Серия
Джо Демарко (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House secrets, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

4

— Дали ще извадиш късмет, отрепко? — измърмори Демарко, изкривил устни като герой на Клинт Истууд. След което натисна спусъка на пистолета „Магнум .357“.

— Стига де — обади се Ема.

Демарко не й обърна внимание и погледна хартиената мишена с очертанията на човешки силует. В нея имаше пет дупки и въпреки че не беше постигнал отстояние по-малко от петнайсетина сантиметра, всичките му изстрели бяха улучили негодника.

— Е, страннико, какво ще кажеш? — подхвърли той, като превключи от Клинт Истууд на Джон Уейн.

— Че джаскаш спусъка, вместо да го натиснеш плавно — каза Ема.

— Хайде сега да пробваме с глока — рече Демарко. — Този път ще приложа полицейския хват с две ръце.

— Предавам се — въздъхна Ема.

Ема беше висока и стройна. Косата й беше късо подстригана и с русоляв оттенък, тук-там с по някой сребрист кичур. Имаше царствен профил, като на някоя древна скандинавска кралица на монета, а очите й бяха светлосини, хладни и цинични. Беше поне с десет години по-възрастна от Демарко, може би дори с петнайсет, но се поддържаше в толкова добра форма, че щеше да го изравни със земята, ако би имал глупостта да я предизвика на състезание. Беше облечена с дънки, тъмносин пуловер с дълъг ръкав и черни маратонки. В кобура на колана й имаше автоматичен пистолет с износена дръжка.

Демарко беше решил, че е крайно време да понаучи това-онова за огнестрелните оръжия. Беше ревностен привърженик на контрола върху оръжията — тоест вярваше, че единствените, които би трябвало да могат да притежават оръжие, са полицаите, войниците и той самият, разбира се, ако някога сметнеше, че му е нужно, — но преди няколко месеца за малко не го убиха, защото не знаеше къде се намира предпазителят. И въпреки че нямаше конкретни планове да си купува пистолет, а и се надяваше да не му потрябва и в бъдеще, той реши, че малко основни познания в тази област няма да са му излишни. Имаше и още нещо — сметна, че ще е забавно да изпробва няколко пистолета, както и се оказа.

И така, под не особено търпеливото ръководство на Ема в този ден той стреля с три вида оръжие: деветмилиметров „Глок“, автоматичен пистолет 22-ри калибър, за който Ема каза, че е най-често предпочитаното оръжие от професионалните убийци, и „Магнум .357“. Искаше да пробва глока и магнума, защото точно тези пистолети все се споменаваха по филмите.

Демарко закачи нова мишена, отдалечи я на двайсетина метра и взе глока. Усещането му хареса. Разкрачи се, както смяташе, че е правилната поза за изстрел, хвана пистолета с две ръце, процеди „Замръзни, копеле!“ и дръпна спусъка шест пъти. Когато свърши, в мишената имаше шест дупки, три от които скупчени доста близо една до друга в лявото рамо на хартиения силует. Като изключим факта, че се целеше в сърцето, не беше зле, помисли си той. Ема обаче беше на друго мнение.

— Джо — каза тя, — ако някой те нападне и имаш избор между бухалка и пистолет, вземи бухалката.

— Да те видим тебе тогава — предложи Демарко.

Защо, по дяволите, го каза? Сигурно заради целия този пушек от изстрелите, който се носеше във въздуха… парите май бяха изпържили онези мозъчни клетки, които го караха да се замисли, преди да си отвори устата.

Ема вече се беше пенсионирала, но навремето беше работила във Военното разузнавателно управление на САЩ. Но тъй като беше човек, който рядко, и то не особено охотно, говореше за миналото си, Демарко нямаше представа какво беше вършила за военните през онези близо трийсет години. Знаеше, че към края на кариерата си е била важен играч сред разузнавачите във Вашингтон, а в самото начало — някакъв вид шпионин. Знаеше и още нещо — тя определено умееше да стреля с пистолет.

Ема натисна едно копче, което отдалечи мишената на Демарко с още десетина метра, извади автоматичния пистолет от кобура на бедрото си и като че ли без дори да се прицели, стреля. БАМБАМБАМБАМБАМ. Пет изстрела в толкова бърза поредица, че беше трудно да ги различиш един от друг. Когато пушекът се поразнесе, Демарко погледна мишената.

Хартиеният човек имаше петсантиметрова дупка там, където преди малко се намираше носът му.

