Маркъс бе имал куража да направи нещо по въпроса.

Броени минути след престрелката Ръсъл Билдинг беше обграден от мигащи сини и червени светлини. Униформени полицаи от охраната на Конгреса се спускаха на вълни към мястото на събитието, щастливи, че имат по-вълнуващо занимание от това да упътват туристите.

Привидно забравил всички наоколо, Морели драматично коленичи до падналия си помощник, а в същото време операторът заснемаше скръбта му и репортерката говореше в микрофона си. Хубавата репортерка гледаше към Морели с очи, които излъчваха нещо повече от възхищение, чувство, граничещо със страст.

Докато Демарко стоеше в подножието на стъпалата близо до разливащата се локва кръв, която изтичаше от тялото на Маркъс Пери, той погледна нагоре към Морели и за миг очите им се срещнаха. Може и да беше плод на въображението, но му се стори, че видя как устните на сенатора за секунда се свиха в тънка самодоволна усмивка. Морели знаеше, че сега, след като и Бъроус, и Маркъс бяха мъртви, нямаше кой да опровергае неговата версия за смъртта на Лидия.