Майк Лосън
Вътрешно разследване (33)

32

Шарън оправяше багажа и си тананикаше, щастлива като някоя проклета чучулига. Само ако знаеше истината, помисли си Гарет Дарси.

Чарли Еклънд го беше уведомил, че иска да си вземе кратка ваканция. Един вид малка премия, каза хитрото копеле. Дори му даде пет бона допълнително, за да могат с госпожата да си изкарат като хората.

Всичко това бяха глупости. Чарли просто го баламосваше. Пращаше го далеч от Вашингтон, където да не могат да го намерят лесно.

След като Гълъбицата отиде в онази болница за пияндета в Мериленд, Еклънд започна да разкарва него и Тоби и Фил, накъдето му скимне. Един ден трябваше да следи Големия гълъб, на следващия — Демарко, а понякога и онази кучка Ема. Е това вече беше майтап. Която и да беше тази Ема, биваше си я. Нямаше начин да не е професионалист. Всеки път, когато трябваше да я следи, тя му се изплъзваше за около десет минути. Щеше да го е срам, ако не знаеше, че се изплъзва и на Тоби и Фил, а Еклънд, мамка му, дори се изсмя, като му каза, че я е изпуснал.

Но това, което беше видял онази вечер — и което беше чул, — ето това вече бяха неща, които никак не му се искаше да вижда и чува. Защо точно той трябваше да е там онази вечер? Защо не се падна на Тоби или на Фил? Еклънд — това лъжливо дребно лайно — и преди беше карал хора да изчезват, а да накара един пенсиониран агент като Гарет Дарси да се изпари, човек без официален статус… е, това никак нямаше да се опъне на добрия стар Чарли. И най-смешното беше, че когато му дойде времето, сигурно точно Фил или Тоби щяха да са тези, които ще го очистят.

Фил беше сложил бръмбарите. Докато Гълъбицата си беше вкъщи, Еклънд не искаше да поема риска да ги хванат как ги инсталират. Но след като отиде да се лекува и след като Големия гълъб почти не се прибираше, той прати Фил да ги монтира. Сложи в кабинета на Големия гълъб, във всекидневната, в кухнята и в голямата спалня и ги свърза с едно записващо устройство, което се задейства от глас, скрито зад електромера отвън. Беше работа на Дарси да взема старите касетки всяка вечер и да слага нови.

Онази вечер седеше пред къщата на Големия гълъб и чакаше всички лампи да загаснат, за да може да вземе касетките — и тогава всичко се срина. Видя всичко и бръмбарите чуха всичко. Дори успя да направи няколко снимки с малкия си боклучав кодак. Не бяха много на фокус, но очевидно бяха достатъчно ясни, защото, когато Еклънд ги видя… По дяволите, Дарси можеше да се закълне, че за последно Чарли Еклънд е бил толкова щастлив, когато убиха Джак Кенеди.

Беше принуден да изчака няколко дни, за да вземе последните касетки, важните, и изключително много се радваше, че криминалистите не бяха намерили записващото устройство, докато са събирали улики в къщата. Бръмбарите никога нямаше да открият, освен ако не тръгнеха да събарят стени, но можеха да забележат записващото устройство, ако се бяха постарали. За щастие — или може би за нещастие — криминалистите прекараха цялото си време в голямата спалня, не отвън.

И след това от едната тъпотия той прослуша касетките.

Когато Еклънд го попита дали ги е прослушвал, той отрече, но беше ясно, че малкото лайно се досеща, че го лъже. И точно тогава си получи „премията“ — ключовете за къщата близо до Лодърдейл и плика с допълнителните пари. Да, какъв невероятен шеф беше добрият стар Чарли.

Искаше му се да каже на Шарън да забрави за Флорида, че ще ходят в Мексико. Или може би в Канада щеше да е по-добре, но там беше толкова студено, по дяволите. Познаваше един тип, който можеше да им изкара чисти документи, а брат му можеше да продаде къщата и по някакъв начин да му прати парите. Проблемът беше как щеше да си получава пенсията. Ако пратеше някакъв документ за смяна на адреса, за да му я изпращат някъде другаде, Еклънд можеше да го проследи.

— Скъпи — извика Шарън от спалнята, — къде са ти банските? Червените, не онези на цветята.

Банските. Божичко. Зачуди се как ли щеше да реагира тя, ако й кажеше: „Мило, няма да плуваме кой знае колко, защото видях нещо, което ми се иска да не съм виждал, и сега тоя лукав дърт шибаняк от Лангли сигурно ще ме убие. Така че, кукло, ще се наложи да си сменим имената, да се преместим в Нова Скотия и да си намерим работа в някоя консервна фабрика, за да не умрем от глад.“

Да, чудеше се как ли ще реагира.

— Виж в най-долното чекмедже — каза той, — при наполеонките ми. А може би и наполеонките ще трябва да вземеш в багажа.

— Какво? — извика Шарън.