 

 

Наградата на Ема за проведения инструктаж беше вечеря в ресторант по неин избор и тя приятно го изненада, като избра не особено скъп ресторант в Александрия, където специалитетът беше син рак. Може би беше избрала мястото заради облеклото им, но Демарко подозираше, че просто жалеше портфейла му. Ема беше богата; Демарко не беше. Докато чакаха ястията, Ема отпиваше от чаша бяло вино и разглеждаше прокъсаната, повредена от водата салфетка, която Дик Финли беше взел от портфейла на сина си.

salfetka.png

— Е, какво мислиш? — попита Демарко.

— Предполагам, че са имена на хора, числата след тях са години, но кои са тези хора и какво значат годините… мога само да гадая. А що се отнася до числата отстрани, приличат ми на вашингтонски телефонен номер, на който му липсват последните три цифри.

— Да, до тези изводи стигнах и аз. А какво ще кажеш за това „Ег“? „Яйце“ ли е имал предвид?

Ема сви рамене.

— Може и да е част от списък за пазаруване, но се съмнявам. Щеше да напише „яйца“, а не „яйце“. Като че ли има и още една дума след „Ег“, но не разчитам дори първата буква.

— Това ли е най-доброто ти предположение? Бях останал с впечатление, че в старата ти работа си разшифровала кодирани съобщения.

— Аз не — каза Ема. — Хората, които се занимават с такива работи, имат научни степени и ползват едни много големи компютри. Аз вършех други неща. — Последното уточнение беше придружено от енигматична усмивка. Ема имаше много хубава енигматична усмивка.

— Страхотно — каза Демарко. — Това е всичко значи? Нямаш никакви гениални идеи какво да правя оттук нататък?

— Всъщност имам — кимна тя.

 

 

— Ема — жално рече Демарко, — защо да не ми прати проклетата информация по факса? Става въпрос за имена, надраскани на салфетка, по дяволите, не за планове на ракетна отбранителна система.

— По факса? Ти шегуваш ли се? Нийл е такъв параноик, че не вкарва нищо поверително в компютър с интернет връзка, дори няма мобилен телефон и никога, ама никога не изпраща информация по линии, които могат да бъдат засечени.

Точно по тази причина в деня след тренировката по стрелба Ема и Демарко се намираха във Вашингтон, близо до река Потомак, в една стая с изглед към Пентагона. Нийл беше колега на Ема от дните й в разузнаването и сам се наричаше „търговец на информация“, което всъщност означаваше, че разбиваше мрежи, подслушваше, шпионираше и след това продаваше каквото е научил на купувача, предложил най-високата цена. Демарко винаги беше смятал за смущаващ факта, че офисът на човек със способностите на Нийл се намира толкова близо до Пентагона.

Нийл седеше зад разхвърляно бюро на стол, проектиран за неговите размери. Беше на петдесет и няколко и започваше да оплешивява на темето, но връзваше останалата си, леко посивяла руса коса на тънка опашка, която висеше от тила му като опашката на добре охранен гризач. Както обикновено беше облечен с широка хавайска риза, провиснали шорти и сандали. Демарко нямаше идея с какво се облича, когато температурите спаднеха, но тъй като Нийл рядко излизаше от офиса си, този въпрос беше чисто теоретичен.

— Ема, изглеждаш великолепно както винаги — каза Нийл.

— Благодаря ти — усмихна се Ема. — А ти изглеждаш, като че ли си свалил няколко кила.

Демарко хвърли поглед на Ема, за да разбере дали не се шегува. Нийл беше с размерите на сградата „Крайслер“; и с петдесет килограма да отслабнеше, пак нямаше да проличи.

Нийл обаче се трогна от комплимента и озари Ема с широка усмивка.

— Благодаря ти, че забеляза.

Демарко прочисти гърлото си.

— Да, Джо — каза Ема, — след минутка ще се заемем с въпроса. И все пак няма да е зле да развиеш някое и друго умение за общуване, като например приятелски разговор за повече от шейсет секунди.

— Няма проблем, Ема — махна с ръка Нийл. — Така или иначе, бързам. Със Синди ще ходим на танци довечера.

Синди беше съпругата на Нийл и фактът, че Нийл имаше жена, за разлика от Демарко, беше доказателство за черния хумор на Господ. Но Нийл да танцува? Образът, който му идваше наум, беше хипопотамът от „Фантазия“ на Дисни, не Траволта в „Криминале“.

— Много се радвам — каза Ема. — Може би ако и Джо водеше приятелките си на танци, щеше да успее да задържи някоя.

Нийл се подсмихна на забележката, след което извади една ненадписана кафява хартиена папка от купчината с еднакви папки в единия ъгъл на бюрото му. Демарко нямаше представа как той разпознава коя папка да избере, но имайки предвид колко много Нийл обичаше да се фука, нямаше да се учуди, ако папките бяха маркирани като тесте белязани карти.

— И така — започна Нийл. — Имаме пет имена, пет очевидни дати и непълен телефонен номер, по който все още работя. Проверих обажданията на Финли от домашния и мобилния му телефон, но не е звънял на никого с номер, който да съвпада със седемте цифри на салфетката. Може да се е обадил от уличен автомат и в такъв случай не мога да кажа на кого. И така, след като има три липсващи цифри от телефонния номер и следователно хиляди възможни комбинации, сега засичам тези комбинации със съществуващите номера, за да видя дали ще намеря някой, съответстващ на останалите неща, които съм открил. Което ме насочва към имената в списъка. Очевидно трябваше да се провери дали има общ фактор, който да ги свързва. И се оказа, че има. — Той направи пауза, после обяви: — Общият фактор е Пол Морели.

— Пол Морели? — повтори Демарко. — Имаш предвид сенатор Пол Морели?

По всеобщо мнение на политическите анализатори сенатор Пол Морели беше най-вероятният кандидат за президент от страна на демократите в следващите избори.

— Точно така — отвърна Нийл. — През 1992 година Маршъл Башо е областен прокурор на прекрасния остров Манхатън. През януари същата година претърпява автомобилна катастрофа, поради което прекарва двайсет и шест седмици в болница и бива подложен на три операции, за да бъдат възстановени различни части на анатомията му. Въпреки протестите на мнозина губернаторът на Ню Йорк назначава един млад помощник-прокурор на име Пол Морели за изпълняващ длъжността областен прокурор, докато не стане възможно Башо да поеме отново задълженията си. На този пост младият Морели се превръща във видима публична фигура. През 1996 година — продължи Нийл — Морели става кандидат на демократите за кмет на Ню Йорк. Опонентът му е едно известно лице с добра репутация на име Уолтър Фрей. По онова време Фрей е главен прокурор на щата Ню Йорк, но четири месеца преди изборите е обвинен в умишлена загуба на важно дело, свързано с една компания в Олбъни. На бял свят излизат имейли между Фрей и компанията, които доказват, че Фрей е осигурявал полезна информация на адвокатите на обвиняемия. В същото време, макар и без отношение към делото, се разкрива фактът, че Фрей има връзка с една млада дама, която работи за него. В крайна сметка Фрей признава за връзката, но твърди, доста глупаво от негова страна, че младата дама била наета от някого, за да го съблазни. И ако погледнете снимки на Уолтър Фрей, би било трудно да си обясните с какво е привлякъл жената. По ирония на съдбата тази история нанася повече вреда на политическата му кариера, отколкото обвиненията за подправянето на делото, защото Фрей винаги е бил голям поддръжник на семейните ценности.

— Осъден ли е за някакво престъпление? — попита Демарко.

— Не — отвърна Нийл. — Доказателствата са били косвени, което е без значение, защото репутацията му е унищожена от пресата. И така Пол Морели става кмет.

Нийл близна дебелия си пръст и отгърна на нова страница.

— А сега за господин Риймс. През 2001 година, докато все още е кмет, Пол Морели решава да се кандидатира за Сената. Социологическите проучвания показват, че той е избраникът на народа, но старата гвардия на демократите в Ню Йорк иска Дейвид Риймс. Риймс е с много връзки, от богато семейство и е служил в Камарата. Мнението е, че Морели е млад и ще му дойде времето, а Риймс има повече опит и повече връзки във Вашингтон.

— А, да, това го помня — обади се Ема.

— И така — продължи Нийл. — Един прекрасен ден полицията нахълтва в една мотелска стая в Статън Айланд и спипва Риймс в леглото с шестнайсетгодишно момче. Риймс твърди, че няма представа нито кое е момчето, нито как се е озовал в мотелската стая. Заявява, че сигурно е бил упоен, и настоява да му направят кръвни изследвания, но резултатите не показват наличие на наркотици. Риймс бива осъден заради възрастта на момчето и лежи десет месеца. И така Пол Морели бива избран в Сената.

— Ами Тайлър и Давънпорт? — попита Демарко. — С тези приятелчета какво е станало?

— Тези приятелчета са жени — каза Нийл.